Една приятелка се прибрала вкъщи и закачливо попитала баба си: „Как си, Ферхунде?". Баба й се почудила, възмутила и обидила - въпросната Ферхунде била опасно отрицателна героиня от турски сериал. Приятелката ми не знаела това, защото такива филми не гледа. Даже не може и да разбере как другите хора правят това ...Както и да е, конфликтът между поколенията и филмовите предпочитания бил избегнат...
Веднъж попаднах на индийски телевизионен филм, и още по-лошо - беше сериен.
Там мустакат чичо със сатенена нощница заяви, че напуска дома. Всички замръзнаха - дъщерята, майката, бабата, съседът, сватовете и децата на по-малкия братовчед. Камерата се разхождаше има-няма 15 минути по вкаменените им лица и тела, по пищно украсените стени, разкошни подове и фрапантни тавани. Разбира се, в тази интериорна многотия нямаше цветове, които да се повтарят. А-а-ха вцепенението да отпусне героите - и нова бомба... Една девойка вика: „Аз ще напусна дома!". Айде нови 15 минути „замръзванка", блещене, леене на прочувствени сълзи. Мина този тежък половин час и никой на напусна къщата...
Защо така безпощадно ни заля вълната на всякакви турски и индийски сериали, вероятно дипломни или курсови работи на тамошни "киномайстори"?
Какво се опитват да ни кажат те? Опитват ли се даже? Неоформените им послания, богато облени в сълзи, гарнирани с безпричинно страдание, сиропирани с безнадеждна несподелена любов и украсени с първично коварство, продължават да се сервират щедро на постната ни телевизионна трапеза.
Естествено, всеки има право на избор. Плаче ти се, страда ти се, тревожи ти се - плачи, страдай, тревожи се! Но защо заради нескопосан сценарий, зле изигран, кошмарно заснет!? Когато латиноамериканските сапунки започнаха да се оттеглят, се породи надежда, че тази ниша ще се заеме от нещо смислено и стойностно. Напразно...
Защо наводняващите ни мустакати филми са вредни?
Те се излъчват и на национални празници, на първия учебен ден, по време на апокалиптични наводнения или грандиозни спортни успехи. Вълнението е в уречения час да си се курдисал пред телевизора, за да разбереш, че в четвърти пореден епизод съпругът на Айлин няма да научи, че тя е бременна.
По-рано, по времето на „Робинята Изаура", хората прибираха козичките и сядаха да проследят сложната съдба на робинчето. Имаше някаква плановост и еднократност на събитието. Сега не спират. Щракнеш от един на друг канал и там те дебнат мустакатите чичовци, плачещите лели и тревожните деца.
Не искаме тези филми да имат някаква познавателна стойност, нека не ни карат да мислим, нека не ни носят естетическа наслада, но защо трябва да потискат и затормозяват?!
Лошата свекърва изпраща добрата снаха да носи вода и пълни огромни бидони - разноцветни, разбира се...Младата хубавица, страда, пъшка, олюлява се ....и така почти час. А музиката една жална-жална... За какво е водата? Каква е темата? Идеята? Развитието, решението на проблема?!
И като се метнат в една конкретика на роднинските връзки - леля Хатидже, чичо Йелмаз, свако Али, шуреят Мустафа, лелинчо Ахмед, баба Нурие...Ходи запомняй кой какъв е на изоставената дъщеря на бизнесмена. Пък после тя не е и негова, а е незаконнородено дете на перачката и коняря.
Защо се гледат разводнени турски и индийски сериали?
Не можем да се оправдаваме и с желанието за бягство от действителността, защото в такъв случай се избират красиви места, съвършени хора, прекрасни взаимоотношения, щастлив край ...А да бягаш от едно блато в друго, няма смисъл...
