Една често срещана фраза в икономическите среди в САЩ (и в по-малка степен в Европа) е: "Еврото ще рухне". Тези, които повтарят тази фраза отново и отново, изглежда не знаят как е било създадено еврото, от кого и в чии интереси.
Ако познават историята на еврото щe забележат, че големите сили зад него се справят много добре и продължават все така. Докато те продължават да се облагодетелстват от съществуването на еврото, то ще продължава да съществува.
Нека започнем с историята на еврото и основните причини за създаването му. След падането на Берлинската стена изглежда, че предстои обединение на Източна и Западна Германия и (както властта в Западна Германия иска) отново ще се появи една обединена Германия. Тази възможност не се харесва особено на демократична Европа.
На два пъти през 20 век, на мнозинството европейски страни се налага да воюват, за да спрат експанзионистичните цели на обединена Германия. Европейските правителства не искат да виждат обединена постнацистка Германия. Френският президент Франсоа Митеран дори иронично заявява: "Толкова обичам Германия, че предпочитам да виждам две такива, вместо една".
Единствената алтернатива, до която тези правителства достигат, е да попречат на тази обединена Германия да се превърне в изолирана държава. Германия трябва да бъде интегрирана в Европа. Трябва да бъде европеизирана.
Митеран решава, че един начин за постигане на това е чрез замяна на немската валута - марката, с европейска валута. Това е начин за сближаване на постнацистка Германия с демократична Европа.
Но и германското правителство поставя условия. Едно от тях е създаването на финансова институция, Европейската централна банка (ЕЦБ), която да има за единствена цел запазване на ниска инфлация. ЕЦБ ще бъде под силното влияние на (т.е. ще бъде контролирана от) немската централна банка - Бундесбанк.
Другото условие е сключването на Пакт за стабилност, който ще наложи финансова дисциплина на страните членки от Еврозоната. Дефицитът в държавния им бюджет трябва да бъде по-нисък от 3% от БВП, дори и в момент на рецесия.
За да разберем защо другите страни приемат тези условия, трябва да разберем, че неолиберализмът (който започва с Роналд Рейгън в САЩ и с Маргарет Тачър във Великобритания) е доминиращата идеология в тях.
Основна позиция в неолибералната догма е намаляването на държавата, доколкото е възможно, насърчаването на частното финансиране и намаляване ефекта на вътрешното търсене като начин за стимулиране на икономиката.
От тази гледна точка, основният мотор на икономиката трябва да бъде растежът на износа. Това е и коренът на проблема - не на еврото, което е в добро състояние - а на благосъстоянието на хората в тези страни.
Европейската централна банка не е централна банка
Това, което прави една централна банка, е да отпечатва пари (т.е. да пуска парична емисия, контролирайки по този начин парите в обращение - бел. ред.) и с тях да купува държавни книжа (ДЦК), уверявайки се, че лихвите по тези облигации са разумни и не са прекомерно големи.
Централните банки предпазват държавите от спекулациите на финансовите пазари. Но ЕЦБ не прави това. Лихвите по държавния дълг на някои страни се увеличава неимоверно, защото ЕЦБ не закупува никаква част от дълговете им за дълги периоди от време. Испания и Италия са примери за това.
Това, което ЕЦБ прави, е да заема много пари на частни банки с много нисък лихвен процент (по-нисък от 1%), с които те купуват ДЦК с много висока лихва (между 6-7% в Италия и Испания). Това е фантастична сделка за тези банки! От миналия декември насам ЕЦБ заема повече от 1 трилион евро на частни банки, а половината от сумата (500 000 милиона евро) на испански и италиански банки.
Този трансфер на публични фондове (ЕЦБ е публична институция) към частния финансов сектор се оправдава, като се посочва, че тази помощ е необходима за спасяването на банките и по този начин се гарантира предлагането на кредити на малки и средни предприятия и семейства в дългове. Кредити въпреки това не се появяват. Отделни индивиди и бизнеси продължават да имат трудности до достигане до тях.
Отвреме навреме, ЕЦБ купува ДЦК на вторичния пазар от държави, които са в беда, но ги купува по почти нелегален начин, на много малки дози и за много кратки периоди от време. Финансовите пазари са наясно с тази ситуация. Заради това високите лихви по ДЦК се понижават за кратко докато ЕЦБ ги закупува и след това се повишават отново, което затруднява поддържането на курса и лихвите им от държавите.
ЕЦБ трябва да обявява публично, че няма да позволи лихвите по ДЦК да надвишават определено ниво, като по този начин не позволява на финансовите пазари да спекулират с тях. Но ЕЦБ не прави това, оставяйки държавите незащитени пред тези финансови пазари.
В тази ситуация съгласието, според което Испания и Италия трябва да намалят дефицита в държавния бюджет, за да възвърнат увереността и доверието на финансовите пазари не е валидно. Испания намалява дефицита, докато лихвите по испанските облигации се покачват, доказвайки, че ЕЦБ, а не финансовите пазари, е тази, която определя тези лихви.
Кой контролира европейската финансова система?
На теория, ЕЦБ е предполагаемият мениджър на еврото. Но на практика този, който контролира еврото и Европейската финансова система е Бундесбанк, немската централна банка. Така е замислено от началото, както вече отбелязахме. Но има и още една причина за контрол над Европейската финансова система от Бундесбанк и другите немски банки.
Това влияние (почти до нивото на контрол) е резултат от редица решения, взети от немското правителство, по-специално от социал-демократическото правителство на Шрьодер (Програма 2010), и е продължено от консервативното правителство на Меркел, което налага експортния сектор като основния двигател на икономиката.
Оскар Лафонтен, финансов министър от времето на Шрьодер, иска да наложи вътрешното търсене като основен двигател на немското икономическо възстановяване. Той предлага повишаване на заплатите и обществените разходи, но в крайна сметка губи и напуска социалдемократическата партия, създавайки Die Link (Левицата), а Шрьодер (който днес работи за индустрия, ориентирана към износа) печели.
Вследствие на това придържане към износа немските банки натрупват огромни количества евро. Но вместо да използват това евро, за да повишават заплатите на немските работници (което ще стимулира не само немската, но и цялата европейска икономика), немските банки изнасят еврото си, инвестирайки в периферията на Еврозоната. Тези инвестиции са причината за появата на жилищния балон в Испания. Без немски пари, испанските банки нямаше да могат да финансират този балон, който е базиран на голяма спекула.
Кога настъпи кризата в Испания?
Когато немските банки спират да заемат пари на Испания вследствие на тяхната паника (когато научават, че те самите са заразени с токсични финансови активи от американски банки) жилищния балон се спуква, отваряйки дупка в испанската икономика, равняваща се на 10% от нейния БВП и всичко това само за няколко месеца.
Образува се икономическо цунами, истинско бедствие. И незабавно държавният бюджет преминава от излишък към огромен дефицит, в резултат на срива на постъпления към държавата. Това няма нищо общо с увеличаване на публичните разходи (Испания има най-ниските публични разходи на глава от населението сред първите 15 страни в Еврозоната), а с драстичното намаляване на доходите.
Настояването на "Тройката" (Европейската комисия, Европейската централна банка и Международния валутен фонд), че Испания трябва да съкрати публичните си разходи дори още повече е изначално грешно, защото държавният дефицит не е причинен от растеж на тези разходи (според фриволните коментари на Ангела Меркел за "разточителния испански публичен сектор"). Дори още повече, тези съкращения причиняват огромна рецесия.
Каква е целта на финансовата помощ?
Официалната версия е, че финансовите власти в еврозоната са предоставили на Испания до 100 милиарда евро, за да помогне на банките си. Реалността обаче е много различна. Испанските банки и испанската държава са в дълбока криза.
Те дължат много пари на чуждестранни банки, включително немски банки, които са заели близо 200 милиарда евро на Испания. Тези банки истерично си искат парите обратно. Затова стоте милиарда евро са одобрени от немския парламент.
Питър Бофингер, икономически съветник към немското правителство, се изказва много ясно: "Тази помощ не е за страните в беда (като Испания), а за нашите банки, които притежават големи частни дългове в тези страни." ." (Chattered Pratap, "Bailing out Germany: The Story Behind the European Financial Costs" [28/05/42]) Няма как да бъде казано по-ясно.
Ако европейските власти искат да помогнат на Испания, те трябва да заемат тези пари при много ниска лихва на испанските публични кредитни агенции (като Официалния институт за кредити), решавайки големия проблем с липсата на кредити в Испания. Тази алтернатива разбира се никога не е взета под внимание.
Къде е предполагаемият проблем с еврото?
Фактът, че Испания има огромен проблем с липсата на ликвидност не означава, че еврото е в беда. Много правителства не могат да платят на своите чиновници заради недостиг на пари. Всъщност тези големи разлики в достъпността на кредитите вътре в eврозоната е в полза на немските банки и прави немските ДЦК много сигурни.
Фактът, че има голяма криза с огромна безработица в периферните страни не означава, че еврото е в криза. То ще бъде в криза само ако тези периферни страни, включително Испания, напуснат еврозоната. Това ще означава колапсът на немските банки и Европейската финансова система. Но това няма да се случи.
Мерките, които се предприемат в Испания и други страни от периферията (с помощта на "Тройката"), са мерките, за които консервативните сили, които те представляват, винаги са мечтали: орязване на заплати, премахване на социалната закрила и т.н. Те твърдят, че го правят заради институциите в Брюксел, Франкфурт или Берлин. Т.е. прехвърлят отговорността на външни лица, които се предполага, че ги притискат. Това е екстернализация на вината. Техният основен лозунг е: "Няма алтернативи!"
Когато г-н Марио Драги, председателят на Европейската централна банка, се обажда на г-н Мариано Рахой, испанския министър-председател на най-консервативното правителство в ЕС, подобно на Чаената партия в САЩ, той му казва, че за да му помогне ще трябва да реформира пазара на труда (т.е. да направи по-лесно за работодателите да уволняват работници).
На пресконференция миналия август г-н Драги се изрази много ясно. ЕЦБ няма да купи испански ДЦК, докато испанското правителство не приеме трудни, непопулярни мерки като реформиране на пазара на труда, намаляване на пенсиите и масова приватизация.
Правителството на Рахой с удоволствие ще следва тези инструкции. То вече е направило съкращение и планира още такива в размер от 120 милиарда евро през следващите две години. Еврото и неговата система за управление работят прекрасно за тези, които имат основен глас в еврозоната днес.
ЕЦБ инструктира правителствата в по отношение на тяхната политика с цел да демонтират социална Европа и те го правят. Това моят добър приятел Джеф Фокс, основател на Института за икономическа политика във Вашингтон, нарича "международен класов алианс", т.е. съюз между доминиращите слоеве по света. Очевидно този алианс действа в еврозоната днес. Точно заради това еврото ще се задържи за още много дълго време.
*Винсент Наваро е професор по публична политика в университета "Джон Хопкинс" в САЩ и "Помпеу Фабра" в Испания.
Едностранчива статия. Например, когато се казва "Но ЕЦБ не прави това, оставяйки държавите незащитени пред тези финансови пазари" се пропуска, че ако ЕЦБ гарантира ниски лихви на затруднените правителства то това ще ги стимулира да натрупат още дългове. Точно така, както са го правили и досега (иначе нямаше да са затруднени). Т.е. ЕЦБ действа съвсем премерено - отслабва натиска, но не го премахва съвсем за да накара правителствата да си реформират икономиките и да ги направят по-ефективни. Друг пример: "г-н Марио Драги ... се обажда на г-н Мариано Рахой ... и му казва, че за да му помогне ще трябва да ... направи по-лесно за работодателите да уволняват работници" пропуска обратната гледна точка, а именно, че ако е по-лесно да се освобождават работници е по-лесно и да се назначават. Което е в тон с по-динамичното време в което живеем - отминават времената, когато някой е работил цял живот на едно място и това трябва да бъде защитавано с изкуствени (и скъпи) административни мерки.