Стив Сидуел тъкмо се бил насочил към автомобила си след тренировка на Рединг, когато агентът му Ерик Уолтърс му звъни по телефона.
"Седнал ли си", пита Уолтърс. "Трябва да си седнал за това."
За секунда Сидуел си помисля, че ще му бъде съобщена някоя ужасяваща новина за член на семейството му или за приятел. Но тези страхове бързо преминават в нещо средно между шок и истерия.
"Току-що говорих с Питър Кениън по телефона - Челси иска да те привлече", добавя Уолтърс. Халфът не знае как да отговори, още не може да повярва на казаното.
"Бях фен на Челси, цялото ми семейство обожава Челси, а и живеехме в същия квартал. Помислих си, че ме е*ава", разказва Сидуел пред The Athletic.
Това е началото на година, която Сидуел няма да забрави никога.
Годината е 2007-а и договорът на Сидуел в Рединг, който щеше да завърши на феноменалното осмо място в първия сезон на клуба във Висшата лига, изтичаше. Вече беше решил да напусне като свободен агент и всеки отбор в Премиършип, с изключение на Манчестър Юнайтед, Тотнъм и Ливърпул, проявяваше интерес към него.
Уест Хем му бе предложил доста над 50-те хиляди паунда на седмица, които щеше да взима в Челси. Същото направи и Рединг в отчаян опит да задържи продукта на академията на Арсенал. Но веднъж осъзнал, че "Стамфорд Бридж" е реалистична възможност, Сидуел не иска да чуе за други отбори.
Самият трансфер бе меко казано изненада. Челси вече си бе изградил репутация на клуб, който харчи огромни пари за най-големите имена в бизнеса, а начело стоеше един то най-великите треньори в професията - Жозе Моуриньо.
Конкуренцията беше жестока. Моуриньо вече разполагаше с Франк Лампард, Клод Макелеле, Джон Оби Микел, Микаел Есиен и Михаел Балак в полузащитата си, въпреки че последният пропусна огромна част от 2007-а поради контузия.
След първоначалното телефонно обаждане Сидуел е поканен в дома на Жозе Моуриньо. "Бях заведен в дневната и седях там 15-20 минути. Никой не идваше. Чувах как жена му готви в кухнята и как децата си играят някъде из къщата. Кученцето му постоянно влизаше и излизаше от стаята. Не знаех какво да правя, по едно време се замислих дали той изобщо знаеше, че съм там. Не исках да уплаша някого. След това той слезе по стълбите по пантофи, дънки и тениска. Чух го да казва на някого: "КАКВО?" Той вече тук ли е?!"
Влезе в стаята и ми се извини. Говорихме за футбол в продължение на часове. Показа ми книга, на корицата на която пишеше "Челси 2007-08". Трябва да знаете, че това се случи в края на предишния сезон, а той вече имаше план, ден по ден, какво ще се случва през следващия - тренировки, възстановяване и всичко останало. Беше разграфил цялата кампания.
"Жозе ми обеща да получа игрово време. Каза, че ме е гледал много и че е харесал как играя в Рединг. Искаше да добави още малко към английското ядро в клуба и бил почувствал, че мога да се справя с конкуренцията.
Попита ме: "Какво искаш от футбола?" Обясних му: първо и най-важно - трофеи, но искам и сигурност за семейството си. Той каза: "Е, значи трябва да подпишеш с Челси, защото ако играеш, ще печелиш, а ако не играеш, ще си поучиш обезщетението и ще отидеш някъде другаде. И в двата случая печелиш." Затова и подписах."
Не минава дълго, преди Моуриньо да го шокира отново. Още в първия ден, в който отборът се отправя към летището, откъдето да замине за предсезонното си турне в САЩ, мениджърът казва нещо, на което полузащитникът отново не може да повярва.
"Моуриньо седеше в предната част (на автобуса - б.а.) и каза: "Стив, ще носиш №9 тази година - спомня си Сидуел.
Всеки футболист, когато преминава в нов отбор, разглежда свободните номера. Аз също проверих и свободните бяха 9, 14 и по-големите. Затова предположих, че може би ще имам късмет, ако взема №14.
Не знаех дали не ме пробва. Ако кажех "не, благодаря", щеше да изглежда като проява на слабост и липса на воля. Можех и да кажа "да", но пък дали не се шегуваше? Реших, че поне мога да му покажа, че имам кураж. Затова казах "да". Оказа се, че е бил сериозен.
Когато разказах на семейството и приятелите ми, всички се спукаха от смях. На всички беше ясно, че деветката принадлежеше на най-добрите централни нападатели, към които аз не спадах. И все пак успях да вкарам един гол за Челси.
Мисля, че искаше да покаже нещо пред шефовете. През онова лято той искаше повече пари за трансфери, но взе мен, Тал Бен Хаим и Клаудио Писаро като свободни агенти. Единствената голяма покупка беше Флоран Малуда. Защо не даде деветката на Писаро, който е нападател? Мисля си, че искаше да покаже, че може да я даде на безплатния играч от Рединг."
Но това не е единственото нещо, за което Сидуел мисли по време на пътуването на Америка. В автобуса и самолета вижда футболисти, на които преди това се е възхищавал, а съвсем скоро ще му се наложи да играе заедно с тях. "Бях толкова нервен - каза той, като признава, че е внимавал къде сяда. - За мен те бяха суперзвезди, какво можех да си кажа с тях в следващите 10-11 часа? Затова реших да седна до отговорника за екипите."
Впечатлен е и от тренировките. "Бяха като в компютърна игра - споделя още той. - Пасовете бяха по конец, по земя, с едно докосване, цък, цък, цък. Все едно някой играеше FIFA. Впечатли ме колко беше изпипано всичко. Осъзнах, че трябва да усъвършенствам играта си.
И въпреки че новите му съотборници се опитват да приветстват Сидуел, нито една от двете страни няма как да избегне от една обща тема, която впоследствие се превръща и в най-обсъжданата.
Само девет месеца по-рано по време на мач между Рединг и Челси, докато Сидуел все още играе за Рединг, съотборникът му Стивън Хънт контузи тежко Петер Чех в главата. Малко по-късно резервата Карло Кудичини също бе нокаутиран след сблъсък с Ибрахима Сонко.
"Всички още го помнеха ясно - казва Сидуел. - Питаха ме: "Хънт нарочно ли го направи? Можеше да прескочи главата му." Аз просто им разказах какъв играч беше Стивън и как реагира след инцидента. Според мен, не беше умишлено. Но не знам дали ми повярваха.
Петер също ме пита. Той беше доста умен и мил, прие го като нещо нормално. Каза, че според него, Стивън е можел да избегне сблъсъка но и че щом казва, че не го е искал, му вярва. Такъв човек беше той.
Всъщност много от тях признаха, че инцидентът с Карло беше по-страшен - но това беше ужасна ситуация."
Съвсем скоро Сидуел се сблъсква и с отношението, което Моуриньо проявява към играчите. Португалецът му съобщава, че ще бъде титуляр за домакинството срещу Блекбърн Роувърс на "Стамфорд Бридж". А за да може да се подготви възможно най-добре, го прави 10 дни предварително.
Сидуел има и други примери. "По време на лятната ваканция Моуриньо каза: "Утре ще тренираме нормално, но искам да доведе децата си, за да могат половинките ви да си починат." Така останалата част от екипа трябваше да се грижи за 30-40 деца, които си изкарваха великолепно. Чувахме ги как се смеят, докато тренирахме. Това беше нещо специално, което показва колко умен бе Жозе, защото познаваше достатъчно добре не само футболистите, но и половинките им."
Но на 20 септември 2007 г. Моуриньо и Челси се разделиха. Историята тогава бе далеч по-голяма от тази при второто му уволнение, когато "сините" се намираха само на точка над зоната на изпадащите седмица преди Коледа.
Разривът в отношенията между Жозе и хората по високите етажа на клуба започнал в началото на годината, а равенството 1:1 с Розенборг в Шампионската лига означаваше, че отборът нямаше победа вече три поредни мача.
И все пак това беше човекът, който беше донесъл пет трофея от 2004-та насам, а Челси се намираше на петата позиция във Висшата лига, само на две точки зад временния лидер Арсенал.
"Така и не усетих това напрежение, не съм си и помислял, че работата му е под въпрос - казва Сидуел. - Имаше някакви неща в пресата, които накрая избухнаха. Но вътре в клуба не се усещаше нищо. Играчите бяхме обединени, нямаше вражди, не беше загубил съблекалнята.
Денят, в който бе уволнен, карах съпругата си за летището и чух новината по радиото. Помислих си: "По дяволите, уволниха го. Какво ще стане сега?" След това всички бяхме привикани на (тренировъчния център - б.а.) Кобхам.
Беше странно, когато Жозе дойде да се сбогува. Настъпи оглушителна тишина. Все едно някой беше умрял. Виждаш силни характери като Дидие Дрогба, Франк Лампард и Джон Тери как или плачеха, или едва се удържаха и само се просълзяваха... Аз също се разстроих. Беше много странно.
Обадих му се по-късно същия ден, за да му благодаря, че ме доведе в Челси и да му кажа, че съжалявам, че няма да работим заедно повече. Той ми каза, че не се съмнява, че ще имам прекрасна кариера, което беше мило от негова страна. Всеки път, в който сме се засичали след това - дали по футболна причина, или не, винаги се е държал страхотно."
Аврам Грант, който беше пристигнал в клуба през лятото като спортен директор, бе избран за наследник на Моуриньо, но според Сидуел, конците в отбора са били дърпани от ветераните и треньора на първия тим Стив Кларк.
Една от основните цели на Сидуел е била да не попада под ударите на гнева на собственика Роман Абрамович.
"Видях Роман няколко пъти - споделя той. - Често идваше в съблекалнята след домакински мачове. Идваше и на тренировъчната база, но това обикновено означаваше лоши новини. Беше много срамежлив и свит. Но след това, което се случи с Жозе, разбираш, че може да взима тежки решения, когато се наложи.
Спомням си как след един мач дойде на Кобхам и каза: "Това е неприемливо. Формата, играчите, които имаме - това не е достатъчно за Челси. Тук сме, за да печелим трофеи, а ако продължаваме така, това няма да се случи." Каза го с много спокоен глас, но когато погледнеш в очите му, знаеш, че не се шегува."
Челси наистина настъпи газта и бе близо до спечелване на трофей, но това означаваше, че Сидуел не получи повече шанс за изява. Последният от общо 25-те му мача за "сините" дойде през февруари в мач за ФА Къп срещу Хъдърсфийлд. Поне може да се похвали, че никога не е губил, когато е играл за Челси.
Но това означаваше, че гледа от пейката как Челси загуби финала за Купата на лигата от Тотнъм, как беше отстранен от ФА Къп след загуба като гост на Барнзли и как изпусна титлата, оставайки на само две точки зад Манчестър Юнайтед.
Челси можеше да си го върне тъпкано само две седмици по-късно, когато се изправи срещу "червените дяволи" във финала на Шампионската лига. Сидуел пътува до Москва, въпреки че нямаше право да играе, тъй като от Челси бяха премахнали името му от листата за УЕФА през февруари. Балак се бе възстановил и зае мястото му.
Челси бе резервирал последния етаж от хотела си в Москва за евентуалното празненство след финала. Всички помнят подхлъзването на Джон Тери, въпреки че това, което даде трофея в ръцете на Юнайтед, бе спасеният удар на Никола Анелка от Едвин ван дер Сар.
"Спомням си как гледах играчите на Юнайтед да празнуват, докато дъждът се сипеше, а аз бях облечен в костюм. Бях смазан. Заради обстоятелствата, бях там повече като фен, отколкото като част от отбора.
Всички се опитваха да успокоят Джон още на терена и след това в съблекалнята. Джон беше разбит. Можеше да го видиш в очите му. Всички повтаряха едно и също, но нямаше какво повече да му кажеш на момента.
Излишно е да казваме, че нямаше купон и танци. Играчите се бяха разделили на малки групички, а други просто се запътиха към леглата. Вечерта приключи доста рано. В самолета на връщане цареше тишина. Беше ужасно."
Това е и последният епизод на Сидуел като част от Челси. Луис Фелипе Сколари пое отбора след Грант през лятото и веднага привлече друг полузащитник - Деко.
Астън Вила даваше пет милиона паунда за Сидуел и така се стигна до нов трансфер. Въпреки че не успя да направи това, което мечтаеше, Сидуел все още си спомня със задоволство периода си в Челси.
"Там израснах като човек и научих как да бъда по-добър професионалист - добавя бившият халф. - На стената в офиса ми виси фланелка от дебюта ми за Челси за Къмюнити Шийлд с подписите на всички играчи. Никой не може да ми отнеме това. А дали си получих обезщетението, за което говореше Моуриньо? Беше достатъчно да си платя сметките!"
