За политическите отношения между САЩ и Иран датата 21 юни 1998 г. е нещо много важно. Същата вечер на стадион „Жерлан” в Лион националните отбори на двете враждуващи страни трябва да играят помежду си решителен мач от световното първенство по футбол.
Точно тогава положението по оста Вашингтон – Техеран е много нажежено, макар и не колкото днес. Но още при тегленето на жребия, пратил двата отбора в една и съща група, футболът се обръща на политика. Няма как, след като става въпрос за вражда, трупана с десетилетия.
Малко предистория: през 1953 г. иранският премиер Мохамед Мосадек се оказва свален от власт след съвместна англо-американска операция на тайните служби MИ6 и ЦРУ, носеща кодовото име „Аякс”. Причината е, че Мосадек (обявен две години по-рано за „Човек на годината” от списание „Тайм”) национализира всички ирански нефтени активи, които дотогава са контролирани от Великобритания.
Но за да не се стигне до военна намеса от страна на СССР, Лондон и Вашингтон провеждат тайната операция „Аякс”, която се ръководи от агента на ЦРУ Кърмит Рузвелт, внук на бившия президент Теодор Рузвелт. Той предизвиква бунтове в Иран. В крайна сметка Мосадек е свален и вкаран в затвора, а неговото място заема новият монарх Мохамед Реза Пахлави.
Със силна подкрепа от Америка и Великобритания, Пахлави развива иранската индустрия, но с цената на тежка диктатура, убийства и изтезания.
Така през 1979 г. се стига до Иранската революция, свалила Пахлави от трона. Там сяда аятолах Хомейни, който основава Ислямска република Иран. А САЩ заема страната на диктатора на Ирак Саддам Хюсеин в продължилата дълги години война с Ирак. Конфликтът избива дотам, че американците свалят с ракета ирански пътнически самолет над Персийския залив, а посолството на Щатите в Техеран е атакувано от побесняла тълпа. И така чак до онзи 21 юни 1998 г., когато разчистването на сметки трябва да се пренесе на футболното поле.
„Не съм политик, а спортист” – тези думи треньорът на Иран Джалал Талаби повтаря най-малко сто пъти в дните преди двубоя. Неговите избраници вече са загубили с 0:1 в първия си мач с Югославия. САЩ също има подобна съдба – 0:2 срещу Германия. Който падне сега в Лион, ще си тръгне от световното.
В САЩ футболната среща се възприема предимно като политическо събитие. „Вместо спортни журналисти, големите американски медии изпратиха на мача в Лион политическите си наблюдатели. Имах чувството, че няма да играем футбол, а ще изпълняваме някаква дипломатическа мисия”, свидетелства защитникът на САЩ Дейвид Реджис.
Съотборникът му Таб Рамос добавя: „Постарахме се максимално да деполитизираме срещата. Само че трябваше да победим…” Но докато в състава на Иран повечето изказвания са умерени, нападателят Ходадад Озизи налива масло в огъня. Като обвинява САЩ за подкрепата във войната срещу Саддам Хюсеин, футболистът на германския Кьолн заявява: „Няма да загубим, семействата на жертвите се надяват на нас”.
На всичкото отгоре в навечерието на мача френският тв-канал М6 пуска игрален филм, в чийто сюжет млада американка се опитва да избяга от Техеран. Това води до протест от страна на иранците. Вечерта на 21 юни, малко преди 21 часа, швейцарският арбитър Урс Майер извежда двата отбора на арената. Моментът е твърде деликатен, тъй като няколко часа по-рано иранският върховен водач Али Хаменеи е забранил на футболистите да тръгнат първи, за да се ръкуват с противниците от САЩ след изпълненията на двата химна. Такъв е сценарият на церемонията според протокола на ФИФА.
Организаторите обаче провеждат преговори с американската делегация, че играчите им ще подходят първи за поздрав към иранците. От своя страна капитанът на Иран Ахмедреза Аберзадех е приготвил букет бели рози за американския си колега Томас Дули. „Някой трябваше да направи първата крачка. Помня как изпълниха химните, след което Дули каза: „Хайде, момчета, да си направим една снимка заедно. Последвахме го, двата отбора се прегърнахме и после се щракнахме за спомен…”, разправя още Дейвид Реджис.
На терена съперниците се опитват да покажат най-доброто от себе си, а янките удрят три греди. Малко преди почивката Хамид Естили отправя поразяващ удар с глава във вратата на Кейси Келър – 1:0 за Иран.
Голът е посрещнат с възторг от седемхилядната иранска публика на „Жерлан”. Малко по-късно самите запалянковци се сбиват помежду си. Оказва се, че част от тях били привърженици на режима в Техеран, а други – опозиционери в изгнание. Охраната обаче бързо въвежда ред.
Водени от голямата си звезда Али Даеи, току-що преминал в Байерн, вдъхновените иранци се хвърлят още по-здраво след почивката. Щурмът дава резултат, когато 20-годишният Мехди Махдавикиа забива втория гол. Към края Брайън Макбрайд намалява, но този гол не топли никого. Иран побеждава САЩ с 2:1.
В Техеран настъпва невиждана лудост: по улиците мъжете пеят и пият открито, а доста от жените свалят фереджетата си. Аятолах Каменеи заявява в обръщение към народа: „Тази вечер мощният и арогантен противник почувства горчивия вкус на загубата”.
Въпреки победата Иран не успява да продължи напред на световното, тъй като губи следващия двубой срещу Германия с 0:2. САЩ също отпада. Но футболистите и от двата отбора са доволни, че са се справили по-добре от политиците, и са играли честно и по правилата. Някои от тях дори стават приятели като американеца Таб Рамос и Мохамад Хакпур.
„В онзи мач той игра с номер четири, а не след дълго дойде в моя клуб Метростарс в Ню Йорк. Станахме големи приятели, често идваше у дома на вечеря. Прекара известно време в САЩ, след това се прибра в Иран”, спомня си Рамос. Две години по-късно двата отбора се срещат отново, в Лос Анджелис. Този път в приятелски мач, далеч от политическите страсти.