Петък е най-хубавият ден от седмицата. Ден на майстора!
Още в ранни зори, когато ми се наложи да стана, усещах леката превъзбуда на идващите почивни дни. А може би това идваше от няколкото тона кофеин, които трябваше да погълна, за да започна да функционирам в границите на "човешкото".
Няколко пъти минах покрай преливащия с дрехи кош за пране, който след "връщането към нормалното" отвикна на ежедневно изпразване. Най-после имах време, ей така, между другото, да завъртя няколко перални, докато действам по работни задачи. Греховно е да се работи в почивни дни, а зареждането на пералня също не е малък труд.
Така че се заех със задачата и ако някой ме гледаше, докато сортирах прането в коша, сигурно щеше да си помисли, че у нас събираме да перем дрехите на целия блок срещу заплащане.
Погледнах трите купа и с лек математически анализ прецених ситуацията - определено днес няма да успея да изпълня квотата за чисти чорапи, но все от някъде трябва да се започне.
Всичко вървеше чудесно - аз пишех, а добрата стара центрофугьосница щеше да свърши работата вместо мен. Това чудо на човешкия ум - пералнята, незнайно как все още невъзпята в песен, въпреки всичките добрини, които е сторила на нас, невежото в прането на ръка поколение.
Страх ме е да си представя какъв би бил животът без нея. Определено щяхме да бъдем поставени пред труден избор - да отделяме по няколко часа от свободното си време, за да ходим с чисти дрехи, или да махнем с ръка и да се надяваме, че парфюмът ще прикрие мързела ни.
В един момент ужасяващ шум рязко ме изкара от дълбокото потъване в работния режим.
Бях сигурна - нещо ставаше с пералнята и част от любимите ми дрехи. Докато стигна до вярната машина, стаята се беше превърнала в сцена от филма "След утрешния ден" - лигавата вода с омекотител и прах за пране се стелеше по пода, а пералнята не спираше да бучи измъчено под напора на няколкото килограма подгизнали в "тялото" ѝ дрехи.
"Ще те спася!", почти изкрещях и грабнах парцала. С няколко отривисти движения успях да почистя наоколо, но щом отворих вратата на вярната машина ме заля водопад от подгизнали и тежащи поне десет килограма дрехи.
В този момент мислите ми се въртяха с 200 оборота по-бясно от центрофугата. Отчаяните ми панически опити да накарам забилата машина да заработи отново се проваляха с всяко следващо натискане на копчето за източване на водата, а аз вече виждах как и съдържанието на портфейла ми ще се източи към джоба на някой майстор.
Поне да се благодаря, че не живея в онези софийски квартали, които няма да имат вода почти два месеца.
Трябваше да приема истината, която ме гледаше от препълнения жълт леген с лепкави и подгизнали дрехи - пералнята умря и сега аз трябваше да свърша нейната работа.
Попитах се с какво го заслужих. Аз, боготворящата това чудо на човешкия ум, което ни лиши от съмнителното удоволствие всяка неделя да висим на реката със съседките, да пеем весели песни, докато разгонени юнаци ни хвърлят погледи от храстите.
Едно време това може и да е бил малък празник за хората на село - във времената, в които чистите дрехи са изисквали усилен труд и солидно количество домашнен сапун от свинска мас. Днес обаче тази крайречна идилия изглежда като българска народна приказка, от която бих избягала с крясъци.
Но може би вече нямам избор и ще се наложи да я изживея, макар и без разгонените юнаци и свинската маса. Не ми е и до песни, ама пита ли ме някой...
Точно тук важи с пълна сила поговорката "Когато загубиш нещо, тогава започваш да го цениш истински" (или както там беше).
Сега, докато дойде животворящият майстор, за да върне пералнята ми от отвъдното, ще се върна няколко века назад и ще живея живота на прародителите ни, а моят най-голям кошмар, свързан с прането на ръка, ще се материализира с пълна сила.
Ще се опитам да си изпея и някоя народна песен, току-виж ми станало по-леко.
