Този текст беше изпратен на редакционния ни имейл от наша читателка. Тъй като темата за физическите наказания във възпитанието все още е актуална, особено покрай позицията на Светия синод по темата, която се оказа не точно на Светия синод, а само на част от хората в него, решихме да го публикуваме. Той е дълбоко личен и отразява една гледна точка по въпроса, която смятаме за ценна. По желание на автора текстът е подписан с псевдоним.
***
Преди повече от четвърт век се намирах в онази фаза на развитие, която хората определят като "детство". И до ден-днешен ми е изключително трудно да го определя като такова и въпросът дали аз имах, или нямах детство остава неизяснен. Според родителите ми - да, според мен - не.
Та, какво лошо има да шибнеш един шамар на детето си, опитващо се да се метне под някоя кола; от секцията в хола или върху работещата печка?
Шибнеш му един и се научи, че не трябва. Чиста работа! Да не забравяме, че тези родители подчертават, че тук става дума за някой и друг шамар в критични ситуации. Въобще - дреболия.
И на мен като дете ми удряха "по един шамар". Не си си написала домашното - шамар, дърпане на ухо; изкарала си двойка/тройка - шамар, дърпане на ухо; вместо да кажеш с думи, че си на пет години, ти все още показваш 4 пръста и не говориш - шамар, дърпане на ухо; незнание на някоя дума на английски/руски - шамар, дърпане на ухо...
Така като изброявам, честно казано се замислям - не мисля, че ме биеха толкова често, обаче си го спомням. Спомням си как се прибирах със страх вкъщи, помня как звънях на майка ми по телефона и питах дали случайно баща ми днес не е нощна смяна, а тя се радваше, че толкова съм привързана към него. Мен само ме интересуваше дали има опасност да се прибере и да ме накаже за нещо, или ще имам една вечер спокойствие и няма да се притеснявам, че присъства вкъщи.
Помня как всяка вечер се молех да ни дойдат гости или да идем ние на гости, защото много добре бях запомнила, че като има други хора, мен не ме бият. Помня как се криех в шкафчетата в училище, не защото баща ми или майка ми щяха да изскочат там и да ме набият, а защото не исках да се прибирам при майка ми и баща ми, които щяха да ме набият вкъщи.
Всъщност исках да ме дадат за осиновяване, защото при целия този стрес предпочитах да съм кръгъл сирак, отколкото да живея в постоянен страх, че ей сега ще ме зашлевят, защото не съм способна да разпозная буквата "ш", не съм решила някоя задача правилно или не съм превела нещо както трябва.
И да, определено достигам до заключението, че не ме биеха нон-стоп, но пък нон-стоп живеех в страх, че това ще се случи. Общо взето беше "чудно" детство.
Днес знам как се чете "ш", говоря 5 езика, при настроение и 6, имам две висши образования. Станал е човек от мен, поне на външен вид. Истината е, че знам 5 езика, но не искам да говоря с абсолютно никого. Имам две висши образования и се чувствам като поредната отрепка. Живея в огромен апартамент, но той си остава празен и неотворен за хора.
Шамарите така и не ме научиха на нищо. Нито ме възпитаха, нито ми подобриха чуждите езици. Да, баща ми ме биеше, докато учехме английски, например, но вместо да усвоя по бързо езика, аз се научих чисто и просто да го мразя - и него, и езика.
До ден-днешен го мразя и имам някои затруднения - случвало ли ви се е да знаете, че нещо много ви трябва, защото го ползвате всеки ден, и че трябва да го подобрите, но чисто и просто не можете да се насилите да го направите? Защото нещо дълбоко във вас отказва да го направи... Това си остава една от най-дълбоките ми травми, налична и до днес.
Днес почти не общувам с родителите си. Мечтата ми е да си взема една хижа в Аляска и да забравя за съществуването на семейство, приятели и общество. Ако можех да щракна с пръсти и да изчезна, без никой никога да разбере къде съм и жива ли съм, бих го направила моментално.
Не изпитвам съчувствие, жал или любов към почти никого. Семейството ми, цялото, много добре знаеше, че ме бият, и никой нищо не направи. Понякога казваха нещо, колкото да се проявят, и толкова, всичко си оставаше по старому. Може би изпитвам чувства, но не и към тях, по скоро към някое животно или най-често предмет - с годините се научих, че особено предметите може да си ги обичаш колкото искаш - нито те бият, нито те предават, нито нищо.
Не ме разбирайте погрешно, чувства си имах като дете, но благодарение на шамарите постепенно изчезнаха - отрано се научих, че за да оцелееш, не трябва да чувстваш нищо и точно и така оцелях като дете.
Сега като възрастен прекрасно осъзнавам какво направих с това си убеждение, но вече е прекалено късно за промени.
Естествено, че осъзнавам, че явно още от малка съм била много чувствително дете, но искам да уточня, че на външен вид си бях стандартно дете - исках да си играя с играчките, да спя в леглото на майка ми като сънувам нещо лошо и като цяло да ме обичат. Исках да имам приятели, да се смея и да ям сладолед.
Бях едно съвсем нормално дете. Като вашето.
Покрай многото езици да беше научила и български.
Вижте Волен Сидеров и спрете да отдавате непропорционално голямо внимание на хора, които буквално ни заливат с помия. Причината за състоянието на тази жена не са шамарите, но очевидно тя не може да го разбере.
Две висши, пет езика и половина... Елементарни граматични и пунктуационни грешки... Явно не са я били достатъчно, та затова не е научила българския... Уебкафе, защо материалите, които публикувате, не минават през коректор? Склонен съм да се съглася с посланието на статията, ама, да му се не знае, написана е прекалено зле - и откъм граматика, и откъм стил. Как точно да повярвам, че авторката наистина е толкова образована, начетена и знаеща езици, като - очевидно - родния си език не владее на необходимото да мине пети клас ниво? И ако на това не мога да повярвам, как да повярвам в останалите й приказки?
Пълен бълвоч, написан в подкрепа на актуалните тежнения. Никой, абсолютно никой нормален човек не бие детето си за повечето от нещата, които е изредила измислената авторка. По тази логика петнадесетгодишният ми син, който вместо да рисува (нещото, което изучава) или свири (нещото, което му е скъпо за мен хоби), добър е много и в двете, между впрочем, джитка малоумни игри на компа, трябваше да бъде убит от мен отдавна. Но не е. Както и три и половина годишната ми дъщеричка, която под нечие (чие ли) влияние се научи да ми крещи, обижда и заплашва, би трябвало да е минимум осакатена трайно. Но не е.... Не оспорвам, че подобни неща е възможно да се случат. Изроди има всякакви. Обаче основният проблем, както и при насилието срещу жени, е че девиациите на единици се вменяват на цялото общество. Опс... не на цялото. На бащите само. Както се случва и в антрефиленцето....
**помня как звънях на майка ми по телефона и питах, дали случайно баща ми днес не е нощна смяна** †************* Интересно, при нивото на комуникациите преди 25 год. как пишещата е звъняла до майка си. Това в момента е напълно естествено и лесно, но преди беше доста проблемно да стане. Факт, навеждащ ме, че статийката е изсмукана от пръсти.
Мен ме кефи как авторката на това нещо е нацъкала минуси на всички. Комплексна личност ще е.
Абе не знам, ама нито сина, нито дъщерята сме ги били, че и шамар не са яли ни един. Ама и двамата пораснаха упорито еднакви, въпреки че са от 2 различни майки. Майките висшистки, много интелигентни жени, а и двете ми деца твърдо отказват да четат книги. Всъщност не са прочели нито една. Не знам, дали е поради липсата на бой, ама млад мъж на 20 години да гледа само японски анимета не ми звучи никак сериозно.
"Та, какво лошо има да шибнеш един шамар на детето си, опитващо се да се метне под някоя кола; от секцията в хола или върху работещата печка?" В подобни случаи шамарът би му спасил живота или здравето от трайни увреждания. Разбира се това не е вълшебна формула, това е най-адекватната реакция в такъв момент, защото за по-малко от секунда задейства инстинкти, които са дълбоко вградени в нас. В повечето случаи ще минат години преди детето само да разбере, защо някои неща не бива да се правят. В Библията пише нещо, което подкрепям твърдо, а именно, че "безумието е вързано в сърцето на детето, но пръчката го изкарва от там." Това разбира се важи до определена възраст и всъщност липсата на любов и мяра при прилагането на (физически) наказания води до тяхната неефективност. Но честно казано и тук както и в "МеТоо", в мнозинството случаи проблема не е в отношението като такова, а че жалващите се, са от потърпевшата страна. Само за пример, по правило, жените, които се жалват от лошо отношение към тях, се отнасят по подобен начин към децата си. За запознатите с английски, там има един широко разпространен израз: blame game. Ако някой я е открил тепърва, да има предвид, че на български казваме, "каквото повикало - такова се обадило".
"Blame game" няма нищо общо с "каквото повикало, такова се обадило". А ти, експлоръре, биеш ли си децата с пръчка?
киселото, подобни въпроси бих обсъждал с хора, които са отгледали поне 2 деца до пълнолетие и са ги изпратили по живо, по здраво от къщи. Един съвет: теоретичното знание и практическия опит са несъизмерими величини, прави разлика.
Значи си биеш децата с пръчка. Добре.
Драконче, ако видиш дете, даже и чуждо, да бърка в контакт, трябва да го махнеш оттам силово с пръчка от изолационен материал, дървена е добре. Иначе, ако речеш да го похвалиш и погалиш за умната идея, и ти ще се залепиш. Другаде може да е бос, но за възпитанието на децата експито проявява здрав смисъл. Вярно, че с blame game бърка Калифорния с Калофер, но той не е виновен. Изглежда НПО-то и еретическите пастори го надъхват на български, та му се губят тънкостите на английския. Сега има много добре подготвени агенти. А blame game е най-подлата игра по всички земни кълбета и осакатява децата за цял живот по-страшно от всекидневен бой с пръчка.
Да де, то и между хирургическа операция и наръгване нощем в парка разлика няма...
: Мен са ме И били, И скубали, И удряли шамари, но аз си обичах родителите. Никой не е идеален, а искаме да имаме родители или да сме родители /аз съм само То, да уточня/, които са идеално подготвени като по учебник. Всяко време е различно с различните си представи за възпитанието. Що се отнася до употребата на физическо упражнение /кво пиша, физическо насилие или действие де/: малко дете не се удря /под удране на резбирам шляпване по думето или някой и друг лек шамар, макар че удрянето по лицето ВЪОБЩЕ не го препоръчвам/ в НИКАКЪВ СЛУЧАЙ, колкото и да си си изтървал нервите...просто подготовка за проблемите в тинейджърската възраст, където пък още по-лошо е да го удряш - може да ти хване ръцете и ти да го отнесеш :-). А когато пък поотрасне още няма по-хубаво нещо от това да ти е пръв приятел, още повече като виждаш в него това, което и ти смяташ за хубаво. ...та, от един шамар – предпочитам по дупето - няма да ти останат незаличими психични травми, най-много да ти го загреят...:-)
А иначе статията е СВЕЖА :-)