Каквото сме посели, това и ще жънем. Няма да берем сладки круши, щом сме сели щир. Българската икономика през последните години сееше главно плевели. Парите се изливаха в мъртви сгради и грозен лукс. Това и ще жънем.
Голяма част от вината за тази небългарска безгрижност в харченето на парите, които трябваше да се превърнат в производителен капитал, носи идеята, че държавата няма моралното право да инвестира, нито да регулира посоката на частните инвестиции.
Пазарните талибани на България
Тази нагласа е напълно фалшива. Демонстрират го успешните икономики на Азия, където държавите като квачки излюпиха конкурентни, иновативни и технологични производства, както и правителствата в Западна Европа, които наскоро спасиха ключовите си индустрии и така не позволиха безработицата да достигне испански или български измерения.
Но на някои места по света, включително в България, идеологията на държавната ненамеса е не само жива, а и господстваща. Тя отчетливо се вижда в тенденцията за намаляване на държавните разходи. Обясняват го с "бюджетни икономии" за наше добро, а всъщност това представлява отказ от национално благосъстояние.
С мотива, че държавата е нещо лошо, все повече обществени функции и дейности се предоставят на подбрани частни структури, които уж били по-ефективни. Далеч не винаги нещата стоят така: например изследването BEEPS от 2009 г. доказа, че приватизираните промишлени предприятия са по-неефективни в енергийно отношение от държавните.
Държавата в България обаче упорито се смалява и така предоставя на частните монополисти огромни пространства за печалби от населението, което разбира се няма къде да се скрие от „смисъла на съществуването си" - да плаща.
Истината е, че освен че е най-бедна в Европа, българската икономика е и с най-ниските държавни разходи: 38.1% от БВП през 2010 г. при 50.6% средно за ЕС. Действително ли няма връзка между бедността ни и малката роля на държавата? Прекалено отдавна вървим по анти - държавния път към богатството, за да не си зададем този въпрос.
Икономическият ни хайлайф - с някои видни изключения, които обаче останаха изключения, с талибанска отдаденост повтаря, че пазарът е бог и приватизацията е неговият пророк. Българските масови икономисти обявиха религиозна война на всеки колеблив призив за държавно насочване в стопанството (освен целящият намаляване на държавната роля).
В западните бастиони на консерватизма се води сериозна дискусия за бъдещето на икономиката и новите гледни точки - устойчивост, справедливост, щастие - поне се изслушват. Но в българския стан категорично няма място за „нови" идеи, дори да идват от лоното на класическата капиталистическа мисъл.
Претенции без инвестиции
Българинът многократно е критикуван за ниската си производителност и липса на икономическа култура. Заедно с това не спира натискът, ограничаващ нарастването на разполагаемия му доход. Сякаш образованието и квалификациите падат от въздуха, а не са плод на индивидуална и семейна инвестиция. Ограничените бюджети на домакинствата затрудняват професионалната подготовка и бедността у нас ражда още бедност.
В масовия случай образование и квалификация без пари са невъзможни. "Ще учи, който има пари". България сякаш не оценява социалната несправедливост на този светоглед, но все пак от гледна точка на крайния икономизъм подобно мислене е поне разбираемо.
Но няма икономическа логика, която да оправдава това, че държавната ненамеса прерасна в нехайство за качеството на образованието в България, в частност на професионалното и висшето. Твърде много са тези, които си плащат, за да прекарат няколко празни години във "висшето" и после се вливат в мрънкащата резервна армия на наемния труд.
Спадът в нивото на българското образование вещае още по-голямо икономическо изоставане (освен ако не мислим, че училите в чужбина масово "ще се върнат"). В случая не можем да виним нито българина, нито бедността му, а именно държавната ненамеса.
Тъй като професионалната подготовка е въпрос на пари, а българите масово не разполагат в момента с пари, държавата е тази, която би следвало да насочи средства и организационни усилия за подобряване на качеството в професионалните училища и университети.
Ако нещата бяха само икономика, това щеше да е взаимоизгодно. Държавата щеше да получи от замогналите се българи повече пари от данъци, а и повече склонност за социално включване. Социалният капитал щеше да нарасне и с времето България щеше да се нареди сред успешните държави на Нова Европа.
Богата държава от богати и съпричастни хора, които са богати, защото могат да работят и трудът им се заплаща подобаващо. Първоначалната държавна инвестиционна инжекция в образование би отворила пътя за повече частни чуждестранни инвестиции, но вече не спекулативни или производствени потилни, а привлечени от качеството на трудовия ресурс.
Няма как с вечно ниски данъци да очакваме държавата да просперира. Стъпка след повишаването на доходите, и данъчните ставки би следвало да се покачват в една благотворна спирала на ред и богатство. Ако случайно някога доближим този исторически момент, ще бъдем принудени да си спомним за пакта за стабилност на Симеон Дянков ...
То пък една държава ...
Вече пет години сме в прочутия Европейски съюз, но този факт сам по себе си не води до подобрение на положението ни - материално, психическо и човешко. Напротив, огорчението на тези, които не принадлежат към горните пет процента, се сгъстява. Формалното ни членство в "европейското семейство" явно само по себе си не може да промени нищо.
Въпреки широко налаганото мнение, че държавата ни трябва да е малка и да стои далеч от икономиката, в България днес държавата се разраства - но в посока, която оправдава лошите думи в неин адрес. Родната реалност демонстрира поредния инцест между държава и партия. Управленски модел в държавата ни е електоралният популизъм: нещо се прави не защото е полезно или правилно, а защото ще се хареса около изборите.
Което не се харесва на народа, се прокарва лека полека с пропаганда. В интерес на истината, всичко това засилва аргументите против държавния капитализъм. Новата ни авторитарна държава прави още по-трудно изреждането на ползите от авторитетната държава.
Дори да приемем, че по етажите на властта всичко е в рамките на законите, в държавните служби цари смазваща йерархия и това, в добавка към лошото заплащане, отблъсква търсещите изява специалисти. Ниското качество на публичните услуги е гарантирано с ниски данъци. Ценните иновации загиват, защото няма кой да се погрижи за тях - а няма и производителни частни капитали, които пък са отблъснати от партийни обръчи и групировки.
През тези пет години в ЕС, а и далеч от по-рано, икономиката ни остана вярна на заблудата, че държавата е излишна или вредна. Вредните български държавни практики допълнително отчуждиха хората от държавността. Вече обаче е явно, че от ниското равнище, наричано у нас "стабилност", с държавна ненамеса няма да се измъкнем.
Разбира се, когато вече не могат да ни убедят, че всичко е добре, пазарните йезуити твърдят, че нещата отиват на зле, защото не прилагаме пазарните принципи до край. Няма да е чудно, ако те отново наложат гледната си точка в нашата държава и след железниците, също и пенсионната система, горите и съкровищата в музеите бъдат разпродадени.
Часът на истината за България
Не просто се сее в неподходяща почва, в България напоследък не се и сее. Количеството на инвестициите през 2011 г. е по-ниско, отколкото през 2007 г. През първите девет месеца на 2011 г. брутните инвестиции в основен капитал спаднаха до нивото от 2006 г. Това се случва в една икономика, която изостава 2.5 пъти от европейските стандарти.
Да речем, че вече сме се отказали да догонваме богатия свят, но на карта е заложено нещо по-голямо. Върху неквалифициран персонал е невъзможно да се задържи обърнатата демографска пирамида на България. Ще има срутване.
Към 2050 г., когато първото поколение на прехода започне да излиза на пенсия, в България ще живеят с 25% повече хора на възраст над 65 години и с 35% по-малко хора на възраст между 25 и 65 години, отколкото сега. Общо взето, с една трета по-малко работници ще трябва да се издържат една четвърт повече пенсионери.
За да бъде това нещо изобщо възможно, ще трябва да се научим да работим като факири. (Как ли, щом държавата продължава да цени толкова ниско образованието?) Но вероятно само това няма да е достатъчно. Ще се наложи да преразгледаме и ценностната система на България.
България през 2050 г. е възможна, само ако привилегиите се предоставят на съзидателния талант, а не на властта и статуквото. Ако това нещо се сбъдне, то ще абсолютна новост за националната ни история.
