"Ако има нещо, което ще ти помогне да се върнеш жив - използвай го. Най-важното е да оцелееш", ми каза човекът с най-много екстремни постижения, когото познавам.
Норвежец е, прекосил е Аляска, Гренландия и Свалбард на ски, карал е кучешки впрягове на най-дългите маратони в Канада и Аляска, изпълнил е голяма част от популярния проект Седем върха - да качи най-високите върхове на всеки от континентите, но за Еверест го спряла пандемията. Липсваха му фаланги на 4 пръста - от едно от изкачванията.
Имаше огромен опит с оцеляването в екстремни условия, при екстремни физически и психически натоварвания, на минус 55 градуса, по ледници, скали и планини, дори и бяла мечка беше срещал.
Каза ми това, докато говорехме за неговата сънародничка Кристин Харила, която по онова време беше изпълнила около половината от целта си да качи 14-те осемхилядника на света за по-малко от 6 месеца и 6 дни - колкото е досегашният рекорд.
Попитах го какво мисли за това, че тя използва кислород, когато се катери, и този суров мъж каза, че няма никакъв проблем с това - най-важното е да оцелееш.
Харила беше в график да направи нещо немислимо - да подобри и без това немислимия рекорд на непалеца Нирмал Пурджа за най-бързата Хималайска корона. Никога няма да разберем дали щеше да успее - качи 12 от върховете, но за последните 2 в Тибет не получи разрешение от Китай.
Норвежката, а преди нея и постижението на Пурджа - гурка от Британската армия, разпалиха с още по-голяма страст отколешния спор - те алпинисти ли са, или височинни туристи.
Преди тях никой не е качвал 14 осемхилядника за половин година, допреди 2 десетилетия дори на Еверест стъпваха единици, а днес гледаме опашки и задръствания по пътя към най-високия връх на планетата.
Огромната част от хората, които достигат до тези върхове, използват помощ - кислородни бутилки, за да могат да дишат малко по-добре в Зоната на смъртта над 8000 метра, екипи от шерпи, които носят багажа им, подготвени маршрути с въжета, които също помагат неимоверно, а Нирмал и Кристин дори летяха с хеликоптери между базовите лагери, за да не губят време.
Затова в очите на някои тези хора са просто туристи с добра физическа подготовка и много пари. Не са истински алпинисти и вкарват духа на комерса в светая светих на доказването на човешките възможности - Зоната на смъртта.
За някои за "истинско" изкачване могат да се признаят единствено постижения като тези на великия италианец Райнхолд Меснер - без кислород, без шерпи, а някои и по нови маршрути - сам човек срещу планината, изкачил така всички 14 осемхилядници.
Спорът е по цял свят, периодично възниква и в България - за съжаление обикновено по трагичен повод - когато загине алпинист. Когато Атанас Скатов загуби живота си под К2, в опит за зимно изкачване, каквото досега е постигал единствено непалецът Пурджа, в същия сезон, "дебатът" придоби особено грозни нюанси.
Скатов беше част от комерсиална експедиция, а някои стигнаха дотам да обявят, че така става като не си истински алпинист и нямаш нужната подготовка - сякаш Атанас падна от осмия етаж, а не от подножието на най-трудния връх в света, и то през зимата.
Огромната част от нас нямаме представа какво е височина над 3000 метра, малко са тези, които знаят какво е чувството на 5000 метра, единици - над 7000, а навлизалите в Зоната на смъртта над 8000 метра, където тялото започва скоростно да умира заради липсата на кислород - са шепа хора.
Там с всяка изминала минута вероятността да умреш расте неимоверно. Може да получиш инфаркт или инсулт, не разполагаш с мозъка си, който работи далеч от оптималното заради липсата на кислород.
Може да умреш, защото не виждаш добре къде стъпваш, защото не си в състояние да вземаш елементарни решения, от оток на мозъка или в белите дробове.
Можеш да бъдеш убит от падащи скали, да измръзнеш или да полудееш.
С кислородна бутилка този ефект и риск не изчезва, а намалява.
Всичко това го четем и слушаме, но не сме го изпитвали. Затова да съдим когото и да било и да го обявяваме за "истински" или "измислен" е нелепо и безсмислено.
Парадоксалното е, че раздаването на присъди и квалификации на едро става все по-лесно с все повечето успешни и бързи постижения по осемхилядниците, които оставят у публиката усещането, че с шерпи и кислород става дума за фасулска работа.
Че я няма романтиката на свръхчовешката борба със стихията, а всичко изглежда като механичен успех, за който стигат яки тренировки и спонсори.
Но не е. Под върховете загиват и хора, които използват кислород, въжета и шерпи, но е факт, че още по-голяма е смъртността сред тези, които не го правят. На такова място не просто няма нищо гарантирано - то си остава достижимо единствено за отбраните, които планината допуска до себе си, най-достойните за нея.
Можем да приемем, че става дума за различни изкачвания, но не и да отричаме или омаловажаваме това, което всеки от тези хора е постигнал. Никой от "височинните туристи" няма претенцията, че е втори Райнхолд Меснер и дори велик алпинист.
За един свръхпостижение може да бъде просто да стигне до Черни връх, за друг - Хималайската корона с кислород, и колкото и незначително да изглежда това в нечии очи, най-важното е друго.
Че са успели да оцелеят. Планините са пълни с такива, които не са.
