Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Болен ми лежи милото ми гадже...

Той смята, че всяка температура над 36,7 е смъртоносна Снимка: iStock
Той смята, че всяка температура над 36,7 е смъртоносна

"Ще ми подадеш ли термометъра?"

Репликата ме изтръгва от мислите ми какво имам да пазарувам за празниците в последния момент и дали ще ми се наложи да се бия за чорапи в мола. Освен това кара косата ми да се изправи, ръцете ми - да изтръпнат и вратът ми - да настръхне.

Причината е, че когато моята иначе по-добра половина в живота реши, че е болна (болен, ако трябва да сме точни), вкъщи се разиграва предапокалиптичен сценарий от вселенски порядък.

Той смята, че всяка температура над 36,7 е смъртоносна.

Нещо повече, надарен е със свръхестествена способност и усеща, когато телесната му температура се покачи дори и с 0,1 градус над приемливите по неговите стандарти стойности.

Това автоматично активира в мозъка му протокола "Болен съм, ще се мре", чието изпълнение започва със самоотвержено забождане на термометъра под мишница и вперване на кахърен поглед в една точка някъде там, над телевизора.

След точно пет минути той вади термометъра, гледа го една минута така, както котката ни гледа в разклонителите из апартамента, и констатира, че има колосалните 37,1. Напрягам се неимоверно и започвам да обяснявам, че това не са смъртоносни стойности и най-вероятно става въпрос за обикновена настинка заради навика му да седи по къс ръкав на отворен прозорец, докато навън е около нулата.

Той ме гледа апатично, пъшка и се увива в одеяла като възрожденец - в овчи ямурлуци.

Усещам, че ме очакват няколко мъчителни дни и грозните ми подозрения се потвърждават едва след няколко часа, когато термометърът този път заковава на 37,3.

При вида на тази стойност приятелят ми преглъща шумно и тежко, пребледнява и се слива с белия диван като депресиран хамелеон. Физиономията, изписана на лицето му, ми подсказва, че едно време е прекалил с епизодите на "Доктор Хаус" и сега пресмята наум какво екзотично заболяване може да си е лепнал. Само едно знам - никога не е лупус...

Отново включвам целия си наличен чар, обаяние и спокойна дикция и напевно каканижа, че с един парацетамол утре ще е като нов. Получавам нов изразителен поглед, който безмълвно, но категорично ме обвинява, че съм безсърдечна змия, която ще го остави да пукне на дивана без лекарска помощ.

Вдигам рамене и си наливам чаша вино за смазване на чакрите.

В 10 вечерта екшънът се пренася в леглото. И като казвам екшънът, имам предвид предсмъртните мъки, не това, което си мислите.

Лягането е предшествано от педантична подредба на най-необходимото до главата - термометър, аспирин, парацетамол, носни кърпички с аромат на праскова, носни кърпички без аромат на праскова. Очаквам отнякъде да измъкне лист хартия и химикалка и да си напише завещанието, в което ми оставя плейстейшъна и всичките му прилежащи игри. Повече не искам.

Вместо това той се завива до ушите и ме зяпа над ръба на юргана като плъх в едри трици. Майчинското в мен проговаря и започвам да го милвам по топлото чело и да му говоря мили думи. Въздържам се да запея някоя песничка, защото музикалните ми способности са на ниво "Кен лий".

Пет минути по-късно приятелят ми вече спи и хърка като карпатски вълк.

На другата сутрин термометърът бодро показва 36,4 и очевидно ще се живее още дълги години, пу, пу, да не му е уроки на приятеля ми. И така до следващата настинка...

   

Най-четените