Знаете ли, че шестима от великия бразилски отбор, спечелил първото си световно първенство през 1958 г., все още са живи? И нека Бог да ги пази. Пеле - 80, Алтафини - 82, Моасир - 84, Пепе - 85, Дино Сани - 88, Загало - 89.
Вратарят Жилмар и капитанът Белини доживяха до 83 години, Джалма Сантос до 84, а Нилтон Сантос до 88.
Късмет? Генетика? Съдба?
Кой знае?
Героите на СССР, спечелили европейската титла две години по-късно, не са докоснати от дълголетието на бразилците.
Михаил Месхи си отива на 54, Лев Яшин на 60, Слава Метревели на 61, Игор Нето на 69. И само четирима от славния съветски отбор преминават 80-годишната граница - Анатолий Крутиков доживя до 86, Виктор Царев до 85, а Владимир Кесарев до 84.
Преди няколко дни си отиде и последният от златната Сборная от Евро 1960 - Виктор Понеделник. Той остава в историята като автор на победния гол във финала в Париж срещу Югославия. Редовното време завършва 1:1, а Понеделник поднася титлата на СССР с попадение в 113-ата минута.
Цялата си кариера Виктор Владимирович изкарва в родния СКА (Ростов на Дон), като преминава за кратко през московските ЦСКА и Спартак, но без да изиграе нито един официален мач и за двата отбора. В националния на СССР между 1960 и 1964 г. записва 29 и 20 гола. След края на кариерата си работи дълги години като журналист. Понеделник е бивш главен редактор на "Советский спорт" и седмичника "Футбол-хокей".
През 2015-а, когато бе отбелязана 55-годишнината от европейското злато, Понеделник разказа историята си в обширно интервю:
Войната
"Годината беше 1942 г., а татко учеше в работническия факултет в Москва. С майка ми и по-голямата ми сестра бяхме в Ростов. Германците започнаха да обсаждат града. Спомням си как летяха на мотоциклети с картечници и стреляха по всичко, което се движеше. Но аз - дете. Бях толкова любопитен, че мама трябваше да ме завърже вкъщи, за да не изляза навън на улицата. Спаси ни вуйчо - той беше заместник-директор на авиационния завод в Таганрог. Избягахме с влак. Помня как вуйчо ми слезе от колата с пистолет и извика: "Соня, бързо грабвай децата и се качвайте!" Успяхме да хванем последния товарен влак. Стигнахме до Харков и спряхме там. Пуснаха възрастните да отидат до близкия пазар, за да купят храна. Мама ни гушна: "Никъде няма да ходя! Имаме един стар хляб - да го изядем." Не знам как усети... След 15 минути германците започнаха да бомбардират гарата и за миг много деца останаха без родители. Влакът пое към Тбилиси. Стигнахме там и ахнахме - няма война, няма нищо! Музика и светлини... Именно в Тбилиси започнах да играя футбол, а грузинците обичаха да се шегуват, че съм станала толкова добър благодарение на тях."
За срещите си с великите
"Още в Ростов ме запознаха с Шолохов. Спомням си, че веднъж ме попита какъв искам да стана. Отговорих му: "Журналист като татко", а той се усмихна: "Браво, пожелавам ти късмет". Съжалявам, че толкова малко пъти се срещнах с Мая Михайловна Плисецкая. Гениален човек! Запозна ни Николай Николаевич Озеров (съветски тенисист и актьор, най-известен като водещ спортен коментатор на Съветския съюз в продължение на десетилетия - б.пр.). Брат ѝ ми намираше покани и я гледахме в Болшой театър. Обичам балета от детството си. Плисецкая написа за мен в книгата си следното: "От дете съм от ЦСКА и за мен беше трагедия, когато "армейците" се срещаха с ростовския СКА, защото там играеше любимият ми футболист Виктор Понеделник. Трябваше да се разкъсвам на две парчета, когато дойдеше този мач." Има кадри от филма за нея, на които крещи на стадиона: "Витя Понеделник!" и маха с ръце."
За Яшин
"Ние, като двама запалени рибари, много се разбирахме. Къде ли не сме ходили за риба! В океана, в морето, в езерото. За където и да тръгнем, винаги взимахме въдиците. Лев Иванович се радваше и на мъничките рибки."
За Евро 1960
"Мина толкова време, а ние, ветераните, чакаме националният отбор да повтори успеха ни, но... Тази победа беше просто великолепна. Наистина бяхме като едно голямо семейство. За мен загубата на всеки от шампионския отбор е лична трагедия. Сбогуване с любим човек. Но като че ли смъртта на Володя Кесарев преживях най-трудно от всички. Може би защото никой не ми се обади, никой не ми каза нищо..."
За съвременната журналистика
"В съвременната журналистика има твърде много скандали, злоупотреби и много малко футбол. Затова и стадионите пустеят. Гледам мачовете без звук. Започнах да го спирам, когато стана модерно да се крещи: "Гол-гол-гооооол!" И всеки се опитва да надвика другия. Не ме интересува какво мислят тези хора за футбола. Много се говореше, че чужденците ще дойдат у нас и ще ни научат на футбол. Научиха ли ни? Научиха ни да се кръстим на терена, да целуваме тревата и да падаме на колене. А коментаторите ни използват толкова много чуждици, че е направо отблъскващо."
За здравето
"Краката ми са много зле. Опитах толкова много лекарства и инжекции. Коленете ми са оперирани сто пъти. Спомням си как преди 20 години отидох в поликлиниката и казах: "Трябва да ми направите снимка, че ужасно ме боли десният глезен. Не мога да нося никакви обувки освен маратонки." Снимаха ме, а лекарят погледна снимката и пребледня: "Как изобщо ходите?! Костите ви са на сол, няма нито една цяла! Нито една!".
Какво да се направи. На старини човек плаща за греховете си на младини. Сега нападателите много се оплакват, но по наше време имаше такива защитници, че само като си помислиш за тях, изтръпваш. В киевското Динамо имаше един Голубьов, който веднъж така ме изрита отзад, че направих предно салто. Лежах пет минути, докато ме върнат в съзнание и се освестя. Но не се отказвам. Правя упражнения и плувам. Щом се позатопли, отивам на вилата. Там имам басейнче, което е спасението за краката ми."
За бившите си съотборници
"Пред очите ми изгоряха толкова много момчета. Просто не успяха да се оправят след края на кариерите си. Нямаха висше и никой не ги искаше никъде. Хората оставаха сами със своите проблеми. Вчерашните звезди на СССР бяха днешни гробари, които копаеха гробове, за да изкарат за парче хляб. Ужас! Момчетата се пропиваха от мъка. Онези от великите футболисти, които имаха силни семейства, в които имаше любов, доживяха до по-преклонна възраст."
За какво съжалява?
"Съжалявам единствето за това, че не скочих с парашут, но вече не гледам в бъдещето. Събуждам се, преживявам още един ден и се радвам на това."
Виктор Понеделник затвори завинаги очи на 5 декември.
