В градския транспорт се случват много и ужасни неща и примери - много. Хора в сини униформи искат карти и билети за проверка. Понякога по тази причина ги бият. Какви са тия неудобни въпроси рано сутрин?!
Тийнейджъри преоткриват "Едно Ферари с цвят червен" над 30 години след излизането на оригинала. Шофьорът обикновено кара или като състезател от Формула 1, или като в летаргичен сън, златна среда няма.
И това не е всичко. Много от редовните пътници в градския транспорт си имат собствен репертоар от бисери и само дебнат удобен момент, за да го ви го изрецитират.
Част от тези умотворения хвърлят в дълбоко недоумения, а немалко ви карат да откриете най-саркастичното си вътрешно Аз и да му позволите да се развихри. Например в онзи момент, в който тъкмо сте се качили в старичкия трамвай, горд свидетел на Втората световна война. Алпинизмът по свръхвисоките стъпала е приключил само преди секунди и тоновете желязо се понасят с гръм, трясък и колосалните 3 км/ час, когато...
... усмихнат пътник или пътничка пита "А това кой номер беше?". След чакането на спирката и въпреки бавното движение на голяма част от подвижния състав на градския транспорт, нерядко има хора, които живеят на ръба (не като вас) и първо се качват, а после се осведомяват на какво точно. Ако не сте от най-хуманния тип, можете спокойно да кажете несъществуващ номер превозно средство и да оставите събеседника в дълбоко недоумение.
Може да ви питат за уточнение откъде минава тази мистериозна линия, кажете, че заради ремонтите и метрото минава за по-пряко през Нови Искър.
Друг вариант е да ви споходи редкият късмет да има свободни седалки, да се настаните спокойно и до вас да остане празно. В следващия момент до вас се приближава някой и с най-сериозния си тон иска да се осведоми свободно ли е до вас мястото. Коварно питане - звучи възпитано, но освен ако не возите въображаем приятел на име Унилсън, до вас очевидно е свободно.
Така че спокойно можете да кажете "Не, запазил съм цялото сепаре".
Много е вероятно след като се сдобиете със спътник до вас, да чуете някой от гвоздеите в програмата като "Друго си беше при бай Тошо..." и "Съсипаха я тая държава...". Тези вечни хитове искат от вас безрезервно съгласие и изразително кимане с глава. Иначе ще избухне неподправен скандал, ще си изпуснете спирката... А изричащите подобни реплики бърза работа нямат, запомнете го.
Но нищо, ама нищо не може да отстъпи на всеобщия фаворит по безумни питания.
Той идва в онзи момент, в който седите на вратата, чакате си спирката и някой зад вас пуска дежурното "Извинете, ще слизате ли?".
Или в съкратен вариант и с по-нетърпелив тон - "Ще слизате ли?", придружено с побутване, ако случайно не сте схванали спешността на ситуацията. Разбира се, винаги можете възпитано да кажете, че, да, ще слизате. Че в момента, в който превозното средство стигне спирката, ще се дематериализирате от вратата в полза на фините прахови частици навън.
Въпросът обаче е толкова несъстоятелен, че си заслужава по-находчив отговор. Кажете, че няма да слизате. Просто по професия сте механик и точно тия два болта над вратата в момента са ви адски интересни. В комбинация с ей онази пружина до тях са най-красивата инсталация, която някога сте виждали.
Затова и седите като препариран там. Иначе, не, няма да слизате.
Или обяснете, че от вратата гледката е три пъти по-хубава. По-топло е. Въздухът е по-чист. Бъдете духовити - подобно находчиво питане изисква своите находчиви отговори.
Както казахме, най-много да се скарате с някого...
