Помните ли добрите стари семейни уикенди? Онези дни, в които хващате децата и тръгвате накъдето ви видят, просто защото времето е хубаво.
Когато оставяте наследниците да беснеят на воля, докато се наслаждавате на слънчеви лъчи и на безгрижието да сте заедно и то далеч от дома. А децата на семейството, с което току-що сте се запознали, се превръщат в безплатни детегледачи на вашите, докато с новите си приятели доволно си пийвате сайдер и обсъждате световната политика или цената на картофите на пазара.
Можем ли отново да се наслаждаваме на такова своеволие след всички предупреждения, на които се наслушахме дори сега - уж на финалната права от предизвикателството коронавирус?
Премиерът ни призовава да се върнем по-бързо към нормалното, а повечето мерки са в историята. Въпросът е как да стане това?
Семейните излети би трябвало да са идеалният начин да се върнем към нормалността и да се порадваме на живота, както преди.
Но засега тези идеи изглеждат по-скоро като предизвикателство, на което не всички са склонни да се подложат. Поне не и докато предупреждението, че всичко може да се повтори, все още е в сила. На този страх малко призиви за "връщане към нормалното" могат да повлияят.
Освен това, вместо да се отпуснем и да тръгнем на път със зажаднелите за приключения деца, ставаме свидетели на това как различни места в страната се превръщат в огнища на зараза в момент, когато уж нещата вече са под контрол.
А родителите, вярвайте ми, са особено чувствителни към подобен род информации.
Така дори едно пътуване до някоя близка забележителност, за която няма информация да е била докосвана от вируса, реално вече не изглежда толкова разумно и крие риска да мине в постоянно къпане с дезинфектнат и викове "не тук", "не там", "не играй с това", "не пипай тая катерушка, не знаеш кой е кашлял върху нея" и накрая "абе я да се прибираме, че ми омръзна да крещя".
Като червена лампа свети и ситуацията в някои съседки като Македония и Турция, които също се радваха на разпуснати мерки, но скоро се оказа, че трябва да затегнат нещата повторно. Тук е и страхът да не би да вземе да се прехвърли и към нас.
Всяко пътуване ще е съпроводено освен с обичайното приготвяне на багаж (което само по себе си е едно геройство) и с търсене къде е безопасно да се отиде, надежден ли е хотелът, в който ще отседнем и изобщо да отсядаме ли, или за пореден път да се задоволим с безопасната, но вече втръснала вила на село.
Родителите още дълго ще се питат и могат ли да оставят децата в детски кът, разумно ли е да ги пуснат по-далеч от хавлията на плажа или извън тентата над кемпера. Или все пак за по-сигурно да останат наблизо и за по-спокойно - загледани в телефона...
Не че хората не се опитват да се върнат към спокойствието на добрия стар семеен уикенд, в който просто се наслаждават да са заедно извън дома. Напротив, стремят се към това и се нуждаят от него.
Но след всичко, на което се наслушахме през трите месеци на изолация, било то и излишно преувеличено само за "стягане на редиците", в съзнанието на всеки загрижен родител още дълго ще свети червената лампа на предупреждението "по-добре недей, изчакай още малко".
