В 12 ч. на обяд на всеки 2 юни сирените в цялата държава надават вой в памет на загиналите за свободата на България, което на тясната ни територия се обръща в броене - кой как е показал почитта си към Христо Ботев и националните ни революционери.
То не са патетични статуси, то не са патриотични колажи, татуировки...
От целия обществен калабалък обаче това, което най-силно ме ужасява, е натъртването върху "себеотрицанието" и "саможертвата" (кавичките са умишлени). Чисто от социална гледна точка те са издигнати на пиедестал, заковани като някаква висша форма на добродетел.
Не само това - те са неразривно свързани с имената на Ботев и Левски, което един вид ги прави необорими в очите на общественото мнение.
Аз обаче искам да ги оборя, защото в моите представи себеотрицанието и саможертвата никога не са били геройска постъпка. Те са очевиден опит за манипулация.
И да определяш делото на който и да е от българските революционери като "саможертва" е обидно по всеки параграф.
Ето ги и аргументите - извадки от стихотворенията на Ботев, от които ясно се вижда, че той нито се е пожертвал, нито се е отричал от себе си в името на народа. А да се твърди обратното е страшно несериозно.
"А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време, откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ние ред за свобода!"
из "Елегия"
"Тежко, брате, се живее
между глупци неразбрани
душата ми в огън тлее
сърцето ми в люти рани.
Отечество мило любя.
неговият завет пазя;
но себе си, брате, губя,
тия глупци като мразя".
из "Към брата си".
Така. Патриотизмът и любовта към отечеството са залегнали дълбоко в Ботев и по този въпрос няма две мнения. Но заедно с обичта си към родината, той в прав текст казва, че гледа на българския народ като на глупаво скотско племе.
В този ред на мисли, няма никаква логика да дадеш живота си за народа.
Историческият, революционният подвиг на Ботев не е отказването му от себе си в името на нацията, а брутално, крайно застъпничество на собствения му Аз, който се състои във вярванията, убежденията, ценностите, морала и цялостния мироглед, който е имал.
Всъщност това отстояване на себе си се случва въпреки българския народ. Вижте откъс от стихотворението му "На прощаване".
"Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце, мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище."
Каква саможертва, бе, хора?! Тук говорим за характер, който е извън нашата битова реалност.
Става дума за толкова верен на ценностната си система човек, който е готов да плати каквато и да е цена, за да следва личните си морални ориентири. И вярата в собствения му идеал е толкова силна, че е способна да въздейства на бездушно скотско племе, което е в робство от 500 години.
Това е точно обратното на саможертва, която те тласка да се откажеш от вярванията и принципите си в името на някой друг.
Повдигам темата, защото имаме малограмотния навик да извъртаме поезията на Ботев и да го представяме все едно той се е отказал от себе си, направил е изключително добро дело, страхотно себеотрицание и така е освободил България.
Пречупвайки думите му през този ъгъл даваме зелена светлина на жертвеното поведение, което е токсично и по-важно - манипулативно. Казвайки, че Ботев, Левски и останалите революционери са "жертвали себе си" за свободата храним собствените си отровни маниери и чувство за малоценност.
Сега искам да ви споделя едно мое авторско произведение. Представете си, че го е написала майката на Христо Ботев, която ви описва колко много се е жертвала за сина си. Предвид, че знаем кой е синът ѝ и как е разсъждавал този човек, ви предизвиквам да направите разликата между саможертвата и отстояването на себе си.
"Тоя моя син неблагодарен, България тръгнал да освобождава
колко е нахален!
Вместо майка си с обич и грижи да дарява
тръгнал някакви свои идеали да отстоява!
Толкова много направих за него,
а той ми отвръща с болното си его!
За мен не мисли, че без син ще остана
не го заслужавам! Колко черги му изтъках на стана!
Глупавите му цели не разбирам
и в поведението му достойнство не намирам.
Истината е една и тя звучи така:
Христо Ботев ми принадлежи,
а България - някой друг да я освободи!
Пък това какво моят син желае,
мен въобще не ме касае!
Никой негов стремеж не е значим,
щом интересите на майка му потъват в дим.
Представяте ли си това да беше истина? Колко абсурдно щеше да е. Но точно така звучи саможертвата - егоистично, нарцистично, натрапващо, очакващо, вменяващо вина.
Затова съм убедена, че нашите национални герои не са се самопожертвали. Те са се застъпили за собствените си ценности, идеали и морал дотам, че са били готови да дадат живота си за тях.
В моите очи Ботев казва: Ако нямам свободата да бъда верен на себе си, животът ми няма абсолютно никаква стойност. Ето защо всяко мое действие ще е в посока на благоденствието на личната ми съвест.
Не знам за вас, но аз не съм срещала човек, който толкова кардинално да се застъпи за вътрешния си етичен кодекс.
И именно това прави хора като Ботев гениални сърца, гениални души, герои в пълния смисъл на думата.
