Сто лева нацяло.
През определен и сравнително равен период от време се озовавам с една такава зелена банкнота в портфейла.
Еее, ще си кажете вие, че бива ли оплакване от подобно нещо, вместо да си направя като нормалните хора едно сочно селфи с облика на Алеко Константинов и да симулирам разкош, богатство и берекет.
Само че за мен да се отърва от столевка е мисия, сравнима с обиколките на Беър Грилс из пустини, джунгли, отровни змии и ядене на сурови животински дреболии.
Обикновено със сто лева нацяло се сдобивам по баналния начин - от банкомат.
На другите машината изплюва от тесния си процеп десетолевки и двадесетолевки, които никой после по магазините не гледа като напръскани с антракс.
Прибират си хората дребните банкноти и си пазаруват щастливо и свободно баничка, алабаш, гащи и чорапи.
А аз?
Аз заставам пред банкомата и едвам се удържам да започна да правя ритуални танци, за да не избълва той отвътре столевка.
Уви, имам някакво проклятие и най-често в дланта ми цъфва весела зелена банкнота, от която ме гледа Щастливеца, и оттам приключението започва.
Първо винаги правя опит в някой супермаркет.
Наивната ми душа вярва, че супермаркетите са снабдени освен с египетски боб, на който пише "Смилянски", и с дребни пари, подредени в черните им чекмедженца под касите.
Тази моя заблуда се изпарява всеки път, в който се опитвам да разваля столевка в по-голям магазин.
"Еее, всичките ми дребни ще ОБЕРЕТЕ...", тюхка се срещу мен дама, а баджът ѝ се подрусва от възмущение.
Въздържам се да обясня, че не искам да обирам магазина, а да си купя продукти за вечеря и тоалетна хартия за след вечерята. Свенливо прибирам столевката в портмонето и с треперещи ръце подавам карта, с която да заплатя.
Ден първи, в който сто лева нацяло си остават нацяло. В следващите дни веселбата продължава.
В магазинчето за ядки до нас 100 грама макадамия от оная, с която Зукърбърг си храни кравите, и 100 грама бразилски орех възлизат на сума, срещу която човек щастливо може да яде рибай стекове.
Въпреки щедрите цени от мен се очаква да имам точни до стотинката пари, а столевката се оказва напълно неприемлива. Последното разбирам от възклицанието "Еее, ама госпожà, немате ли некви по-дребни?!".
При вида на сто лева нацяло повечето продавачи вадят онзи тон, с който по институциите ти искат син химикал и копие на акта за раждане.
Някои отстъпват боязливо три крачки назад, други цъкат като часовник и досущ като Шаро при първия сняг сигурно се питат що е това то столевка.
Една продавачка в магазинчето за бельо май понечи да извади кръст и чесън, само че приложих номера с банковата карта и тя си ги прибра под тезгяха.
Накрая реших да разваля проклятието на столевката и да си излекувам нервите от опитите да я пробутам.
С ентусиазма на Кари Брадшоу си поръчах обувки на стойност 95 лева, гордо отбелязах да са с наложен платеж и почти изпях "Одата на радостта", когато ги заплатих.
До следващия път, в който банкоматът ми тикне нова столевка, която да се пробвам да разваля...
