Ден след Деня на детето в Борисовата градина беше убито...дете. Непълнолетен младеж, отличник в училище, син на родителите си, приятел на приятелите си, ученик на учителите си. За трагичните измерения на случилото се няма какво да се каже - ужасяващо е.
По-ужасяващо обаче е онова, което направиха масово медиите. Чували ли сте за повторна виктимизация на жертвите? Това е нещо като да бъдат наранени втори път, да бъдат убити отново. Това наблюдаваме вече трети ден.
Все още не е ясно кой е убил момчето в Борисовата градина - полицията разследва случая, разпитва свидетели, преглежда видеозаписи. Ясно е обаче кой „уби" втори път.
Часове след новината за убийството онлайн вече можеха да бъдат видени снимки на мъртвото тяло. „Ама нали не му се вижда лицето, какъв е проблемът?", попитаха някои и дано никога не им се наложи да разбират какъв е проблемът.
Повторната виктимизация превръща в жертва не само убитото момче, жертва стават всички, които са го познавали и са облъчени с ужасяващи подробности, графични изображения и обаждания по телефона за покана в сутрешни блокове. Защото според телевизиите явно това е първото, което трябва да направи човек, загубил близък - да поплаче пред камерата.
Tака нашите медии отразяват смъртта - през ужаса и страданието, а не през фактите. Колкото и пъти да се пише за медийното лешоядство, очевидно няма значение. Лешоядът знае своето и кръжи в очакване на следващата трагедия.
Не знам до къде ще стигнат българските медии в стремежът си да се конкурират и да изпъкнат по между си. По света това отдавна се случва и отново не знам дали това е под влианието на различните реалити формати или пък обратното, новините и актуалните предавания се превръщат в един реалити продукт, само и само да са най-актуални, брутални, уж натурални. Сега остава новините да започнат да продуцират убийства, изнасилвания, побой и инциденти с асансьори и бомби, със съгласието на жертвата, зада погат да си заврът микрофоните и камерите в лицата им, точно вмомента в който са най-уязвимил Така могът да лепнат етикет оригинална програма и да има по десет най-гледани предавания, новини и телевизии. Сигурен съм, че ще се котира и ще има зрители за подобен стил журналистика.
Не съм съгласна, че сериозните медии по света са мършояди като българските. Дори постваните коментари по събитията са предимно позитивни. Да погледнем пак на север, към Румъния - 30% негативни новини и това е! Това българското е самоизяждане и агония безкрай.
Никога няма да забравя, няколко дни след трагедията в село Бисер (откъсването на язовирната стена), цялото село се е събрало в църквата за опелото, църква опело, ковчези... и репортерка на Гала моля ви се питаше една майка как се чувства след като е изгубила синът си два дни по-рано. Само за това нещо ще мразя Гала и екипът и ЗАВИНАГИ...изроди долни.
Когато съм в България тичам в Борисовата градина. Оня ден баба ми звъни уплашено по телефона и пита дали съм добре, съветва ме да не стъпвам в парка, понеже там убиват хора. На мен ченето ми пада и си мисля какви ли глупости са наблъскали в главата на тази 85 годишна жена, за да е така притеснена. А сега разбирам защо. Хубаво нещо е да нямаш телевизор. Тъжно е че народа е тъп та вдлъбнат и вярва на всяка една нарочно подготвена лъжа от екрана, чиято единствена цел а да пълни нечии джоб.
Ето как се насаждат ценности под прикритието за правото на информираност.