Започвам този текст с аналогово признание. Жестоко ми липсва времето, когато не всеки можеше да те открие навсякъде и по всяко време.
Когато заминавахме на екскурзия и звъняхме за минутка от пощата в дестинацията на пристигане, само колкото да кажем, че всичко е наред с пътя. Когато работният ден свършваше в 17:30 и никое обаждане или съобщение не можеше да стигне до теб чаааааак до другата сутрин.
И когато никой не звънеше да каже "Видя ли, че ти писах?", нито пишеше да каже "Видя ли, че ти звънях?". Видях, човече. И ми се иска да не бях.
Разбира се, не в телефоните като такива е проблемът.
Както всяка друга иновация на света, не технологията е виновна за извършваните с нея безумия, а нашите човешки решения как да я използваме.
Вероятно създателят на смартфоните и в най-смелото си въображение не е очаквал, че някой ще използва изобретението му с цел да звънне 17 пъти в петък вечер "само да пита" дали някоя работна задача е готова. Нито пък с цел да се обиди, че не си реагирал на изпратения рийл, който е смешен само на него, и просто не си искал реакцията ти да бъде това. Да, технологиите са студени, неутрални и обективни.
Комуникационната хигиена (или съответната ѝ липса), от друга страна, вече са си от нас. Нейното отсъствие превръща телефона в демона от кошмарите ни.
Цифром и словом шест души разполагат с правото да ми се обаждат. Трима от тях са от семейството ми и просто живеят далече. Другите трима са се доказали като хора, които никога не ми звънят без причина и никога не ме изнервят в неподходящи мигове или с безумни искания.
Разбира се, всеки от тези шестима герои на комуникационната хигиена ми се обажда по-рядко в сравнение с всички останали, които изрично съм помолила настойчиво за обратното.
Често се казва: "тази среща можеше да бъде имейл". Факт, но и повечето обаждания можеха да са емоджи.
Вдигането на телефона изисква да прекъснеш дейността си към момента - била тя сън, секс, филм, работа, спокойствие и разходка, или просто кулминацията от любима песен - за да ангажираш абсолютното си внимание с нечии (обикновено ненавременни) щения към личността ти.
И то обикновено за някое от следните:
"Звъня ти за по-бързо, за да се разберем!"
Когато си задал в чат дихотомен въпрос от типа на "Искаш ли утре в шест да се чакаме на Съдебната?", колко точно е трудно да отговори с "да" или "не", Тодорке? Нищо по-бързо няма в телефонния разговор. Има само ненужни предисловия и обяснения какво правиш, излишни паузи и мълчания, колкото да не си неучтив и да затвориш след пет секунди, и дразнение.
"Нямаш право да изключваш служебния си телефон, ще те глобя!"
Честно ли, шефе, наистина ли? Слава богу, никога не съм попадала лично на такива работодатели, но и ако бях, съвместните ни ангажименти нямаше да продължат твърде дълго.
Редица компании, особено тези, които имат навика да осигуряват служителите си на минимална работна заплата, смятат за уместно да наложат напълно незаконно изискване към служителите си да бъдат на разположение 24 часа, седем дни в седмицата.
Всичко добре, но Кодексът на труда (него кой ли го пита) е на съвсем друго мнение - според него между всеки два работни дни следва да има минимум 12 часа непрекъсната почивка и да, вдигането на телефон се брои за действие, което прекъсва почивката.
Звънене след 20:00 без предупреждение и/или няколко повиквания поред
Обикновено следва гробовно сериозен тон от другата страна на слушалката. Дори когато знаеш, че човекът отсреща има склонността да се държи, крайно несъобразително, сърцето ти пак спира за секунда в такива моменти.
Може би някой е починал или изчезнал, може би някой се нуждае от спешно кръвопреливане, може би има наводнение, земетресение, пожар... Не, бе, "аз просто звъня да се чуем". Или "само да питам" и "само да кажа".
Знаете ли, неслучайно го наричат "звънене на пожар". Ако няма пожар - и се надявам, че няма - спестете го и на себе си, и на потърпевшите от медния ви гласец.
"Звъня, защото е спешно!"
Приема се. Ако е спешно, си струва да звъннеш, естествено. Само че спешното обикновено е нещо от типа на "аз се присетих да те питам дали за пратени за печат флаерите", "доработи ми се в събота по никое време и ми трябва нещо от тебе, за да си поработя", или "абе, тииии вече пет минути не ми отговаряш в Messenger дали ти се пие по бира в сряда". Ако ничия безопасност не зависи от това, не е спешно.
"Защо не ми отговаряш на миймовете и рийловете"
Защото колкото повече ме питаш, толкова по-малък е шансът да ти отговоря, а свободното време е за истинския живот, а не за социалните мрежи?
"Видях, че не си на линия от 12 часа!"
Ако съм умряла, вече няма какво да направиш, а ако съм жива, защо ме караш да искам да не бях?
"Знам, че мразиш да ти звънят, но...."
Струва ми се, че или не знаеш, или дори да знаеш, изобщо, ама изобщо не ти пука.
Наистина, притежанието на телефон не следва да върви с очакване и изискване да го вдигаш денонощно. Нито пък да връщаш обаждания, които просто не искаш да върнеш. Все едно наличието на полови органи да беше равносилно на това да ги предоставяш на всички, които ги пожелаят.
Понякога толкова ми се приисква да вдигна телефона си с "тук не е кол център", че започвам да разбирам хората с табелите "тук не е информация".
