Те са ходещи и дишащи даровити феномени. Бъдещи носители на "Грами", "Оскар" и "Еми", на златни мечки и златни палми. Конкурсите за стихотворение или рисунка на тема "Моят роден град" са им под нивото, защото те имат много по-високи цели в живота си. А и защото никой никой ш*бан художник или поет няма два милиона лайка в YouTube!
Тези бъдещи звезди може и да правят по 20 правописни грешки в 19 думи, но това не е важно - така или иначе никой не се е прочул, само защото знае, че не се пише "шофйор" и "адвукат". А и кого го интересуват тия тъпи професии, ениуей!
Те са армията на българските бионсета, тейлър-суифтки, лейди-гаги и джъстин-бийбъровци, които всяка година на зомбирани тълпи се изсипват на прослушвания за телевизионни шоу формати, които имат за цел да излъчат следващия най-голям певчески, театрален, танцувален или нареждащ-кубчето-на-Рубик талант на България. Те не познават думата "не", защото са най-отраканите и най-уникални деца на света, нахъсани да гребaт от славата с пълни шепи, слепи и глухи за критиката, настървени да изгризат до кокал всеки, който ограби крехките им детски мечти за превъзходство над останалите тъпанарчета.
Те са Децата на България. С главно Д, разбира се, защото всичко, на което му е лепнат етикета "Made in Bulgariа", трябва да се пише с Caps Lock: Kisеlo Mljako, Kubrat Pulev-Kobrata, Decata na Balgariq…
Да не говорим, че всички те са наследниците на Ботев, Левски и на още куп други хора, чиито имена в момента не се сещаме, но сме сигурни, че портретите им висят в училищни коридори и правителствени кабинети. Така че много ясно, че смятаме, че са велики, страхотни и въобще f*ck you, ако не си на това мнение!
Само че момент малко! Ами ако махнем патриотичната патетика, главозамайването от камерите и ксанакса от чантите на амбициозните майки, какво ще остане от уникално талантливите деца?
Ще ви кажа. Ще остане само "деца".
Дълги години майка ми беше хореограф на детски състав за народни танци. Една вечер се прибира след репетиция и изглежда кисела и ядосана едновременно. Казва, че някаква жена искала да запише осемгодишното си дете в състава. Мислила си, че прослушването е само проформа, а когато майка ми й заявила, че детето не става, жената направо изтрещяла. Ама как може такава простотия, вие кьорава ли сте, детето е много музикално, като пуснем вкъщи "Планета", веднага става и започва да клати в такт с музиката. "Госпожо", казала майка ми, "детето Ви изобщо не е ритмично, както твърдите, а и е доста затлъстяло. Ние не сме оздравително заведение за деца с проблеми с теглото."
Тогава майка се разминала само с едно изсумтяване като на огнедишащ дракон. 13 години по-късно случката едва ли щеше да се развие по този начин. Майка ми щеше да бъде обвинена в непрофесионализъм (задето не е забелязала таланта), в студенокръвие и злонамереност (задето е съсипала детската мечта) и в личен провал като майка (и затова очевидно мрази от дъното на душата си чуждите деца).
И тогава в родния ефир настъпиха реалити форматите за таланти. Това беше моментът, в който отегчените съпруги изоставиха висенето в BG-mamma в търсене на безценни съвети за лекуване на псориазис и за рецепта за мусака с тиквички, заниманията по пилатес, "Откраднатия живот" и пазаруването на намаление в понеделник. С една единствена цел - да превърнат децата си в звезди.
И се започна едно мъкнене на таланти нагоре-надолу по сцени и сутрешни телевизионни блокове, пускане на клипчета с изяви на отрочетата по селски и моторджийски събори, вечеринки и площадни рекламни кампании за минерални води и чипсове… Децата се скъсваха да танцуват хип-хоп и "Лебедово езеро", свиреха на гайди, китари, тъпани и цигулки, пееха Ариана Гранде и класиката на Лара Фабиан "Je t’aime", която може да разплаче дори и животно. Лайковете в социалните медии валяха като манна небесна.
"Уникални дечица"
"Страхотна малка принцеса!"
"Само такива българчета искаме да виждаме!"
"Сладури! Страхотни сте!"
"Колко е талантлива! И е научила песента САМА! Уоу, уникална е!"
И всичките тези суперлативи обилно поръсени със сърцевидни, ухилени и ръкопляскащи емоджита. Понеже какво по-добре ще изрази възхищението ти, когато речникът ти отдавна се е свил до размерите на ресторантско меню, ако не едно (или 20!) емоджита! Благодарим ти за което, Шигетака Курита! [1]
През първия етап на тазгодишното издание на шоуто, женските представители в журито се умиляваха до сълзи от всяко бебе, третокласник и тийнейджър, застанал под прожекторите на лелеяната слава, и раздаваха "да"-тата прещедро. А ако случайно някой дръзнеше да каже, че изпълнението на някое от Decata na Balgariq не е било кой знае какво, тогава удряше гръм и земята се отваряше.Той моментално биваше заклеймен като псевдо-българин и бездетен извратеняк.
Ако не си лайкнал или удостоил с придобилата иконичен статус, но вече напълно изцедена от оригиналното си значение дума "уникален" някое дете, автоматично си си изкопал гроба на народната ненавист.
Истинската истерия обаче настана, когато журито не допусна няколко детски музикални и танцови групи да продължат напред във формата. Тогава майките си сформираха собствен чат-змиарник, в който викаха "Ма-фи-я!" и пускаха клипчета на обидените си деца, за да могат от първо лице да чуят продажните членове на журито колко несправедливо са постъпили, потъпквайки истинския талант. И да се засрамят.
Ще си кажете: "Тая пък какво толкова се пали! Това е просто едно тъпо предаване, не е краят на света." А дали? Аз го виждам по друг начин - като огледало, което отразява неприятното лице на родителя-закрилник.
На родителя, който в естествения си стремеж да направи живота на детето си по-лесен, всъщност го прави по-труден, защото отглежда човек без реална оценка за себе си и възможностите си, за истинските си силни качества и предимства пред останалите. Новото време донесе със себе си климатични промени, бесни #МеТоо амазонки, Тръмп, празноглави инфлуенсъри, нови полове и параноичен страх от лаптоп камерата и от мургави хора с бради и раници по летищата.
А в България новото време направи родители от хората, които загубиха себе си и мечтите си през 30-годишния "преход". Затова те решиха, че ще се възродят като феникс чрез децата си като ги възпитат да са безпардонни пичове и хищни хиени, които не приемат "не" за отговор и не уважават постиженията на другите.
Но чувството да живееш в едно такова общество е все едно да летиш с хеликоптер над многомилионен град - виждаш само покривите на небостъргачите, но стотиците етажи под тях се губят. Висини без основи. Шапки без глави.
[1] Първата група от масово използвани емоджита е творение на японеца Шигетака Курита през 1999 г. - бел.ав.
