Това е история в черно и бяло, развиваща се в златна ера за спорта. Тоня Хардинг в ролята на злодея, а Нанси Кериган – в тази на жертвата. Подготовката за олимпийските игри на две фигуристки се превърна в хорър филм, примесен с фарс и истинска трагедия, отекнал по целия свят и променил лика на спорта завинаги.
Почти четвърт век по-късно инцидентът с Хардинг и опитът за брутално покушение срещу съперничката й Кериган все още се помни. Историята „оживява“ на всяка зимна Олимпиада, но сега новият биографичен филм „Аз, Тоня“ показва, че все още има много въпросителни около случая, които може би никога няма да намерят категоричния си отговор.
Хардинг винаги е била представяна като студенокръвното лошо момиче, а Кериган има образа на грациозната състезателка от образцово семейство. Едната играе съчетанията си на хеви метъл музика с домашно изготвени костюми. Другата е телевизионна звезда и рекламира супи.
Ако съперничеството им бе останало на леда, може би никога нямаше да чуете за тях. Но в борбата за квотите за Лилехамер 1994, по време на Държавното първенство на САЩ, Кериган е атакувана на тренировка. Бившият съпруг на Хардинг – Джеф Гилуули, и телохранителят й Шон Екхард наемат трети човек, който да счупи крака на Кериган в опит да я изкарат от състезанието и да си осигурят победата.
Всичко обаче се развива кошмарно и далеч не по предварителния план. Нападателят, чието име е Шейн Стант, първоначално не успява да разпознае Кериган и пита зрител на трибуните да му я покаже. След това, при удара с телескопична палка, не успява да уцели коляното, което е целта му, и така нанася просто брутална синина върху крака на Кериган. Впоследствие нападателят изпада в паника и в опит да се спаси изскача от залата през заключена стъклена врата.
Криган, чиято реплика „ЗАЩО???“, изречена в адска агония, става известна по целия свят, почти чудотворно успява да се възстанови от удара и е включена в олимпийския отбор на САЩ. Хардинг печели въпросното състезание, с което също си осигурява участие на Игрите, а медийният интерес към двете е безпрецедентен за звезди във фигурното пързаляне по онова време.
Това са фактите, а „Аз, Тоня“ се фокусира върху историята на нападателите, колко от всичко около нападението е знаела Хардинг, каква е вината й, дали е имала шанс в равна конкуренция, дали тежкото й детство, белязано от домашно насилие от страна на майка й, не е причината за характера и действията й и дали самата Тоня също не е жертва.
Има обаче и моменти, които филмът избира да пропусне, въпреки че претендира да е основан на безспорни факти. Лентата се опитва да втълпи на зрителите, че Хардинг и Гилуули не са знаели нищо за плануваната атака, а просто са искали да сплашат Кериган с няколко писма. Цялата вина е прехвърлена на неадекватния бодигард, който доста удобно вече е покойник.
Всъщност, в показанията си пред ФБР през 1994-та Гилуули признава, че преди атаката е било обсъждано да бъде срязан ахилеса на Кериган, преди да бъде счупен кракът й и тя да бъде оставена завързана със скоч в хотелската стая. И за всичко това Тоня Хардинг не само е била в течение, но част от идеите са били лично нейни.
„Няма такова нещо като истина“, казва Хардинг във филма, изиграна по перфектен начин от Марко Роби. Изказването й звучи доста извисено за събития, случили се преди 24 години, но отразява прекрасно несъответствията в думите на Хардинг, Гилуули, бодигардът Шон Екхард и майката на Тоня – Лавона.
Гилуули получава ефективна присъда за съучастие в престъплението. В затвора влизат както Екхард, така нападателят Стант и шофьорът Дерек Смит. Хардинг пледира виновна за възпрепядстване на разследването, което на практика означава, че тя е знаела както за планираното нападение, така и за самоличността на хората зад него. Тя обаче избягва затвора, като получава три години условно, глоба от 100 000 долара и 500 часа обществено полезен труд.
В „Аз Тоня“ Хардинг е представена като готина бунтарка, която дори в един епизод от филма пуши преди състезание, докато в единствената си истинска поява на екрана Кериган е показана като леко комично недоразумение, като прекалено крехко същество, чиято единствена цел, едва ли не, е да пречи на изтерзаната Тоня да достигне до така мечтаната и заслужена слава.
Другото нещо, което лентата умело спестява, е, че Хардинг получава десетки хиляди долари от Американската асоциация за подготовката си, след което е стабилно финансово подпомогната от шефа на Nike Фил Найт за разноските по адвокатската защита. Защото не се вписва в посоката на филма, разказващ за неоправданото момиче от разкъсано семейство.
Все пак, Хардинг участва не на една, а на цели две олимпиади – нещо, което не се случва на всеки спортист, особено в държави като САЩ, където конкуренцията е огромна. И в двете се проваля. Но филмът се концентрира единствено върху „несправедливата оценка“, която получава в Лилехамер заради скъсаната връзка, а всъщност според някои дори получава доста щедри оценки и завършва осма.
Точно преди финала на състезанието има една сцена, в която Хардинг стои в тоалетната, подготвяйки се да излезе на леда. Облята в сълзи, с тежък грим и смесени изражения, които се променят от това на прекалено развеселен клоун до злокобното изражение на Жокера, точно тогава Марго Роби може би изиграва най-силно ролята си, показвайки в пълнота напрежението, което създава у повечето състезатели финалът на Олимпийски игри.
Междувременно, състезанието, на което Хардинг – първата американка, успяла да изпълни троен аксел, трябва да увековечи името си, се превръща в половинчат триумф за голямата й съперничка Кериган. Нанси печели сребърния медал в Лилехамер 94, а докато светът се е фокусирал върху съперничеството между двете, украинката Оксана Баюл се промъква до златото.
Финалът е показан със закъснение в САЩ заради часовата разлика и чупи всевъзможни телевизионни рекорди. Само два Супербоула в историята на спорта и до днес успяват да привлекат по-голяма аудитория. Както ще ви каже всеки боксов агент – скандалът продава.
Звездата и продуцент на лентата Марго Роби изнася сърцераздирателна реч в съда в края на филма, в която моли съдията дори да бъде пратена в затвора, но да не бъде изхвърляна от спорта. Решението обаче е окончателно и на Хардинг й е забранено да се състезава повече.
Реалността отново е малко по-различна. Всъщност, Хардинг никога не е пледирала за подобно нещо. Тоня се признава за виновна и въпреки че не попада зад решетките, е изключена от Американската асоциация по фигурно пързаляне – достатъчно доказателство за съучастието й в атаката. Все пак, никой няма право да й забрани да участва в състезания извън официалния календар, но нито един неин колега не желае да се появи до нея. И няма как да е иначе, след като извършиш нещо подобно срещу конкурент. В „Аз, Тоня“ не се споменава за това.
След инцидента животът на Хардинг се превръща в забавление за масите. Името й е замесено в скандал със секс касета с Гилуули, участва в различни развлекателни програми, има кратка кариера в професионалния бокс, а един от мачовете й е по време на гала вечер с основно събитие, включващо Майк Тайсън.
Едва ли някога Хардинг ще получи прошка, въпреки че сега е много по-различен човек от онова 23-годишно момиче, има нов съпруг, живее с друга фамилия и няма никакво желание да се връща към фигурното пързаляне. Може би и си го е заслужила, но огромната част от нас имаме привилегията да не бъде съдени завинаги за един грешен момент от живота ни.
Хардинг е променяла историята си многократно в последните 24 години, но в основата си е една и съща – тя е жертвата, а всички останали са ужасни.
Трудно е да гледаш Хардинг на червения килим и по кориците на списания, защитавана от холивудски звезди и зрители, които обвиняват медиите за грешния образ на горката Тоня. Но живеем в свят, в който фенове си правят селфита с О. Джей. Симпсън и осъждания за изнасилване Майк Тайсън; в който ваксините са определяни за пагубни за децата, а глобалното затопляне е наричано лъжа. Защо и Тоня Хардинг да не се превърне в поредния сбъркан герой на публиката?
