Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Как се появиха трансферните прозорци и защо Висшата лига бе против

Анди Коул премина в Манчестър Юнайтед през 1994-та по Коледа.
Анди Коул премина в Манчестър Юнайтед през 1994-та по Коледа.

Навръх Коледа през сезон 1994/95 в Англия се осъществиха два трансфера наведнъж. Единият - без много шум - се случи в Източен Лондон, след като Уест Хем взе под наем халфа на Страсбург Майкъл Хюз. Вторият беше далеч по-значим и Манчестър Юнайтед представи Анди Коул, който бе купен от Нюкасъл за рекордните седем милиона паунда.

В следващите месеци Коул отбеляза 12 гола в 18 мача и придържаше Юнайтед в надпреварата за титлата, докато Ерик Кантона изтърпяваше наказанието си заради кунг-фу удара. Преди последния кръг "дяволите" изоставаха на две точки от Блекбърн, но получиха златен шанс, след като Роувърс загуби от Ливърпул на "Анфийлд" и хората на сър Алекс се нуждаеха само от това да спечелят срещу слабака Уест Хем, който се бореше за оставане в елита, за да вземат първото място. И малцина бяха тези, които се съмняваха в успеха на Юнайтед.

Но Уест Хем спря Фърги и компания. Мачът завърши 1:1, а за "чуковете" вкара същият Майкъл Хюз. Анди Коул пък пропусна два пъти сам срещу вратаря. В крайна сметка се оказа така, че първенството бе решено от два трансфера по средата на сезона.

***

Трансферните прозорци днес изглеждат като задължителна и неизменна част от футбола, каквито са, да речем, реферът и топката. Зимният разделя сезона на две половини, а летният се превръщат в атракция за феновете от целия свят. Струва ни се, че прозорците винаги са съществували, но в действителност те се появяват едва през 2002-ра - след няколко години на очаквания и горещи спорове.

На 15 декември 1995 г. Жан-Марк Босман печели петгодишен съдебен спор с УЕФА и напълно унищожава системата. Преди него футболистите бяха в позицията на роби и принадлежаха на клубовете си дори и след изтичането на договорите им. За тях беше невъзможно да си тръгнат по собствено желание и босовете се възползваха от това. Намаляваха заплатите им и притискаха недоволните. По онова време президентите на клубовете можеха да съсипят всяка една кариера.

Случаят "Босман" обаче приведе футболните правила в съответствие с трудовите стандарти на Европейския съюз. Съдът позволи свободните агенти и премахна лимита за чуждестранни играчи за такива от ЕС. Футболистите получиха свобода на движение в страните от Съюза, а клубовете получиха възможността да купят всяка звезда. Така започна ерата на супер клубовете и гигантските суми.

Пряко следствие от всичко това беше рязкото раздуване на света на мениджърите. Посредниците по сделките се появяват още в началото на 80-те, но получават огромни пари и власт чак след правилото "Босман". А липсата на трансферни прозорци направи възможностите им неограничени. Пазарът беше свободен и агентите можеха да доведат играч, когато си поискат, което понякога ги превръщаше в изнудвачи на клубовете. И шефовете на лигите бяха бесни от появата на новата сила.

"Нуждаем се от контрол над агентите, които постоянно организират пазарлъци - заяви шефът на Висшата лига Питър Ливър през 1998 г. - Освен това е време клубовете да се научат как да планират сезоните предварително. Трансферните прозорци определено имат смисъл."

Приблизително по същото време е срещата на ръководствата на деветте основни европейски лиги (топ 5 плюс първенствата на Белгия, Шотландия, Холандия и Португалия). Те протестираха срещу трансферния хаос и заплашиха УЕФА, че ще си създадат собствен турнир. Година по-късно от евроцентралата обявиха, че започват работа по общоевропейска трансферна система. Новите правила трябваше да:

- отслабят силата на играчите и агентите ми, които можеха да договарят трансфери само в определени месеци;

- да се опрости работата на треньорите, които да разчитат на състав без неочаквани "утечки";

- увеличаване на шансовете на младите в състава, тъй като при предишната система клубовете заменяха контузените или напусналите с привличането на нови по всяко време (ноември или март - няма значение);

- за засилване на комерсиалната връзка между феновете и отбора. Най-малкото, като си купят екип с името на някой свой любимец, да знаят, че той ще изкара сезона.

Системата се разработваше в продължение на няколко години, а понякога беше на ръба на провала. Оказа се, че против прозорците са повечето от могъщите английски клубове.

Британците започват да обсъждат трансферните прозорци през 1991 г., приблизително по същото време, когато е създаването на Премиършип. Придобивайки независимост от федерацията, отборите търсят най-удобната за тях система. През сезон1991/92 въпросът беше поставен на гласуване, но той не доведе до промени - старата система спечели с няколко гласа. Разликата беше направена от малките клубове, които бяха свикнали да продават по-скъпо в средата на сезона.

Година по-късно темата бе повдигната от мениджъра на Тотнъм Тери Венейбълс. Той посочи за пример Серия "А", която ограничи пазара много преди останалите в Европа и беше в авангарда на реформата. Предложението бе просто и се състоеше в това да има два трансферни прозореца: един през лятото, а другият - две или три седмици през декември или януари.

В Италия обаче нямаше зимни трансфери. Пазарът през лятото се затваряше в началото на шампионата и се отваряше отново през октомври до 1 ноември. Този метод беше премислен: клубовете имаха месец, в който да играят и да осъзнаят недостатъците и нуждите си и да ги коригират в средата на есента. Оттам нататък планираха състава за целия сезон. Зимните прозорци се появиха в Серия "А" едва през 1995 г. и се отваряха за месец от 1 декември до 1 януари.

Ръководството на лигата подкрепи Венейбълс, но малките клубове отново избраха традиционната схема. Постепенно идеята бе заметена под килима. Провеждаха се отделни дискусии, но те не водеха до нищо чак до края на 90-те, когато шефовете на Висшата лига взеха участие в срещата на големите първенства.

Знаеше се, че УЕФА разработва общ трансферен прозорец, но нещата се оказаха не толкова прости: както и в началото на 90-те години, ръководството на Висшата лига лобира за промените, но не и клубовете. Питър Ливър беше уволнен, а лигата започна битка срещу трансферните прозорци.

Клубовете си харесаха старата система, според която трансферите се извършват по всяко време с изключение на април и май (ограничението беше направено така заради отборите, които вече не се бореха за нищо, за да не могат да печелят допълнителни пари, пускайки звездите си под наем в края на сезона). През останалото време играчите спокойно се преместваха от един отбор в друг. Това даваше голяма власт на агентите, но поради няколко причини беше полезно и за клубовете:

- ако новодошлият не играе, го продаваха или го даваха под наем по всяко време и спестяваха от заплати;

- нямаше пречка да се уреждат краткосрочни наеми, които облагодетелстваха отборите. Така например през декември 1994 г. Оксфорд наема Джими Картър от Арсенал. Тимът го взима на 23 декември, на 27-и го пуска в мач срещу пряк конкурент - Картър не вкара, но играе много силно, а на 31-ви го връща на лондончани;

- големите клубове по всяко време могат да се сдобият с голяма звезда. Арсенал купи Йън Райт (вторият голмайстор в клубната история) в началото на сезон 1991/92, когато ече бе вкарал 5 гола в 8 мача за Кристъл Палас. "Артилеристите" знаеха потенциала му и не трябваше да чакат до януари - те го купиха на 24 септември;

- "дългата" резервна скамейка не беше задължителна, тъй като контузен играч можеше да бъде заменен по всяко време. Така Ерик Кантона се появи в Манчестър Юнайтед, когато клубът търсеше алтернатива на травмирания Дион Дъблин. Французинът бе потърсен от сър Алекс едва след отказа на Алън Шиърър. До края на ноември Кантона бе отбелязал 11 гола в 19 мача за Лийдс, но беше в конфликт с треньора. В остатъка от сезона той записа 9 гола и 11 асистенции за "дяволите", а Юнайтед стана шампион;

- можеха да се подсилят за конкретен мач, както Оксфорд и историята с Картър;

- по-малките тимове печелеха от лидерите, като им продаваха звездите си по време на сезона за доста по-високи цени.

През лятото на 2000 г. възникна и друг проблем. Европейската комисия реши, че сумите за трансфер противоречат на Римския договор и ЕС предложи въвеждането на общи трудови правила във футбола. Ако това се бе случило, договорите щяха да се превърнат във формалност и играчите да сменят клубовете си, когато пожелаят при изгодни оферти.

УЕФА и ФИФА се страхуваха, че това решение ще унищожи футболната икономика. От международната централа предложиха на Европейския съюз договорите да са валидни поне една година. УЕФА отстояваше по-твърдо позициите си и ангажира клубни шефове и пресата, които разкъсваха предложенията на ЕС. Единственият компромис, който предложи европейската централа, бяха трансферни прозорци - система, която да регулира огромния поток пари във футбола, оставя известна свобода на движение и в същото време защитава икономически отборите.

Европейската комисия го прие. До края на 2000 г. държавите на Стария континент се подписаха под новите правила. Трансферните прозорци заработиха през сезон 2002/03 след двугодишен преходен период, в който Англия беше принудена да се присъедини към договора.

"Английските клубове харесаха старите правила. Новата система усложнява живота - възмути се Дейвид Дейн, вицепрезидентът на Арсенал през 2002-ра. - Наложиха ни го. Ние бяхме категорично против, но УЕФА оказа натиск върху нас и не ни остави избор."

Най-четените