Лесно ѝ е на пенсионираната актриса Камерън Диас да дава акъл на хората как да живеят, вероятно си мислите вие.
Камерън наскоро обяви, че на това партньорите да спят в отделни спални трябва да се гледа като на нещо нормално. Тоест, хората не трябва да се чувстват длъжни да делят едно легло всяка нощ и да се съобразяват с различни физиологични особености на половинката си.
Да не смятат, че нуждата от лично пространство говори за отмираща любов.
Ако имаш спестени няколко милиона от холивудски хонорари, вероятно е лесно да избягаш от брачното клише, купувайки имение с 8 спални, 4 кабинета и поне толкова бани, в които да се шириш, колкото си искаш.
Ако обаче освен с партньор си обвързан още по-здраво и с ипотека за някакви си мизерни 70-80 квадрата в осеметажен блок, е вероятно да гледаш на личното пространство под малко по-различен ъгъл.
Несъмнено е така. Но това не прави въпроса по-малко важен и принципен. Не само темата за общото легло, а и въобще за "общите" време, занимания, интереси и неусетното плъзгане по стереотипи за "заедност".
В началото на повечето връзки най-естественото нещо е хората да искат за прекарват колкото се може повече време един с друг.
Ходят навсякъде заедно, покривайки интересите и на единия, и на другия. Заедно са и в мола, и на стадиона (простете за клишето). Спят на едно легло гушнати и мечтаят да идат в Париж, където да се разхождат, хванати за ръце.
Полека-лека с годините при доста от двойките нещата се развиват по обичайния начин - заживяват заедно, раждат си деца и започват да делят всевъзможни битовизми.
Тя вече чува хъркането му другояче, а той съвсем не е толкова щастлив да отпушва задръстения с косми канал в банята както преди.
9-те седмици и половина на острата любов, романтиката и хормоналния взрив са изминали отдавна, животът влиза в по-рутинно темпо и полека-лека интересът към собствените кариера, хобита, навици и дори физиология се появява - или завръща.
И това отново е не просто нормално, а задължително за огромната част от двойките.
Малък процент са тези, които години наред остават същите влюбени гълъбчета както в началото. Които имат потребност да са постоянно заедно, да се държат за ръце и да заспиват прегърнати и на 10-ата и 20-ата година от съжителството.
Защо обаче всички останали се чувстват неудобно, че не са като малцината, а някои дори се опитват и да поддържат отношения, които вече отсъстват?
Защо трябва да се чувстват длъжни да спят залепени за партньора си, когато навън е 25 градуса през нощта?
Защо трябва да се насилват да гледат филм, който не им е интересен, да ходят по магазини, които ги отегчават, на места, които са им безинтересни и дори да правят компания и бъбрят, когато всъщност искат да са сами?
Може би защото прекалено много фалш, филми и социални медии около нас ни казват, че това е любовта и нищо друго.
Че не може хем да искаш да се наспиш на спокойствие, без никой да те рита или да ти хърка на главата, хем да обичаш някого.
Че Париж е градът на любовта и не можеш да бъдеш щастлив там, ако оставиш половинката си у дома.
Че любовта и необходимостта от лични живот и пространство са несъвместими.
И всички знаем какво става в крайна сметка - прекалено много компромиси, прекален отказ от личното в името на общото. Прекалено много търкания, скандали и в крайна сметка отчуждаване - въпреки общото легло.
То, естествено, е метафорично. Не всеки е Камерън Диас с 8 спални. Затова в теснотията на апартамента е още по-важно да намериш собствена рецепта за семейно щастие.
