В съвременния дюнер в чудна комбинация съществуват сочно, добре овкусено месо, зеленчуци и сосове, увити като в прегръдка в питка или плосък хляб.
Всъщност това е симбиоза между традициите на Изтока, пренесени в Западна Германия, за да тръгнат наново... на изток, включително и към България.
В Турция дюнери се сервират от незапомнено време, най-често под формата на чиния с изобилна порция от месо, хляб и добавки.
И до днес на много места ако поръчате дюнер, ще получите именно това - не стегнато завити в питка вкусотии, а подредено на блюдо ястие. Разбира се, Турция не изостава от тенденцията съвременният дюнер да е по-предпочитан, най-малкото защото е по-удобен за ядене на крак, но държи и на традициите.
А те се променят сериозно, след като на 30 октомври 1961 г. заради остър недостиг на работна ръка Западна Германия подписва споразумение с Анкара.
Икономиката на федералната република бележи скок след скок и след подобен договор с Италия, Берлин сключва такъв и с Турция за привличане на турски работници. Това ражда термина "гастарбайтер" - работници-гости, които по първоначален замисъл няма да живеят постоянно в Западна Европа.
Напротив, те трябва да се подменят на ротационен принцип, само че работодателите бързо осъзнават, че не са готови да се разделят с вече обучените си служители.
По този начин в Германия остава голяма и сплотена турска общност, която на свой ред обогатява местната кухня.
За изобретението "съвременен дюнер" се карат двама мъже - Мехмет Айгюн и Кадир Нюрман.
Двамата са категорични, че в началото на 70-те години на миналия век отварят собствени дюнерджийници в Западен Берлин и започват да предлагат дюнера такъв, какъвто го знаем и ние. Бързата храна допада на германците - интересна, засищаща, безценна след тежка вечер в някой бар.
Никой не знае кой пръв всъщност започва да предлага дюнер месо, увито в хляб, и спорът виси неразрешен вече над 55 години.
И двамата използват отначало по-пухкави немски хлебчета, които пълнят с месо от шиша, овкусено с подправки кисело мляко, лук и домати.
И двамата, както и много други гастарбайтери казват, че първоначално са приготвяли дюнерите за местните си общности, само че са решили, че ще се хареса и на немците. С право.
От Запада пък дюнерът отново тръгва на изток, за да стигне в България, където се е настанил трайно в сърцата и стомасите ни.
Една от популярните дюнерджийници в София съществува още от 1992 г. и досега, както сочи регистрацията на фирмата, публикувана в "Държавен вестник".
Дюнерът в България е евтин, все още има спомени за крилати фрази като "Два големи за левче", за сметка на това е щедър - месо, пържени картофи, зеленчуци, чеснов сос, люто по желание. Той измества вече познатите бързи храни като "джобовете" и останалите видове сандвичи.
У нас дюнерът не пристига и по оста Турция - Германия, а по-скоро от представители на арабския свят, които налагат тънките питки на мястото на по-дебели хлебчета.
Ако по някаква причина сте на немска територия и поискате да ядете дюнери като в България, ще ви се наложи да попитате за "юфка дюнер", потребители в интернет твърдят, че този в Карлсруе е ненадминат.
Ако ли пък не - в България най-близката дюнерджийница обикновено е на няколко крачки. Пак си е пътешествие между Изтока и Запада.
