Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Когато връщането към вратаря беше най-циничният похват във футбола - и имаше своите ненадминати майстори

Петер Шмайхел беше звездната фигура на Евро 1992 и беше овладял до съвършенство бавенето на времето заедно със защитниците пред себе си. На финала срещу Германия датчаните връщаха безброй пъти към Шмайхел, за да стигнат до сензационния триумф и единствената си европейска титла Снимка: Getty Images
Петер Шмайхел беше звездната фигура на Евро 1992 и беше овладял до съвършенство бавенето на времето заедно със защитниците пред себе си. На финала срещу Германия датчаните връщаха безброй пъти към Шмайхел, за да стигнат до сензационния триумф и единствената си европейска титла

Футболът е проста игра. Освен може би правилото за засада, останалите основни правила не са трудни за разбиране и се научават бързо по време на наблюдаване или практикуване на играта.

Сигурно обаче сте чували футболни анекдоти за десетилетия назад в миналото, описващи немислими днес парадокси. Правоъгълни греди? Вратари без ръкавици? Липса на горна греда, при което гол се брои независимо колко високо е изстреляна топката? Как въобще се е играел този футбол?

Когато говорим за такива архаични футболни правила, в главата ни най-вероятно излиза черно-бяла картина на сурови английски мъже от работническа класа в тъмни кожени обувки, подритващи кълбо, което изглежда тежко колкото медицинска топка.

Само че едно от тези толкова архаични правила важеше чак до 1992 г., колкото и немислимо да изглежда в съвременните мачове.

Сигурно по-младото поколение въобще не може да си представи, че чак до началото на 90-те вратарите можеха просто да уловят топката след пас с крак от техен защитник. Само преди около четвърт век това правило все още улесняваше неимоверно играта в отбрана.

Но защо все пак се стигна до промяната, която днес изглежда толкова логична?

Просто футболът беше потънал в доста безжизнен етап в началото на 90-те, след Мондиал 1990 и Евро 1992.

Световното първенство в Италия ще се запомни с някои емблематични моменти като сълзите на Пол Гаскойн или танците на Роже Мила, но във футболен план властваше скуката с антирекорд от само 2.2 гола средно на мач.

А Дания спечели Европейското първенство без изобщо да се е класирала на него, като финалът срещу Германия предложи следния спектакъл:

Забраната вратарите да улавят топката след подаване с крак от техен съотборник не само промени футбола към по-добро, но беше и основен фактор за успеха на новата английска Висша лига, създадена именно през 92-а.

Играта мигновено се динамизира, конкретно в Англия и донякъде в Италия, но остави и носталгични спомени за отминалите времена, когато номерът минаваше - и се беше изродил до парадоксален похват за бавене на времето.

В наши дни, когато футболистите искат да спечелят ценни секунди към края на мача, те ще се запътят към флагчето за корнера и ще се опитат да запазят топката с тяло. Този прийом, разбира се, също е нелеп. Но няма нищо общо със скуката, пораждана от безкрайните комбинации на защитници, които връщат на вратаря, за да може той да обикаля наказателното с топка в ръце поне десетина секунди, преди пак да пусне на бранителите и упражнението да се повтори.

Една класика в жанра „връщане на вратаря за печелене на време" беше сътворена от Греъм Сунес на Рейнджърс - Динамо Киев през 1987-а:

Не всеки път обаче трикът можеше да мине толкова безпроблемно. Атакуващите тимове бяха измислили противодействие: нападатели стояха в засада и дебнеха за връщане към вратаря.

Историята помни и трагикомични гафове, като едва ли има по-ефектен от този на Лий Диксън към Дейвид Сиймън през 1991-а:

Да, ето толкова чудат беше футболът тогава. А преди онзи период, за цял един век се разчиташе на феърплея на отборите. Едва през 80-те и началото на 90-те отборите започнаха докрай да злоупотребяват с правилата и да базират негативните си тактики на тези злоупотреби.

В един мач на Мондиал 1990 между Ирландия и Египет, ирландският вратар Паки Бонър държа топката близо шест минути без да я пусне. Срещата завърши 0:0 и се припомня като най-скучния епизод в историята на световните първенства.

Когато обаче беше въведена забраната и безкрайното връщане към вратарите секна, публиката си припомни колко атрактивен може да бъде футболът.

Със създаването на Висшата лига започна цяла нова ера в английския футбол - и за да се превърне Премиършип в продукт за милиарди, който привлича инвеститори и рекламодатели от цял свят, по терените трябваше да има зрелище.

Всъщност промяната на правилника не беше извършена като противодействие на негативните тактики. Въвеждането й беше с цел повече динамика, драма и забавление, тъй като футболът беше станал твърде бавен и с твърде много прекъсвания.

Но с голямата промяна дойде и преосмисляне на функциите на вратарите. Едно-две поколения преди Пеп Гуардиола да пристигне на Острова и да вземе нов страж повече заради играта му с крака, отколкото с ръце, вратарите трябваше предимно да хващат топката и да я изритват далеч напред в отсрещната половина. Те нямаше как да са подготвени за новите изисквания.

Още преди началото на сезон 1992/93, който беляза старта на Висшата лига, вратарят на Манчестър Сити Анди Дибъл счупи крак при разколебаване какво да прави с топката в краката си.

„Новото правило се подиграва с професията ми", изригна бившият национален страж Алън Ходжкинсън. Вратарите бяха тренирали цял живот да използват ръцете си, но сега се налагаше да играят с крака.

Лудост, нали? Професионални футболисти да използват краката си... но по онова време си беше новаторска идея, макар и такава, на която повечето вратари се мръщеха.

Вече трябваше да се мисли по нов начин за футбола и не всички се адаптираха бързо. Големите английски клубове на 80-те като Ливърпул страдаха, а Нотингам Форест изпадна още след първия сезон на Висшата лига.

Четвърт век по-късно обаче, Премиър лийг е най-гледаното първенство в света и повечето треньори в него налагат постепенни атаки, които започват още от вратарите.

Адаптирани са принципите на светило като Йохан Кройф - който на свой ред се е вдъхновявал от тима на Унгария през 50-те и треньора Густав Шебеш с неговото твърдо убеждение, че вратарят е 11-ият човек във футбола и това не е игра само за 10 полеви играчи.

Макар че все още се намират противници на всяка една промяна на футболните правила, едва ли днес някой ще оспори, че онази намеса в правилника беше абсолютно наложителна. И благодарение на нея в последните години се наслаждаваме на вратари като Нойер, Алисон, Едерсон и доста други.

Най-четените