В най-славните си дни седемкратният световен шампион Михаел Шумахер изглеждаше студен и дори малко арогантен. Въпреки това, всеки, който е работил с него - затягал колани, проектирал автомобили, завивал болтове на колелата или просто му е носел сутрешното кафе - е обвързан с фанатична любов и преданост към германеца.
Един от малкото хора, които знаят от първа ръка най-големите тайни на Михаел, е Сабине Кем. Тя е на 29, когато за първи път интервюира Шумахер по време на Гран При на Германия през 1994-та. Шест години по-късно вече е в най-близкото обкръжение на пилота, приемайки предложение за работа като ръководител на пресслужбата му.
В момента тя е мениджър и човекът, от когото светът очаква с нетърпение и най-лекото повдигане на завесата около състоянието на легендата.
Сабине участва в новото издание на подкаста Beyond The Grid и разказа за работата и живота с Михаел Шумахер.
Какъв е бил Шумахер през 1994-та
"За първи път го срещнах на "Хокенхайм" по време на Гран При на Германия. Тогава работех като журналист, а домашното състезание беше от голямо значение за всички в страната, защото за първи път немски състезател се бореше за титлата във Формула 1. Това беше нещо невъобразимо в онези години. Когато го срещнах за първи път, той ми направи впечатление на откъснат, резервиран и предпазлив човек. Но от гледната точка на журналист, аз харесвах цялостната картина във Формула 1, в която присъстваха различни герои, а Михаел беше вече един от най-известните, защото още тогава неговите качества вече бяха забележими.
Най-смешното ми наблюдение от онзи период бе свързано с интервютата, които даваше на британската преса. Те бяха по-лесни за него, отколкото тези с германските журналисти. Мисля, че когато се опитваш да обясниш нещо на родния си език, винаги навлизаш в много специфични детайли, а в същото време става по-лесно да се каже на чужд език, защото не можеш да влезеш в подобни нюанси. Затова ми се струваше, че интервютата му на английски звучаха по-силно. В края на краищата, на немски той се опитваше да се изрази толкова точно, че накрая историята просто не се получаваше.
Неговият силен характер беше очевиден за всички, но не беше толкова лесно да се разкрие. През следващите години всичко, за което говоря, остана непроменено.
В медиите и в личния си живот той беше съвсем различен - като двама души в едно.
Шумахер винаги е искал точно такова деление: да покаже на всички какъв пилот е, но в същото време да запази дискретност, до която да не се добира никой. Просто в един момент той осъзна, че има нужда от личен живот, за да почива нормално. Когато постоянно си в центъра на вниманието - да не забравяме, че Шумахер се бореше за титлата от 1994 до 2006 г. или 12 години подред - постоянната публичност уморява много. Михаел бързо осъзна, че трябва да раздели професионалния и личния си живот и направи точно това.
В личния си живот той беше много добродушен, радваше се на живота, на времето с приятели и правеше неща, с които разсмиваше компанията.
Трябва да се знае, че той произхожда от бедно семейство, в което не са очаквали да пробие във Формула 1, така че от детството си е свикнал с идеята, че постоянно трябва да показва добри резултати, за да остане в кокпита. Според мен той никога не се отърси от това мислене."
Семейството му помагаше да се разтоварва от състезанията
"2000 г. беше много трудна от гледна точка на напрежението и разочарованието от предишните сезони и дори не ми се мисли какво щеше да стане с Михаел, ако тогава не бе спечелил шампионата. Той наистина положи голям труд през тази година.
Когато победи на "Сузука", никога не съм си представяла, че ще последва подобен емоционален взрив. Не от него, не от мен, а от целия екип. Когато пресече финалната линия, хората ни буквално започнаха да плачат. Едва когато видях това, напълно осъзнах колко много означава за тях титлата и колко дълго са я чакали. Почти всички механици плачеха, но се опитваха да го скрият. Никога не бях виждал нещо по-трогателно. Този момент се оказа много по-значим от всичко, което съм си представяла, и завинаги ще остане в сърцето ми.
Тогава в ефир се чу и най-романтичното послание на Шуми: "Целунете Корина от мен!". Абсолютно съм сигурна, че всички тези неудачни години, които предшестваха този момент, заедно с дългоочакваната победа, само засилиха взискателността на Михаел. Израсна много като човек. Помогнаха му още сватбата и раждането на децата.
Отдъхна ли си след като спечели първата титла за Ferrari?
Не. В личния си живот той вече беше доста спокоен и пренасяша това и в спорта. Семейството изключително много му помогна да се отпусне. Той и Корина винаги са били прекрасна двойка и с течение на времето нищо не се промени. Когато се прибираше у дома при нея и децата, Формула 1 отиваше на заден план. Семейството го зареждаше с енергия. Но дори и сред роднините си той си оставаше спортист и винаги преследваше победата, била тя и в семеен или приятелски турнир по тенис.
Корина имаше много коне, обичаше ги и обичаше конните надбягвания. Михаел от своя страна не ги харесваше особено, но заради страстта на жена си, той също се опитваше да се потопи в този свят. Спомням си какво каза след първото си оттегляне - че тъй като Корина е посветила толкова много време на неговата страст, сега трябва той да посвети времето си на нейната."
Раздялата и завръщането във Формула 1
"Разбира се, напускането на "Скудерия"-та беше трудно. Отборът беше неговата страст. Не става дума само за успехите, а за група от близки приятели, които имат лични взаимоотношения. Но от 2004 г. той постоянно живееше в режим "тестове-състезание-тестове-състезание-тестове-състезание" и провеждаше всички тестове сам, за да е уверен, че има перфектните или близки до перфектните гуми. Този режим беше много изтощителен.
В края на 2006 г. вече беше претоварен. Този сезон се оказа много труден за физическата му форма и той периодично имаше сериозни проблеми с врата си. Но ние не искахме всички да знаят за него, защото такава информация очевидно би повлияла на развръзката в шампионата. Но за нас стана ясно, че в този момент наистина беше дошло време да завърши кариерата си.
Михаел напълно се откъсна от "формулните" дела и видях един различен човек. Когато обяви оттеглянето си в самото начало на 2007 г., директно ми каза: "Дори не ме търси в следващите 6 месеца. Не съм на разположение за никакви предложения". Той определено имаше предвид точно това, което бе казал. Искаше да бъде със семейството и приятелите си.
Всъщност той никога не е бил спохождан от мисълта за завръщане, защото му харесваше да живее извън спорта. Отговорността за новото разапалване на огъня у него бе изцяло на Рос Браун.
Но когато се върна, много бързо стана ясно, че ситуацията не предвещава и завръщането му на първите места в състезанията.
През 2010 г. ограничените ресурси на отбора разочароваха Михаел, но трябваше да го приеме и да продължи. Струва ми се, че той бе изправен пред прекалено много вътрешни войни, в които да убеди правилните хора да увеличат размера на инвестициите в отбора и да превърнат Mercedes в голям тим.
Можете да кажете, че не съм обективна, но вярвам, че той бе един от бащите на съвременния успех на "сребърните стрели". Именно Шумахер убеди шефовете на концерна да мислят, че щом влизат във Формула 1, трябва да го направят с цялата си мощ.
Когато се завърна на пистата, в самото начало на съществуването на екипа, бъдещето му все още беше на карта. Отборът се управляваше както се упрвлява средняк, а не лидер. Мисля, че Михаел убеди точните хора колко безсмислен е подобен модел.
В последния му сезон ситуацията вече беше доста по-добра. Ако беше останал още една година, тя щеше да е най-успешната му в тима.
Предложих му да кара и през 2013 г., но той отказа. Не искаше да прекарва толкова много време в спорта за сметка на семейството си и това беше основната причина за второто му пенсиониране. Всички знаеха, че ако се състезава още една година, значително ще подобри резултатите си.
От гледна точка на физическото му състояние, той вече не беше толкова подготвен, но през годините на отдих бе открил в себе си способността да поддържа пределна концентрация, без да прекалява с тренировките. Преди това се страхуваше да се отпусне, защото се съмняваше в способността си да се концентрира в отсъствието на постоянно напрежение.
Михаел се радваше на трите си сезона в Mercedes на по-лично ниво. Е, и нивото на напрежението вече беше съвсем различно."
Работните отношения със Сабине
"Когато реши да се върне във Формула 1 и да подпише договор с Mercedes, това бе голяма изненада за мен. Бяхме имали няколко подобни разговора, но не беше показвал и грам желание да се върне. Спомням си как ми се обади и каза: "Сабине, току-що говорих с Рос. Можеш ли да ми подготвиш списък със "за" и "против" моето завръщане?". Отговорих му: "Изглежда, че няма нужда от това, защото разбирам по гласа ти, че вече си решил всичко."
"Не, не, не - каза той. - Още не. Но можеш да ми помогнеш да реша". Чувствах обаче, че вече е решил всичко. Настроението му винаги можеше да се усети. Когато му предстоеше важно решение, той винаги искаше да изслуша първо всички възможни нюанси и мнения. Винаги обсъждаше всички въпроси с Вили Вебер, но и с Корина и с мен. Нашите взаимоотношения не бяха ограничени до "дай ми съвет". Той събираше мнения."
За характера на Шумахер
"Михаел влияше силно на обкръжението си. Той се заобикаляше с приятели, познати и роднини във всякакви приключения. Например, когато отиде да скача с парашут в Дубай, ме взе мен и Тимо Глок. Той просто обичаше да гледа как другите се забавляват. Самият той обичаше да се забавлява и винаги се опитваше да сподели чувствата си, без да забравя да се увери, че всичко наоколо е забавно. Да, до известна степен това може да се нарече натрапчиво. Но той си беше такъв: ако започнеше да прави това, което му харесва, той просто не можеше да спре. Няма значение какво е: скачане с парашут, картинг, тестове, състезания...
Спомням си петъците във Ferrari по време на тестовете и как механиците непрекъснато идваха при мен и ме питаха шепнешком: "Още колко ще кара?", а аз им отговарях: "Нямам понятие, сигурно до утре вечер".
Когато тестовете бяха планирани само за един ден, но правилата позволяваха да продължат, Шумахер винаги оставаше по-дълго. Когато имаше чувството, че може да направи още нещо, винаги го правеше.
Той наистина стискаше ръката на всеки инженер и механик след всяко състезание. Обичаше да общува с екипа и с момчетата, защото знаеше, че ако не беше станал състезател, то без съмнение щеше да е механик и да работи с тях. Той никога не се е смятал за нещо специално и не се е поставял над екипа. Затова механиците го обичаха и оценяваха интереса му към работата им.
В офиса имахме дълъг списък с рождените дни на хората ни и когато имаше празник, той искаше да поздрави съответния човек лично.
Той също така поднасяше коледни подаръци и абсолютно сам мислеше за кой какво да купи. Този процес беше много важен за него.
Михаел беше наясно със собствената си взискателност и искаше по някакъв начин да благодари на хората, които работеха за него.
Той винаги беше приятелски настроен в отбора, но се опитваше да не го показва извън екипа, защото вярваше, че по този начин ще се намали конкурентоспособността му. Искаше да го възприемат като изключително атлетичен и горд човек.
Веднъж ми каза, че почти винаги преди изпитването на нещо ново има лошо чувство и затова винаги се стреми да е сигурен, че е готов за всякакви изненади. Едва след първите успехи в дадено начинание се появяваше увереността в действията му.
Почти никога не сме говорили за неговите съперници, а най-вече за нашия екип.
Той никога не се готвеше да се съревновава с точно определени хора, се интересуваше повече от въпроса за собствената си подготовка и чак след това имаше интерес за това кои ще са с него на пистата. Може да се каже, че дори се опитваше да говори възможно най-малко за конкурентите, за да не им позволи да контролират съзнанието му.
Беше ли единак? Не, изобщо.
Той имаше семейството си и Корина, с която бяха заедно от дълго време. Беше съхранил и много приятелства от детството си. Например - Питер Кайзер, който сега помага на сина му Мик и с когото се знаят още от деца.
Какво наследство остави? Той влезе във всеки дом в Германия и по целия свят.
Преди него никой не възприемаше Формула 1, а в негова чест спортът изгря на всеки телевизор. Освен това в Германия ценят невероятно много пионерите, а другите завоеватели на същите върхове се възприемат като последователи. Михаел просто се оказа първият. Именно това усещане от 1994-та се помни и до днес: Германия винаги го чувстваше. "Уау, имаме шампион във Формула 1 и трябва да го следим и подкрепяме."
