Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Селото, което няма да изчезне

На няколко километра от българо-гръцката граница почти изоставеното село Киселчово отново намира сили, за да продължи съществуването си (ГАЛЕРИЯ) Снимка: Христо Узунов
На няколко километра от българо-гръцката граница почти изоставеното село Киселчово отново намира сили, за да продължи съществуването си (ГАЛЕРИЯ)
В Киселчово има около 50-ина къщи. За съжаление, по-голямата част от тях са изоставени, или се обитават само през лятото. Снимка: Христо Узунов
В Киселчово има около 50-ина къщи. За съжаление, по-голямата част от тях са изоставени, или се обитават само през лятото.
Достъпът до красивото село е силно затруднен от разбития асфалтов път, който води до него. Въпреки това, пътешествието към този край си заслужава всеки изминат метър.
Постоянните жители на Киселчово са едва 14 души и вечер селото попада в плен на тишината Снимка: Христо Узунов
Постоянните жители на Киселчово са едва 14 души и вечер селото попада в плен на тишината
Селото е разположено на южен склон, заобиколен от борови гори и стръмни скали, а всички къщи тук са изградени от традиционен дялан камък Снимка: Христо Узунов
Селото е разположено на южен склон, заобиколен от борови гори и стръмни скали, а всички къщи тук са изградени от традиционен дялан камък
Историята на Киселчово е дълга и  в нея се преплитат няколко периода. Къща от началото на века, чешма от времето на комунизма и съвременен парник Снимка: Христо Узунов
Историята на Киселчово е дълга и в нея се преплитат няколко периода. Къща от началото на века, чешма от времето на комунизма и съвременен парник
В селото няма никакъв GSM-обхват. Тук не звънят мобилни телефони, а ритъмът на живота е застинал в епохата на газените лампи, каручките и ръчния труд Снимка: Христо Узунов
В селото няма никакъв GSM-обхват. Тук не звънят мобилни телефони, а ритъмът на живота е застинал в епохата на газените лампи, каручките и ръчния труд
В годините на ТКЗС-тата земята в селото се е обработвала упорито, отглеждали са се и крави. Днес обработваема е само някоя и друга градинка, а кравите са заменени с овце Снимка: Христо Узунов
В годините на ТКЗС-тата земята в селото се е обработвала упорито, отглеждали са се и крави. Днес обработваема е само някоя и друга градинка, а кравите са заменени с овце
За местните жители няма по-хубаво нещо от родния край и, загърбили изкушенията на градския живот, те продължават да доказват, че българското село все още има място под слънцето Снимка: Христо Узунов
За местните жители няма по-хубаво нещо от родния край и, загърбили изкушенията на градския живот, те продължават да доказват, че българското село все още има място под слънцето
Недко Кокаров. 70-годишният пенсионер е човек с голямо сърце и сладкодумен разказвач, който живописно рисува с думи родопското ежедневие Снимка: Христо Узунов
Недко Кокаров. 70-годишният пенсионер е човек с голямо сърце и сладкодумен разказвач, който живописно рисува с думи родопското ежедневие
Рупеца е прекарал целия си живот в Киселчово. Работил е като лесничей и все още си спомня за времената, когато селото е било изпълнено с живот 
Снимка: Христо Узунов
Рупеца е прекарал целия си живот в Киселчово. Работил е като лесничей и все още си спомня за времената, когато селото е било изпълнено с живот
Бай Хашо току-що е приключил с работата в овощната си градина и се наслаждава на хладната бира и киселчовския залез Снимка: Христо Узунов
Бай Хашо току-що е приключил с работата в овощната си градина и се наслаждава на хладната бира и киселчовския залез
Той е щастлив от живота си и вярва, че за Киселчово предстоят хубави дни
Снимка: Христо Узунов
Той е щастлив от живота си и вярва, че за Киселчово предстоят хубави дни
Част от ежедневието на бай Хашо. Старият миньор товари дърва върху катъра си, а здравите му ръце разсичат дебелите клони с един удар Снимка: Христо Узунов
Част от ежедневието на бай Хашо. Старият миньор товари дърва върху катъра си, а здравите му ръце разсичат дебелите клони с един удар
Времето ще покаже дали Киселчово отново ще се превърне в оживено село, или ще е поредното изчезнало от картата. Едно обаче е сигурно - докато има хора, които да пазят духа му жив, то ще продължи да съществува Снимка: Христо Узунов
Времето ще покаже дали Киселчово отново ще се превърне в оживено село, или ще е поредното изчезнало от картата. Едно обаче е сигурно - докато има хора, които да пазят духа му жив, то ще продължи да съществува

Безбройни са селата и махалите, намерили защита сред величествените гънки на Родопите. Планината ги е приютила и се е превърнала в дом за жителите им. И макар да са рожби на една майка, всяко от тях си има своя неповторима съдба.

Някои села като Модрен отдавна са изоставени и само опустелите им къщи напомнят, че и тук някога е имало живот, а други - като Киселчово - са твърдо решени да не се предават и продължават борба за съществуването си.

Животът в смолянското село Киселчово, разположено едва на няколко километра от границата с Гърция, не се е променил особено от времената, когато конските сили са били само за конете, а земята е била основният източник на препитание.

Днес никой не си спомня историята на селото, но според легендите то е създадено преди има-няма 4 века от занаятчии, работили в султанския дворец в Истанбул.

Останките от древната крепост "Калето", разпилени по скалите над него, говорят, че местността е била населена в още по-стари времена. Времена, за които човешката памет е къса.

Много вода от близкия Киселчовски водопад е изтекла оттогава. Годините са се сменяли, загивали са империи, появявали са се нови граници. Селото обаче си е оставало все там, край красивото ждрело на река Черешовска.

В началото на 70-те години, когато за граничните зони на Народна република България са важели специални правила за пребиваване, повечето от местните жители са насочвани към близкия град Смолян.

По това време градът е в разцвет, а управата има амбицията да увеличи жителите му до 10 000 души. Ето защо всеки заселил се в Смолян киселчовец получава парцел в него.

Изкушението е голямо и много от местните напускат родните си места.

Някои обаче остават. За тях връзката със земята е по-силна от всичко и те продължават скромното си битие далеч от градските хоризонти. По това време земеделието е единственият поминък на селото. Местните си спомнят как всеки квадратен метър се е обработвал от тамошните структури на ТКЗС, а от плодородната земя никнат овошки и зеленчуци. С горчивина обобщават, че сега повечето обработваеми земи са се превърнали в гори.

80-те години внасят смут в иначе спокойния селски живот. В ход е "Възродителният процес", а по-голямата част от населението на Киселчово принадлежи към българската мюсюлманска общност... "Възраждането" не минава гладко - отказвайки да сменят имената си, много хора са подложени на тормоз от комунистическата власт. Стига се и до трагични инциденти.

Киселчовци все още се сещат за 106-годишния дядо, който до смъртта си разказвал за побоя, нанесен му от милицията през онези смутни времена.

Днес всичко това е забравено. Киселчово отново е онова спокойно село от миналото. Дори по-спокойно. След политическите промени населението му се е стопило още повече и в момента постоянните му жители са едва 14 души.

Средната им възраст е два пъти по-голяма от Христовата, но това не им пречи да посрещат с усмивка несгодите на селския живот.

А тук той е много специфичен. Киселчово е едно от последните села в България, което все още не е "облъчено" от мобилните оператори. GSM-комуникацията все още е мечта, а обхватът - нулев. Работят само изпитаните във времето домашни телефони.

Единствената връзка на селото с останалия свят е тесен асфалтов път, който е стар, но за сметка на това достатъчно лош, за да откаже всеки притежател на обикновена градска кола да мине по него.

Оказва се, че през по-голямата част от времето 14-те човека, живеещи тук, трябва да разчитат основно на себе си, за да оцелеят. И те правят точно това.

Единственият тукашен магазин отдавна се е превърнал в част от историята на киселчовския край. Хлябът се кара три пъти седмично с микробус от съседното село Могилица, а останалите продукти се доставят с него, но само след предварителна поръчка. Научени от суровите условия, които животът в планината предлага, местните винаги са запасени с продукти за поне 2 седмици.

През останалото време, когато микробусът с провизиите отсъства, киселчовци разчитат на 70-годишния Недко Кокаров или просто "Кокара" - той е човекът, готов винаги да се притече на помощ и да услужи с нещо. Когато в началото на годината свлачище отнася част от пътя на селото, Кокара веднага се отзовава, пали малкия си джип и в продължение на няколко дни снабдява съселяните си с храна и лекарства.

Родом от близкото село Арда, днес Кокара е пенсионер. С жена му Милка живеят в родната й къща в Киселчово и заедно отглеждат зеленчуци в парника си. Двамата се чувстват щастливи, че обитават този край и никога не са мислили да го напускат.

Разказва, че докато е работел като електротехник, са му предлагали апартамент в Пловдив, но твърдо отказал.

"Родното място на човек му е най-обичаното", отсича с усмивка той.

Един поглед към киселчовската природа е достатъчен, за да осъзнаем думите на Кокара. Разположено на дълго огряван от слънцето южен склон, селото е обградено от драматични скалисти върхове и вечнозелени борови гори.

Всяка една от 50-ината къщи е изградена от традиционния за района дялан камък и идеално се вписва в околния пейзаж.

От близките ниви често се дочува хлопането на чанове - там спокойно пасе стадо овце, а когато слънцето припича, киселчовските баби се събират на раздумка по пейките на мегдана.

Тъй като с кола може да се стигне само до началото на Киселчово, основното транспортно средство тук са катърите и мулетата, които умело изкачват криволичещите пътечки край къщите. На една от тях срещаме възрастен човек, запътил се нанякъде със своето четирикрако МПС.

Това е Рупеца - тръгнал е да нагледа градината си, но с радост отделя няколко минути, за да похвали плодородието на тукашната земя. "Каквото посееш, все расте", разказва той и добавя: "Ако искаш нещо вкусно, сам трябва да си го произведеш".

Привечер, когато слънцето се скрива зад острите върхове, планинският климат, до този момент едва забележимо издаващ присъствието си, се настанява с цялото си величие над притихналите къщи. Захладнява осезаемо и всички вечерни дейности се извършват близо до трапезата, където най-добре е да попаднете в компанията на бай Хашо и неговата чудесна домашна ракийка.

Пенсионираният миньор е работил в урановите мини край Смолян. Неблагоприятните условия там са причина всичките му колеги вече да не са между живите. Отишли са си от различни заболявания, а единственият "дефект", който бай Хашо получава е накуцването.

Също като Кокара, така и бай Хашо предпочита идилията на селския живот. Притежава апартамент в смолянския квартал Райково, но както сам казва, "живее ми се на спокойствие - без да ме занимават".

Веднъж месечно ходи до града, за да си напазарува, а през останалото време се грижи за 114-те си овощни дръвчета. И за джибрите.

Вечерта преваля и бележи началото на новия ден в Киселчово. А той, както се убедихте, не е като този в другите населени места от подобен калибър. Масовото обезлюдяване, обрекло не едно и две български села на забрава, е на път да подмине това място.

Лъчът надежда проблясва преди няколко години с появата на писателката Мона Чобан, заменила бляскавия Париж за пасторалния пейзаж на Родопите.

Създаденият от нея арт-център връща живота на Киселчово. Благодарение на него, доскоро никому неизвестното село вече има своите постоянни посетители от различни краища на страната. Появата на булка от Япония е само едно от многото любопитни събития, които разнообразяват иначе монотонния живот на киселчовци.

Напук на печалната тенденция, изсмукваща живота от нашенските села, писателката организира и доброволчески лагер. Участниците в него през това лято успешно реставрират 100-годишна къща и отново я превръщат в място, годно за обитаване.

Да, на няколко километра от българо-гръцката граница, на територия, населена с едва 14 души, едно малко село продължава да се бори за правото си на съществуване.

И макар до него да не достига нито един читав път, местните жители и техните приятели от страната доказват, че има ли желание и воля, броят на изоставените села в България може да бъде намален.

 

*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"

Най-четените