Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Подписах празен лист в Арсенал, оказа се, че заплатата ми ще е само със 700 кинта повече"

"Подписах празен лист в Арсенал, оказа се, че заплатата ми ще е само със 700 кинта повече"

Продължаваме с откъсите от автобиографията на Иън Райт "Футболът, моят живот", чиято премиера предстои в края на месеца. Издателите от фен клуба на Арсенал в България скоро ще обявят как и откога книгата ще може да бъде закупена. Очаквайте скоро и официалното ѝ представяне. От днешния откъс ще разберете за началото и края на кариерата на Райти в Арсенал. Приятно четене!

"Започнах деня като много щастлив футболист на "Кристъл Палас". Не се носеха никакви слухове за евентуален мой трансфер, съответно изобщо не подозирах подобно нещо. По онова време тези неща не се раздуваха по медиите и преговорите минаваха без обичайното в наши дни драматично протакане, така че бързите, внезапни сделки хващаха не само широката публика, но и самите играчи неподготвени. Доколкото помня, в събота бяхме играли с "Вила", в неделя почивахме, а когато се явих на тренировката в понеделник, Питър Прентис ми каза, че треньорът иска да говори с мен.

Стийв Копъл ме посрещна в своя офис с много сериозно изражение на лицето и когато седнах, директно ми каза: "Приехме оферта за теб от "Арсенал".

Това ме стресна. Направо застинах. Също както при допинг пробите и кражбата на онзи Mars от магазина. Почти заеквайки, попитах:

"Ама как така? Кога? Кога трябва да отида?".

"Днес."

Имах чувството, че изпадам в шок. Успях само да изтърся: "Днес не мога, ще ходя да купувам телевизор на майка ми!".

Истина беше. Бях обещал същия следобед да ѝ взема нов телевизор. Стийв сви рамене и каза, че това ще почака, тъй като веднага трябвало да мина медицински прегледи в "Арсенал".

Той се държа страхотно. Зная, че не искаше да напускам, а и след спечелената промоция през 1989-а клубът ме беше възнаградил с чудесен нов договор. Въпреки това той нямаше да ме спре. Дори не се опита да ме разубеди, защото е човек, който никога не би попречил на развитието ти. Рон Ноудс пробва да ме задържи, като ми предложи повече пари, но Стийв сякаш се беше примирил с напускането ми.

Беше девет и трийсет сутринта и докато карах към болница "Уитингтън" в Арчуей, където ме очакваше медицинският екип на "Арсенал", постепенно започнах да осъзнавам какво се случва. Нещата се бяха развили толкова бързо, че до този момент нямах възможност да подредя мислите си.

На тръгване Стийв не ми разреши да се отбия в тренировъчната база, така че не можах да се сбогувам с колегите, нито дори да си взема бутонките. Изпратиха ми ги след това. Все пак успях да се обадя на Дейвид Рокасъл, което не беше редно, преди да съм подписал, но бях страшно развълнуван.

Казах му: "Рок, трай си, но да знаеш, че отивам на медицински прегледи в "Арсенал"."

Той беше не по-малко развълнуван от мен, но обеща да си мълчи.

Имах чувството, че медицинските прегледи се точат цяла вечност. Не допусках, че може да открият някакъв проблем, знаех само, че мина ли, ще бъда играч на "Арсенал" - the Arsenal! За последно ги бях гледал на живо в края на предишния сезон, когато отупаха "Манчестър Юнайтед" с три на един и взеха титлата. Сега бях на крачка от договор с тях!

Веднага след като минах прегледите, ме пратиха на "Хайбъри", за да подпиша официално. Най-после! Когато пристигнахме там, моят агент Джером Андерсън ме качи в директорската ложа, за да огледам хубаво стадиона на футболен клуб "Арсенал". Докато плакнех очи, той ми обясняваше, че ако и тук се представя толкова силно, колкото в "Палас", ме чака небивал комерсиален успех и финансова сигурност до края на живота ми. Каза ми:

"С този клуб можеш да постигнеш всичките си цели".

Не бих казал, че го слушах много внимателно - бях твърде захласнат от гледката. Той говореше за финансови успехи, но аз мислех за футболни. Никога не съм правил нещо само заради парите и този случай не беше изключение.

"Хубаво - казах му, - подписвам и се прибирам вкъщи, а ти оставаш да уточняваш подробностите."

Подписах празен договор. Едва по-късно научих, че ще получавам само седемстотин паунда повече седмично, отколкото в "Палас".

Всички коментираха, че съм луд да се съглася на такива условия, че агентът ми е в комбина с клуба и са ме изиграли. Тогавашната ми съпруга не можеше да повярва и дори ми се подиграваше. Реакцията ѝ беше: "Каквооо? Съгласил си се на това? Искаш да кажеш, че напусна "Кристъл Палас" за едни мижави 700 паунда отгоре?".

За миг ме обхвана съмнение относно избора ми, но то бързо изчезна. Хората явно не схващаха, че отивах в "Арсенал" не за пари, а за да играя с шампиони и да печеля трофеи.

Преминах на "Хайбъри" през 1991 - 1992 г. Първия сезон взех "Златната обувка" за голмайстор на първенството с 29 гола. През втория вдигнах победоносно ФА Къп и Купата на Лигата, а през третия - Купата на носителите на купи (КНК), когато още се водеше престижно отличие. Всъщност пропуснах единствено финала поради наказание. Следващата година отново играхме финал за КНК, а през 1998-а спечелих дубъл с "артилеристите".

Отидох в "Арсенал", за да печеля трофеи - това и направих!

***

Научих за решението на "Арсенал" да ме освободи във Франция, непосредствено след края на Мондиал 1998.

Целият английски футболен елит беше там по време на турнира. Двамата с моя агент получихме покана за среща с ръководството на "Арсенал" в един хотел. Усещах, че положението ми в клуба се променя, но изобщо не подозирах какво ме очаква. В хотелската стая ни посрещнаха Дейвид Дийн и Арсен Венгер. Без встъпителни думи Арсен направо ми каза: "От "Уест Хям" дойде оферта за теб, която ние приехме". След това се опита да подслади горчивия хап, като добави: "Бих се радвал да останеш, а зная, че и ти го желаеш. Убеден съм и че имаш още много какво да предложиш някому. За съжаление, в момента при нас просто няма свободно място за теб".

Точно толкова хладен и безчувствен беше! Предполагам, че с годините е поомекнал и вече не е така брутален, но по онова време беше такъв.

Реално погледнато, не бях длъжен да напусна клуба, тъй като имах договор за още една година, но от тона на разговора ми стана ясно, че нямам голям избор. Ако бях останал, щеше да е против волята му, от което никой нямаше да спечели. Той всъщност ми казваше, че в един идеален свят би било чудесно да остана на "Хайбъри", но че действителността е друга. Посочи ми и редица причини, поради които беше по-добре да си тръгна, и само една в полза на това да остана - защото бях легенда на клуба.

Ето как, само двайсетина минути след като прекрачих прага на онази хотелска стая, кариерата ми в "Арсенал" приключи. Беше просто ужасно. Погледнах Дейвид Дийн и видях сълзи в очите му, а моите всеки момент щяха да бликнат. Моменти от кариерата ми в "Арсенал" тръгнаха като на филмова лента в главата ми. Чувството беше много особено, защото нали казват, че това се случва, преди човек да умре. Видях как печелим шампионската титла, как ми връчват "Златната обувка", как вкарвам редица важни голове, как празнувам счупването на рекорда с феновете... И после - край, всичко свърши. Когато си тръгнах от срещата, всъщност си тръгвах от "Арсенал".

Веднага след това отидохме в друга стая в същия хотел, където ни очакваха футболният директор на "Уест Хям" Питър Стори и неколцина представители на "чуковете". Докато се опомня, вече уточнявахме условията по преминаването ми на "Ъптън Парк".

Нямах време да премислям каквото и да е. Може да се каже, че бях в състояние на лек шок! Дори не излязох да се поразходя на въздух и да осмисля факта, че вече нямаше да играя за "Арсенал". Честно казано, нямам представа как щяха да се развият нещата, ако имах повече време за размисъл. Дали щях да се запъна и да кажа: "Няма пък! Не искам да си ходя! Ще стоя, докато ми изтече договорът!"? Дали ако имах десетина минути да претегля ситуацията, щях да се вкопча в едната година, която ми оставаше в контракта?

Знам, че нямаше да е добре, ако бях останал, затова се радвам, че не го направих. Убеден съм, че начинът, по който процедираха с мен - от едната стая ("освобождаваме те") в другата ("подпиши тук"), преди да успея да гъкна, беше предварително планиран, за да се избегнат излишни драми. Каквато и да е била причината, този ход не ми остави време да оплаквам края на кариерата си в "Арсенал", защото, докато се усетя, вече официално бях футболист на "Уест Хям".

Когато го превъртам в съзнанието си, този епизод ми се вижда като една много безскрупулна, точно премерена маневра, продиктувана най-вече от бизнес съображения. Всъщност той беше тъкмо това и ме накара да осъзная, че Висшата лига е преди всичко бизнес. На никого не му пука особено за чувствата, които един играч изпитва към клуба си. Няма значение какво си направил за даден клуб или колко силно го обичаш. Аз подписах два договора с "Арсенал", без да се интересувам от финансовите условия, защото исках да играя за "артилеристите" и точка. Парите никога не бяха определящ фактор.

Жертвах единия си глезен за клуба. Днес имам артродеза и накуцвам, вследствие на болкоуспокояващите инжекции, които ми сложиха преди финала за ФА Къп през 1993-та.

Тогава имах счупен пръст на крака, смъкнат свод и износени стави, от които глезенът ми беше отишъл. Изобщо не биваше да играя. Така смяташе и Гари Люин. В клубния автобус на път за стадиона бях с патерици, но когато пристигнахме на "Уембли", Джордж Греъм ми нареди да ги оставя и да извървя разстоянието до съблекалните, сякаш съм напълно здрав. Направих го и едва не умрях от болка, докато стигна нашата.

Сложиха ми инжекции, но трябваше да чакам да подействат, преди да изляза на терена. Затова се появих по-късно на загрявките преди финала и преиграването. Тези общо шест инжекции ми позволиха да играя, което впоследствие се оказа пагубно за глезена ми, но пък спечелихме ФА Къп, като аз се разписах и в двата мача. Така че, ако ме питате, определено си струваше и за "Арсенал" бих го направил пак. Каквито и заслуги да имаш обаче, рано или късно всичко свършва и футболът продължава нататък без теб. "Арсенал" също.

С течение на времето осъзнах, че не трябва да приемам лично решението на треньора да ме освободи, макар и да ми беше поднесено без предупреждение. С много футболисти са се отнасяли далеч по-зле от това. Арсен няма време за сантименталности, когато става въпрос за футбол и за "Арсенал" - за тези неща той мисли и говори почти като робот. Разбирах това и го приемах като част от професията.

Когато ме извикаха на среща в онзи хотел във Франция, за да ми кажат, че се разделяме, Дейвид Дийн, който ми беше като баща, плака заедно с мен, но след това избърса сълзите и продължи нататък. Привлече други попълнения и отвори нова страница. Така стоят нещата във футбола

Най-четените