През 1879 г. кралица Виктория инспектира новия железопътен мост над река Тей в Шотландия. Той е най-дългият в света, а кралицата толкова хареса конструкцията, че дава рицарско звание на инженер Томас Бъч. Никой не знае, че още през същата година мостът ще се срути, докато по него преминава влак със 75 пътници, както и че сър Томас Бъч никога няма да се възстанови от чувството за вина и ще умре от сърдечен удар само няколко месеца след приключването на разследването. Близките му твърдят, че си е отишъл като един напълно съсипан човек. Едва ли някой има съмнение в това.
Същата съдба е можела да сполети и шотландския архитект Арчибалд Литч. Той започва с проектирането на фабрики, а когато се захваща със стадиони - се случва голяма трагедия. Но Литч преодолява напрежението и става основният футболен архитект на предвоенна Великобритания.
От 1899 до 1939 г. той частично или изцяло проектира около 40 британски стадиона, формирайки свой разпознаваем стил. По правило проектите му включват основна сграда, на която е централната трибуна с наклонен покрив, характерен фронтон и кръстосани стоманени балюстради. Фасадите му са от червена тухла във викториански стил, а основният му акцент, особено в по-ранните му проекти, не е върху естетическата привлекателност, а върху функционалността.
Арчибалд Литч е роден през 1865 г. в Глазгоу, наричан тогава "вторият град на империята". Той е четвъртото от шестте деца на ковач, но въпреки скромните възможности на семейството му получава образование в гимназия и колеж. След като работи известно време като чертожник, Арчи тръгва на тригодишно пътешествие по света. Работата го пренася в Индия и Цейлон (Шри Ланка), където проектира фабрики за чай.
През 1896 г. Литч започва самостоятелна архитектурна практика в Глазгоу. Първоначално се занимава с фабрики и заводи, но скоро получава мечтано предложение - да проектира стадиона на любимия си Рейнджърс. Архитектът приема това като огромна чест и казва, че ще свърши цялата работа безплатно.
В края на 19 и началото на 20 век проектирането на голям стадион не е никак лесна работа. За разлика от фабриките, които съществуват от десетилетия, многохилядните футболни съоръжения тепърва се появяват. Отначало феновете просто се тълпят около очертанията на полето. Затова архитектите все още нямат надеждни примери за правилно изградени и безопасни трибуни.
"В най-добрия случай е можело да се копира дизайнът, използван в театри и музикални зали. Или пък от Колизеума и други класически руини. Но в общи линии всичко опира до геометрични изчисления и надеждата те да са верни. В случая с Литч обаче не е така", казва Саймън Инглис, шотландски биограф и историк и специалист по футболна архитектура.
40-хилядният "Айброкс" е открит на 30 декември 1899-а. Само след няколко години капацитетът му е почти удвоен със секторите за правостоящи. На 5 април 1902-ра обновеното 75-хилядно съоръжение е домакин на първенството на Обединеното кралство (най-старият международен турнир, провеждан от 1884 до 1984 г.), а на двубоя Шотландия - Англия, както може и да се очаква, е претъпкан до краен предел.
Всичко се случва пред очите на Арчибалд Литч, който присъства на дербито. Дори в сутринта на мача Glasgow Evening Times пише за него възторжена статия: "Господин Литч е млад човек, но свърши работа, която би била гордост и за най-забележителния инженер. Никъде във Вселената няма спортна арена с такива мащаби."
Няколко часа по-късно всички тези думи нямат никакво значение. Заедно с трибуната "Айброкс" се срива и целият свят на обещаващия архитект. Едва започнала, кариерата му е на път да приключи безславно.
Глазгоуският архитект Джон Гордън е специалистът, който трябва да се произнесе за причините за трагедията. Той стига до извода, че 17 греди са били направени от нискокачествен жълт бор, който е много по-чуплив от червения. По някакъв начин Литч успява да се отърве без присъда, въпреки че мнозина смятат именно него за виновен, а не обвиненият от съда доставчик на дърва Александър Макдугал. "Имало е доказателства, че Литч е одобрил използването на жълт бор за работата", пише Саймън Инглис. В резултат на това съчувствено жури от съдебни заседатели оправдава търговеца.
Литч избягва от наказателно преследване, но имиджът му е сринат. Въпреки това се решава на смел ход. Архитектът пише писмо до Рейнджърс с молба да не търсят негов заместник, а да му позволят той сам да възстанови трибуната: "Ако ме изгоните, това ще означава, че съм виновен. Едва ли е необходимо да се споменава какви неописуеми страдания ми донесе тази злополука. Без съмнение - аз съм най-нещастният от очевидците на трагедията", пише Литч.
Според Инглис той е харизматичен човек и изкусен ум, чиято цел е да изчисти репутацията си на всяка цена.
Шотландецът се завръща към чертожната дъска и започва работа по безопасността на трибуните. Те вече не са само дървени подове, а са подкрепени от твърди земни опори. Появяват се по-надеждни пътеходи и стоманени прегради. Почти през целия 20 век правостоящите сектори са част от британската футболна култура, а именно Литч поставя стандартите, които се използват десетилетия след смъртта му.
Новите идеи на шотландския архитект бързо са взаимствани и приложени в Лондон. През 1905 г. той проектира "Стамфорд Бридж" и "Крейвън Котидж" в съответствие с всички най-нови изисквания за безопасност. Арените съществуват и преди това, но не са предназначени за футбол.
"Стамфорд Бридж" е атлетически стадион, на който периодично се провеждат и състезания с кучета. Когато се появява идеята да стане изцяло футболен, старият е съборен и е построен нов, проектиран от Арчибалд Литч. Първоначално е предложен на Фулъм, но двете страни не се договарят за цената и собствениците на съоръжението създават свой клуб - Челси.
Фулъм взима "Котидж", върху който шотландецът също хвърля много работа. Преди това най-старият лондонски клуб сменя 10 терена и иска най-после да си намери постоянен дом. Проблемът е, че тревата е в ужасно състояние, а трибуните - неудобни.
Шотландецът прави всичко в свой стил: грандиозна основна трибуна, която сега носи името на капитан на Фулъм и Англия - Джони Хайнс, фасада от червена тухла, декоративен фронтон с надпис Fulham Football Club. Прочутата къщичка в ъгъла на стадиона, която се използва за клубен офис и в нея са съблекалните, архитектът построява в последния момент.
Тесните съблекални на Фулъм обаче се презрени от всички в Англия. Според една от версиите в началото на 20 век те изобщо не са задължителни. Според друга, Литч просто е забравил за тях и ги е изградил постфактум. Днес вилата и трибуната с повече от вековна история са обявени за паметник на архитектурата. Показателно е, че когато през 2002 г. Фулъм се премести на "Лофтъс роуд" заради натиск от страна на Висшата лига, феновете се разбунтуваха и посещаваха само гостуванията в знак на протест. Клубът трябваше да инвестира осем милиона паунда за основен ремонт, преди да се върне в дома си.
През 1903 г., по проект на Арчибалд Литч, е открит националният стадион на Шотландия "Хемпдън парк" . Заедно с "Айброкс" и "Селтик Парк", на които Литч също участва в строителството, това са трите най-големи стадиона в света - всички в Глазгоу. Те постоянно се конкурират помежду си за провеждането на финалите за Купата на Шотландия и мачовете на националния отбор и капацитетът на правостоящите трибуни непрекъснато се увеличава. До 1914 г. те могат да приемат общо 200 000 души. А през 1937 г. "Хемпдън Парк" събира рекордните 149 415 зрители, дошли да видят поредната среща между Шотландия и Англия.
Литч постоянно прекроява и усъвършенства любимия си "Айброкс". Именно той създава известната фасада на главната трибуна от червена тухла. Фасадата и реконструираната трибуна се ползват и в наши дни и са под държавна закрила като архитектурен паметник.
Около 1909 г., когато икономиката на Глазгоу е в упадък, архитектът и семейството му се преместват в Ливърпул, който преживява инженерно-транспортен бум. Местният стадион "Анфийлд" не се е променил много, откакто на него играе Евъртън (1884-1891). След като печели втората си титла през 1906 г., Ливърул кани Литч да освежи дизайна и външния вид на стадиона.
Шотландецът изгражда нова фасада, като монтира голяма входна порта от всяка страна на съоръжението, но най-важното е, че той изгражда трибуната, която всички днес знаем като "Коп". Това име й е дадено от спортния изследовател Ърнест Едуардс - в чест на едноименния хълм в Южна Африка, където през 1900 г. се състои битката между британците и бурите (загиват над 300 души, много от Ливърпул). В продължение на десетилетия "Коп" е страшилище за съперниците.
След шотландски супер стадиони за онова време и редизайна на "Анфийлд", Литч започва да изгражда емблематични арени в Англия. На първо място ще споменем за стадиони, които наричаме "Театър на мечтите" и "Дом на футбола".
След като печели шампионата и ФА къп през 1909 г., собственикът на Манчестър Юнайтед Джон Хенри Дейвис, който преди това спасява клуба от фалит и му дава сегашните цветове и име, отпуска 60 хиляди паунда за изграждането на 80-хилядния "Олд Трафорд".
В онези дни средният трансфер на играч не надвишава хиляда паунда и всички на Острова приемат Юнайтед като голям богаташ.
Стадионът оправдава очакванията и един от журналисти на откриването му го описва по следния начин: "Най-красивото, просторно и невероятно място, което съм виждал. Като футболен стадион той няма равен в света, чест е за Манчестър да има подобно бижу. Докато отборът играе на такова място, той ще може да прави чудеса."
През 1913 г., три години след откриването на "Олд Трафорд", Литч прави и домашната арена на Арсенал. Преди това лондончани нямат свой стадион от 27 години. За изграждането на "Хайбъри" клубът наема земя от колежа "Сейнт Джон". Условията са прости: да не се играе по време на религиозни празници и да не се продава алкохол. Прости, но неизпълними. През 1925 г. клубът купува земята от колежа за 64 хиляди паунда и мястото получава името "Дом на футбола".
С избухването на Първата световна война Литч и семейството му се преместват в Лондон. Въпреки многото успешни проекти, името на шотландския архитект дори не е сред обсъжданите за работата върху "Уембли". "Той не е бил част от елита. Хората, които са били отговорни за проекта, дори не са погледнали предишните му проекти", казва Саймън Инглис. През 1923 г. "Уембли" (оригиналното му име е "Емпайър Стейдиъм") е помпозно открит от краля на Великобритания Джордж V. Строителството поглъща астрономическите за онези години 750 000 паунда.
Самият Литч не харесва "Уембли". Още от заводите и фабриките той е свикнал да строи евтино и функционално. Бюджетните клубове харесват това, така че бизнесът му постоянно се разраства. Инглис вижда още няколко причини за успеха на Литч: "Той е бил отличен търговец и явно наистина е обичал футбола. В преговорите с някои от клубовете от полза му е, че е активен масон. Но най-важното е, че по това време има много малко футболни архитекти. Собствениците виждат у Литч човек, който може да свърши качествена и безопасна работа."
Вместо по "Уембли", през 1925-а Литч работи по друг важен за Англия стадион - "Туикенам", на който изгражда северната трибуна. Днес това е най-големият стадион за ръгби в света (82 000) и дом на националния отбор на Англия.
Още три години по-късно Литч проектира друг мащабен проект - 100-хилядния стадион на Уест Хем за тогавашните невероятно популярни кучешки състезания и пистови състезания с мотоциклети. Стадионът е кръстен на едноименния квартал и няма нищо общо с футболния Уест Хем, който играе на терена на "Болийн граунд".
Арената обаче вeче има футболна история. Кучетата и моторите се състезават в делничните дни, така че стадионът е празен през уикендите. С цел допълнителен доход групата бизнесмени, които изграждат стадиона, създават ФК Темза. Амбициозният проект бързо се проваля, тъй като губи конкуренцията за фенове спрямо съседните Чарлтън, Ориент, Милуол и Уест Хем. Клубът съществува само два сезона и се помни с най-ниската посещаемост в историята на Футболната лига. На един от мачовете през декември 1930 г. идват едва 469 души на съоръжението, което е за 120 хиляди. Самата арена съществува до 1972 г.
Литч има и нереализирани идеи. След дълги дебати шефовете на Нюкасъл не приемат плана му за двустепенна трибуна на "Сейнт Джеймсис парк".
През 1924 г. Литч създава може би основния шедьовър на кариерата си - трибуната "Тринити роуд" на "Вила Парк". Фасада от марковата за него червена тухла, италианска мозайка, холандски фронтони, витражи, както и павилионни кули, рамкиращи централното стълбище. Тази работа показва за пореден път, че в сътрудничество с прогресивни клиенти, шотландският архитект може да построи нещо наистина уникално. Клиентът е амбициозният председател на бирмингамци Фредерик Райндър, който се помни от историята като "великото старче" на Астън Вила.
Трибуната се счита за една от най-грандиозните във Великобритания, затова е открита лично от Йоркския херцог, бъдещия крал Джордж VI. Обикновено срамежливият аристократ изглежда много впечатлен и признава изненадано на Райндър: "Нямах представа, че има толкова добре оборудвано място, посветено на футбола".
Общата цена на "Тринити роуд" от 89 хиляди паунда вбесява директорите на Вила (най-скъпият играч в Англия тогава струва 5 хиляди), които принуждават Райндър да подаде оставка. След 11 години, през 1936 г., 78-годишният деец се завръща в клуба и продължава плановете за реконструкция на стадиона.
Две години по-късно Литч и Райндър умират, но архитектът оставя бизнеса на сина си. Култовата трибуна "Холт енд" на "Вила Парк" е завършена по проект на Литч, но вече под ръководството на Арчибалд Литч-младши. Последният проект на Archibald Leitch & Partners е от 1955 година. На следващата година Литч-младши се оттегля.
Трибуната "Тринити Роуд", според мнозина, най-доброто изпълнение на Литч, е съборена през 2000 г. Новият сектор бе открит от принц Чарлз, внук на Джордж VI.
За съжаление, по-голямата част от работата на Литч е унищожена. Това се дължи до голяма степен на Доклада Тейлър, документ, който съдържа причините за трагедията на "Хилзбъро" и препоръки за безопасност при провеждането на спортни мероприятия. Клубовете от топ дивизиите на Англия и Шотландия премахнаха правостоящите сектори, а някои стадиони дори трябваше да бъдат съборени. Ако една трагедия през април 1902 г. накара Литч да преразгледа безопасността на проектите си, друга такава през април 1989 г. сложи точка на всичко това.
Така прочутите правостоящи сектори, чиято атмосфера не може да бъде пресъздадена на съвременните арени, изчезна напълно. "Коп" на "Анфийлд", "Стретфорд Енд" на "Олд Трафорд", "Холт Енд" на "Вила Парк" започнаха да се изпълват със седнали запалянковци. Последната правостояща трибуна на Литч е съборена заедно със стадион "Солтергейт". Инглис спасява две стоманени бариери, които могат да се видят в Националния музей на футбола в Манчестър и Музея на футбола на Шотландия на "Хемпдън парк".
Литч живее само няколко години в Ливърпул, но се помни в града. Под централната трибуна на "Анфийлд" все още остава бетонната основа, построена от него през 1906 г. От другата страна на парк "Стенли", където е разположен "Гудисън", все още са запазени две от трибуните на шотландския архитект. Но щом новият стадион на Евертън бъде готов, старият ще бъде съборен.
Евертън често отдава почит на архитекта, проектирал по-голямата част от дома на клуба. През сезон 2016/17 "карамелите" дори играха с екипи с подписа на шотландеца.
Клубът няма да забрави Арчи дори след преместването си. В памет на шотландския архитект новият стадион на Евертън ще има тухлена фасада.
Удивително, но приживе архитектът не получава такова признание. Арчибалд Литч си отива точно преди 80 години и за смъртта му не се съобщава с нито ред във вестниците.
В архитектурните списания пък излиза само малко каре в едно от тях. Става въпрос за журнала на Института на машинните инженери, чийто член е Литч. Той е споменат като "инженер-консултант и архитект на заводи". Няма подробности за самите фабрики и особено за стадионите. Саймън Инглис го обяснява по следния начин: "По онова време футболните архитекти не се възприемат като сериозни фигури в бранша. Просто пресата не е на същото ниво, на което е днес."
Но дори един век по-късно наследството на твореца продължава да живее. Основните оцелели архитектурни паметници на Литч остават "Крейвън Котидж" и фасадата на главната трибуна на "Айброкс". Освен това работата му все още може да се види на стадионите на Портсмут, Шефийлд Уензди, Кристъл Палас, Дънди и Абърдийн. Съвсем наскоро беше разрушен "Уайт Харт Лейн", който също е построен от Арчи.
Два факта говорят за значимостта на шотландеца. През 1927 г. 16 от общо 22 клуба от Първа дивизия на Англия играят на стадиони, частично или изцяло проектирани от Литч. 40 години по-късно влиянието му се усеща все така мощно: шест от осемте стадиона на Световното първенство през 1966 година са негово дело.
Нито една архитектурна фирма няма толкова впечатляващо господство в британския спорт - нито преди Литч, нито след него.
