Футболът е ветропоказател за настроенията в една страна. Той показва отчетливо психологията на масите. Колкото и в Англия да ни обвиняват за расистките скандирания при разгромната им победа с 6:0 на „Васил Левски“, проблемите им този калибър не са по-малко от нашите.
Преди осем години два инцидента предвещаваха, че нещата във Великобритания вървят на зле. Те сложиха началото на разделението, на Брекзит и на подобната на Тръмп политика на Борис Джонсън.
На 15 октомври 2011-а Манчестър Юнайтед гостуваше на „Анфийлд“ за мач срещу Ливърпул. Взаимната омраза между двата клуба е всеизвестна. Но по време на двубоя и след неговия край станахме свидетели на нещо нефутболно. Нападателят на Ливърпул Луис Суарес се спречка със защитника на Юнайтед Патрис Евра. След това французинът се оплака, че е бил обиждан на расова основа.
Само осем дни по-късно се случи още един подобен инцидент във Висшата лига.
Джон Тери бе заснет как крещи „ши*ана черна к****“ към Антон Фърдинанд по време на мач между Челси и Куинс Парк Рейнджърс на „Лофтъс Роуд“. Тери, който беше капитан на националния отбор по онова време, призна, че е изрекъл тези думи, но и че преди това е казал „Антон, не съм те наричал…“ Всъщност, защитата на Тери се състоеше в това, че е казал думите в опит да обясни, че не ги е казал и че не е обиждал Фърдинанд.
В рамките на само осем дни английският футбол избухна, а притеснителните тенденции в обществото лъснаха на показ.
Времето беше лошо не само за футбола, но и за цяла Англия. Три месеца по-рано полицията бе застреляла чернокож мъж в Тотнъм. Протестите след смъртта на Марк Дюган започнаха в Северен Лондон, но се разпространиха в цялата страна. Опитите да бъдат заклеймени като „черни“ протести, поставиха дебата за расовата дискриминация на първо място в дневния ред.
В Англия бяха свикнали да мислят за расизма за като нещо отминало. Маймунските звуци бяха оставени някъде далеч в 70-те и 80-те години. Вече ги нямаше по трибуните. И всички си мислеха, че проблемът е изчезнал. Но расизмът по трибуните бе, по-скоро, заглушен, отколкото мъртъв.
И Суарес, и Тери отказаха да се покаят за действията си. Феновете последваха техния пример. По време на мач на Челси от груповата фаза на Шампионската лига срещу Генк привържениците на „сините“ пяха „Антон Фърдинанд, ти знаеш какъв си“. Но това не беше изненада. Ултрас фракциите на Челси отдавна са свързвани с крайнодесните движения. А случилото се с феновете на Ливърпул бе дори още по-притеснително.
„Ние не сме расисти, ние мразим само тези от Манчестър“, пееш Коп-а. „Анфийлд“ е известен с приемствеността си и левите наклонности, приемайки мултикултурализма. Джон Барнс е една от най-големите легенди на клуба не само заради играта си, но и заради начина, по който се противопоставяше срещу тесногръдието.
Но, изведнъж чернокож играч обвини Суарес, най-добрият играч на клуба, в расизъм.
Извинението на капитана на Челси бе глупаво, но точно и ясно. Той бе обвинен в обида на расова основа, но съдът го оправда. Тогава дойде наказанието от ФА, което се състоеше в глоба от 220 000 паунда и забрана за участие в четири мача.
Законът не се намеси в случая на Суарес, което означаваше, че ситуацията трябваше да е по-лесна за разрешаване при него. Но Евра го обвиняваше, че го е нарекъл „н****“. Телевизионните камери уловиха и момента, в който Суарес хваща ръката на Евра и му показва цвета на кожата.
Клубът се опита да защити южноамериканеца – решение, подтикнато от съперничеството между двата клуба. Спортният директор на Ливърпул Деймиън Комоли също не прецени добре ситуацията и влезе в съдийската стая след мача. Опита се да спелува думата „негро“ за съдиите – думата, която Суарес, наистина, използва, в опит да докаже, че Евра не е чул правилно. Но глупавата му постъпка, по-скоро, се превърна в признание за действията на нападателя.
Защитата на Суарес бе по-безумна дори от тази на Тери. Уругваецът се оправдаваше, че „негро“ е нещо като комплимент в Южна Америка и се използва за хора с черна коса или черен цвят на кожата.
ФА обаче знаеше колко чувствителна тема е това и разпореди провеждането на независимо разследване. То роди доклад от 115 страници, който признаваше вината на Суарес. Той получи наказание от осем мача и глоба от 40 000 паунда. Реакцията на феновете беше шокираща.
По подобие, на фанатиците на тема Брекзит, привържениците на мърсисайдци станаха лингвистични експерти. „Негро“ (в началото се смяташе, че използваната дума е „негрито“) било не само комплимент, но и нещо като братски поздрав между добри приятели. В никакъв случай не се използвало като обида, още повече между съперникови играчи. Всички останали не били разбрали, защото думата била на някакъв неизвестен испански диалект.
Започна кампания срещу жертвата. На Евра му бе изграден образ на постоянно оплакващ се от несъществуващ расизъм. Но в споменаваните два случая французинът дори не се бе оплакал. През 2006-а глухоням фен твърдеше, че е прочел по устните на Стийв Финан, левият бек на Ливърпул, обиди по адрес на Евра. Две години по-късно, в двубоя, станал известен като „Битката за „Стамфорд Бридж“, играчите на Юнайтед се спречкаха с служители на стадиона, един от които е бил чут да нарича Евра „имигрант“. Французинът каза пред ФА, че не е чул обидата. Но фалшивите новини, породени от феновете в социалните мрежи и форуми, победиха.
Подобно на избирателите на Тръмп, привържениците на Ливърпул виждаха световни конспирации на всякъде. ФА фаворизирала тима от „Олд Трафорд“, защото Денис Смит, един от членовете й, някога бил треньор на сина на сър Алекс Фъргюсън в Рексъм. И това бе достатъчно за някои да решат, че Смит е тайното оръжие на мениджъра на Юнайтед.
Феновете избираха отделни пасажи от 115-те страници от доклада по начин, който подкрепяше тезата им, изваждайки ги от контекста. Колкото повече информация от доклада ставаше публична, толкова повече се втвърдяваше позицията им.
А най-смешните доводи идваха на база, че сър Мат Бъзби и Фъргюсън получиха титлата „сър“, докато с нея не бяха удостоени Бил Шенкли или Боб Пейсли. Феновете удобно забравяха, че и двамата бяха провъзгласени за Офицери на Ордена на Британската империя.
Полуистини и откровени лъжи летяха във всички посоки. Още тогава се видя мощта на социалните мрежи и колко лесно е манипулирането на общественото мнение. Всеки, дръзнал да подложи под въпрос про Суарес настроенията, бе заклеймяван. Расизмът нямаше значение. Единственото важно беше от коя агитка си.
На много стадиони в страната подобно поведение не би предизвиквало учудване. Но не и на „Анфийлд“. Шенкли, който създаде модерния Ливърпул, веднъж каза: „Социализмът, както аз го разбирам, повелява всеки да работи за общата цел и да получава равен дял от наградата. Така виждам футбола, така виждам живота.“
Изказването му достигна до много хора в региона, известен с мигрантите си. А миналата седмица изпълнителният директор Питър Муур отново говори как социализмът е основата на клуба. Но феновете решиха да изберат другата посока и да подкрепят расизма. За повече от две десетилетия се смяташе, че предразсъдъците в Англия стават все по-малко, но това беше невярно.
Всичко е било дълбоко скрито под страх от реакцията на обществото. Но расизмът отново излезе на повърхността, вдъхновен от действията на две от звездите на Висшата лига и от подкрепата, която получиха. Двама от най-разпознаваемите хора във Великобритания, известни и по целия свят, бяха в центъра на расистки скандал. Нито един от тях не се извини за действията си. И двамата получиха огромна подкрепа. Безименните фанатици само това чакаха, за да разширят границите на приемливото поведение отново.
Преди десетина години хората се страхуваха да правят подобни коментари на публично място от страх, че могат да бъдат посрещнати от недоволството на обществото. Подобни притеснения сега почти няма. Съобщените престъпления от омраза са се удвоили в последните осем години – от 43 784 през 2011-12 до 94 098 според последните данни.
Всъщност, Суарес и Тери и до днес се смятат за жертвите. Нападателят на Барселона често се оплаква, че е смятан за расист. Помощник-треньорът на Астън Вила пък загуби капитанската лента на Англия и се отказа от националния отбор.
Обществото често разкрива същността си покрай футбола. Тогава показва симптомите на проблема, не толкова самият проблем. Суарес и Тери не създадоха токсичната обстановка, но помогнаха за задаването на тона, който сериозно влоши ситуацията. Те двамата, както и всички, които сляпо ги подкрепиха, трябва да се срамуват, когато поглеждат назад.
