През XIV век, край живописните брегове на река Искър - там, където тя лъкатуши сред непристъпните скали на дефилето - е изграден Черепишкият манастир.
През дългата му история той многкратно се е превръща в крепост на българщината. Устоял на многобройни опожарявания, през годините манастирът предлага убежище на много наши книжовници, сред които и Софроний Врачански. Но не за него е нашият разказ.
Над 600 години местноста край гара Черепиш е тясно свързана с християнството, най-вече заради манастира "Успение Богородично". На метри от него обаче има още няколко постройки, служили на религията. Днес те са изоставени, но историята им е също толкова бурна, колкото тази на близкия манастир.
Тези сгради някога са принадлежали на Софийската духовна семинария.
На 31 март 1902-ра в местността Куру баглар, край София, Негово Царско Височество княз Фердинанд II полага основите на Софийското богословско училище. През април същата година то е преименувано на Духовна академия, а първите занятия започват година по-късно - на 20 януари 1903-та.
В следващите години Семинарията развива учебната си дейност, като се превръща във все по-престижно духовно училище. Този подем обаче е спрян по време на Първата световна война, а годините след нея са белязани от пикове и спадове, свързани най-вече с политическата ситуация по това време.
През 30-те години Семинарията най-сетне успява да си стъпи на краката, но идва нова беда - избухналата Втора световна война и последвалите бомбардировки над София.
По това време сградите на Духовната академия са подложени на разрушение от авиационните бомби. Това налага имуществото на Семинарията да се евакуира на различни места из страната, сред които и Черепиш, където до 1947-ма временно са преместени и част от класовете на Академията.
За кратко след войната, между 1947-ма и 1950-та, учебните занятия отново се провеждат в собствената сграда на Семинарията в София, но ето че през септември 1950-та новата власт решава да използва имота на Духовната академия за дворец на пионерите.
По това време Софийската семинария се обединява с Пловдивската и двете са преместени на гара Черепиш, където е създадена сграда за провеждане на учебните занятия.
Всяка година между 200 и 300 души преминават 6-годишно духовно обучение там. За възпитаниците на семинарията, преминали през това място, напомнят многото кръстове, разположени на отсрещните скали - по стара традиция всеки випуск трябва да постави по един, за да отбележи завършването си.
Животът на семинаристите в Искърското дефиле продължава до 1990-та, когато с министерско постановление Духовната академия си възвръща имотите в София.
Сградите в Черепиш опустяват.
Само 25 години са изминали оттогава, но те са напълно достатъчни за природата, която категорично е поела властта над това място.
В тишината, смущавана единствено от тракането на преминаващите наблизо влакове, се чуват приглушените звуци от падаща мазилка.
Таваните на учебната сграда са продънени и парчета от тях стърчат между етажите като строшени кости.
Каквото е можело да бъде изнесено, отдавна е изнесено.
В помещенията са останали единствено разбитите остатъци от някогашната дървена ламперия и изпотрошените фаянсови плочки от кухнята. Макар че прахта и паяжините трайно са се настанили в сградата, в някои от стаите още могат да се видят старите тапети, украсени с различни орнаменти.
По фасадата необезпокояван пълзи брашлян, който заедно с други растения изцяло е погълнал някогашната баня във вътрешния двор на Семинарията. Встрани от него, между тревите, едва се подава дървена беседка, служила за отмора на семинаристите.
Само 25 години са изминали, откакто хората са си тръгнали оттук, но мястото е променено драстично.
Отхвърлено от живота, то мълчаливо чака сетния си час, а някъде там, сред клоните на старите дървета се спотайват останките от семинарския храм "Св. Климент Охридски".
В него обаче ще ви разходим следващата седмица...
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
