"В една дупка в земята живееше хобит. Това обаче не беше някаква неприветлива, мръсна и усойна дупка, пълна с отдавна умрели червеи и мирис на влага; не беше и някоя суха, песъчлива и празна дупка, в която няма нито на какво да седнеш, нито какво да хапнеш. Не - това беше дупка на хобит, а дупката на един хобит означава удобство."
Това първо изречение от "Хобит" на Дж.Р.Р. Толкин ще го помня винаги. Не че преди това не харесвах идеята за фантастичното, героичното, смелостта и вярното приятелство, но именно в Средната земя заобичах подобни истории истински.
Беше в деня на първата ми бъбречна криза - някъде 3 клас. Точно след училище - тежка, прорязваща болка, която ти пречи да ходиш. С майка ми веднага отидохме на лекар и после в болница, за да се види какво се случва. Така след цял един следобед на болка, клечане и тежко дишане, когато най-сетне ми биха инжекция с болкоуспокоително, майка извади от чантата си "Хобит" и ми я даде като награда, че съм се държал смело (и до голяма степен, за да ме зарадва след един настина гаден ден).
Така аз се сблъсках за пръв път с Толкин, хобитите, Гандалф Сивия, джуджешките велможи, търсещи заровено златно имане и т.н.
И до днес Средната земя за мен е дом. Дом, в който съм се крил от гадостите, случващи се наоколо, дом, с който съм се забавлявал и който ме е вдъхновявал.
Голяма роля за това имат "Силмарилион" и "Недовършени предания", без които светът на Толкин нямаше да е въобще толкова пълен. Без историите за Манве и Мелкор презрения, известен по-късно като Моргот, за горделивостта на Феанор и неговите Силмарили, заради които един цял народ трябва да изплаща грехове, за скрития град Гондолин, за смелостта на Хурин и мрачната съдба на сина му Турин Турамбар, безсмъртната любов на Берен и Лутиен, падението на Нуменор...
За тях трябва да благодарим колкото на Джон Толкин, толкова и на сина му Кристофър, който из всичките многобройни, разхвърляни и на моменти неясни бележки и листове с текст, успява да създаде събере консистентни истории, които да те омагьосат.
Ако Дж.Р.Р. Толкин е бащата на фентъзито, то синът му Кристофър трябва да бъде негов кръстник - човекът, който помага тези истории да се появят и да завладеят читателите.
А сега научаваме, че той е починал. Отишъл си е на 95-годишна възраст, след един изключително богат откъм събития и истории живот, в който той самият успява да остави нещо значимо след себе си.
И няма как, когато чувстваш този свят на Средната земя - негов и на баща му - толкова близък до себе си, да не ти стане тъжно... Сякаш е някой твой близък.
Това е и силата на литературата и книгите - да те накарат да чувстваш и да вярваш. Да те развълнуват толкова дълбоко и силно, че да почувстваш създателите на написаното близки до теб. Сякаш ти говорят лично, сякаш познаваш умовете им, а те - твоята душа.
Някои наричат фентъзито лек и несериозен жанр, тъй като не говори за нашия собствен свят, актуални проблеми и т.н. Гледат с лека ръка на всичко постигнато от писатели като Толкин, сякаш става дума за втора ръка истории. Може само да ни е тъжно за тях и за това, че не могат да видят красотата на тези нови светове, тяхната живост и автентичност.
Тези книги учат на това да цениш честта и смелостта, да съдиш хората за делата им, а не по предразсъдъци, да вярваш, че и след най-мрачната нощ пак ще изгрее ден. Да си лоялен към околните, дори и те да не са към теб, защото това изгражда теб самия като човек.
Затова сега единственото, което може да се каже, е едно искрено "Благодаря" към труда на един невероятен ум, предпочел сам да остане в сянката на баща си. Ние ще четем и ще помним...
