Ceдял cи Πeтĸa нa фoтьoйлa и cи пyшeл пypaтa. Πo няĸoe вpeмe Чaпaй нaxлyл c тpяcъĸ и изĸpeщял:
– Дa бягaмe, Πeтĸa! Гepмaнцитe идaт!
Πeтĸa пpoдължил cпoĸoйнo дa cи ceди нa фoтьoйлa и дa cи пyши пypaтa, лeĸo зaмиcлeн. Cлeд мaлĸo oщe пo-cпoĸoeн peĸъл:
– Дa мy миcли Щиpлиц. Hиe cмe oт дpyг виц.
Това е един от безбройните вицове за съветския боен командир Василий Чапаев и неговият верен боен другар Петка. Всеки е чувал някоя от шегите за двамата, но малцина са тези, които имат някаква представа каква е истината зад мита. А историята за Чапаев и неговите „трансформации“ през годините е наистина любопитна - пример за прогапагандата в нейните различни форми и за това как истинското историческо "безсмъртие" понякога се дължи не на реални постижения, а на това да можеш да накараш хората да се смеят.
Чапаев е реална историческа личност, която впоследствие се превръща в литературен и филмов персонаж, става основа за измислен героичен образ, използван от пропагандната машина на Съветския съюз, а накрая намира вечен живот във вицове и анекдоти.
Истинският Василий Иванович Чапаев е роден на 9 февруари 1887 г. в бедно селско семейство в село, наречено Будайка. От дете работи при търговци, занаятчии и дърводелци. Взимат го армията още през есента на 1908 г., но на следващата пролет е уволнен в резерв по неизвестни причини.
В края на 1914-а все пак е мобилизиран и през пролетта на следващата година се озовава на фронта на Първата световна война. Още през юли младият Чапаев е повишен в младши подофицер и получава Гергиоевски медал.
В края на септември същата година е ранен в ръката, което му оставя травма за цял живот (и не му позволява да язди кон, без значение какво показва филма за него). След възстановяването си става командир на взвод.
През лятото на 1917-а се присъединява към Болшевишката партия. Обучава се в Академията на Генералния щаб (1918-а), но сам се отказва. През май е издигнат последователно за командир на бригада и командир на дивизия. Така се стига до 1919-а, в която Чапаев взима участие в Гражданската война в Русия. В нея той командва бригада за специални задачи и стрелкова дивизия. За участието си в двете войни Чапаев получава три Георгиевски кръста, Георгиевски медал и съветския орден „Червено знаме“.
Той намира смъртта едва 32-годишен - на 5 септември 1919 г. в Лбишченск (село в днешен Казахстан, което сега носи името Чапаев). Дивизионният щаб там е нападнат от сили на белогвардейците. Версиите за смъртта на Чапаев са различни. Донякъде заради филма се налага версията, че той е опитал да избяга, преплувайки река Урал, но така и не е достигнал отсрещния й бряг. Според друга версия е бил прострелян в стомаха и е умрял от кръвозагуба и погребан. Гробът му така и не е бил открит, въпреки търсения в следващите десетилетия.
Но, както казват, смъртта е само началото. На Чапаев тепърва му предстои своеобразно прераждане в литературата и киното и едва ли някой подозира мащабите на легендата, която ще се оформи около неговото име.
Според мнението на живели по-късно историци и публицисти ролята на Чапаев в Гражданската война в Русия е преувеличена заради бъдещето експлоатиране на образа, изграден около неговата личност.
Неговата история е пример за начина по който съветската машина си е създавала измислени герои за целите на пропагандата. Семената за превръщането на войника в легенда са посети през 1923-а. Тогава Дмитрий Фурманов, който е служил като комисар в дивизията на истинския Василий Иванович, публикува романа си "Чапаев".
Книгата сериозно украсява образа на командира, а Фурманов си позволява да промени някои исторически истини. Така литературното произведение за Чапаев го представя като по-героичен персонаж и добавя в обкръжението му някои несъществуващи образи.
Но кой се интересува от историческа достоверност, когато имаш герой, подходящ за пропагандна експлоатация? Романът получава отлични рецензии и е посрещнат с неочакван ентусиазъм от публиката. Макар да говорим за нещо, случило се преди почти столетие, напълно в синхрон с тенденциите на съвремието ни книгата поема по своя път към превръщането си във филм.
Именно в него героичният ореол на литературния Чапаев е разтегнат още повече. С филмирането на книгата на Фурманов се заемат братята Сергей и Георги Василеви. Може би най-важното, което следва да се отбележи обаче, е, че във финалните редакции по сценария участие взима и самият Йосиф Сталин. По негова "молба" е добавена романтична сюжетна линия между картечарката Анка и Петка, защото, както историята ни учи, Сталин е непоправим романтик, нали...
Премиерата на филма е през 1934-а, а успехът му в Съветския съюз е грандиозен. Самият Сталин е доволен от продукцията, което вероятно е накарало доста хора, замесени в заснемането, да си отдъхнат и да бъдат спокойни, че няма да вечерят олово.
Лидерът на СССР е на мнение, че филмът за Чапаев има "образователна стойност". Да се разбира – пропагандна такава. Именно с цел да експлоатира филма по този начин, правителството на СССР закупува техника от чужбина, за да може да излъчва "Чапаев" на повече места в рамките на Съюза.
Филмът е нещото, което превръща Чапаев в легенда. След излизането му на името на войника са прекръстени улици в градове и села, дори граждански и военни кораби. Децата в СССР зарязват другите игри, за да си играят "на Чапаев". Лицето на командира дори се появява на пощенски марки в Съветския съюз.
Погледнато от днешна гледна точка, Чапаев се превръща в нещо като прототип на поп-културен феномен и то в Съветския съюз - за него са написани и няколко песни, а образът му продължава да се появява в още литературни произведения, филми и сериали десетилетия по-късно.
Естествено, това в голяма степен е направено с пропаганда цел. Героичните образи, особено в трудни времена, дават надежда и се превръщат в опора. Чапаев е бил един от тези, чиято памет е можело да бъде използвана за повдигане на духа на народа.
Отзвукът е налице и до днес: малко известен факт е, че през ноември 1998-а се появява и видеоигра - „Червените другари спасяват Галактиката“, в която главните герои са вдъхновени от историите за Чапаев и Петка. През 2016-а нейна преработена версия се появява и в онлайн-магазина Steam.
Постепенно образът на литературния и филмов Чапаев замества спомените за реалната историческа личност. Легендата се оказва по-значима от реалността.
Но най-голяма трансформация не идва от шефовете на партията. Зад нея стоят обикновените хора, които прокарват Чапаев и неговите другари през призмата на своето ежедневие и ги превръщат в главни персонажи в поредица шеги, вицове и анекдоти. От типа на:
Чапаев пита Петка:
– Абе, какво си се захванал пък сега да си переш чорапите?
– Пречат ми да спя.
– Как така?
– Ами взеха да светят в тъмното…
И така, първо година след година, а след това десетилетие след десетилетие пропагандната легенда започва да се разводнява в океана от майтапи, в които главни герои са Чапаев (у нас често срещан и като Чапай), неговият ординарец Петка, картечарката Анка и партийния секретар Фурманов (носещ името на автора на романа). Вицовете са популярни и в България и дори са познати на онези поколения, за които всичко свързано със Съветския съюз е просто част от няколко страници от учебниците по история.
Чарът на шегите е в тяхната универсалност и краткост. Макар често да става дума за битките между „червени“ и „бели“, акцентът винаги пада върху чисто човешките проблеми на Чапаев и Петка, представени като не особено блестящи с ум персонажи.
И дори след години у нас интересът към вицовете за Чапай и Петка постепенно да умре, легендата около Чапаев сякаш ще оцелее поне столетие в границите на Русия и бившите съветски републики именно благодарение на шегите.
А това е слава, към която много политици, пълководци и лидери са се стремили през вековете. Просто не са разбрали, че най-лесният път за намиране на място в спомените на хората е чрез смехът им.
