"Вратарството понякога е като екстремен спорт - трябва да поемаш рискове".
Думите са на Йенс Леман, германския страж, който винаги беше готов да следва тази максима. На терена Леман беше луда глава с нестандартно мислене, затова и си заслужаваше да бъдат наблюдавани внимателно мачовете с негово участие - винаги можеше да се очаква по някоя ексцентричност от него.
И често поетите рискове си заслужаваха. Защото вратарят остава в историята като човека на вратата на Непобедимите от Арсенал, по-късно постави и рекорд по поредни сухи мрежи в Шампионската лига.
Общо взето привържениците бяха свикнали да редува някое знаменито спасяване с необяснима проява на невъздържан гняв. Но когато Йенс Леман се проваляше, той го правеше по абсолютно грандиозен и съсипващ за отбора си начин.
В Лондон няма да забравят червения му картон на финала на Шампионската лига през 2006 г. след само 18 минути игра. Най-категоричната му издънка обаче се случи 8 години по-рано.
Може и да не помните, но немският страж прекара половин сезон в Милан в края на 90-те - период, който със сигурност би искал да забрави. Самият факт, че се задържа само няколко месеца дава достатъчно добра идея за представянето му в италианския елит.
През 90-те Серия "А" запазваше репутацията си на най-силното първенство в света и именно калчото беше мястото, където най-амбициозните искаха да се докажат. Там репутации се създаваха, но и разрушаваха.
Играчи като Денис Бергкамп и Тиери Анри изкараха слаби периоди в Интер и Ювентус преди да станат легенди на Арсенал. Някъде между техните нелеки времена в Серия "А" се случи и авантюрата на Леман в Милан, завършила още по-зле.
Германецът пристигна в Милано през лятото на 1998 г. с идеята да замени клубната икона Себастиано Роси. Роси беше спечелил всеки възможен голям трофей с Милан и беше поставил рекорд в Италия с 11 поредни мача без допуснат гол.
През втората половина на десетилетието неговата форма спадна и макар че "росонерите" разполагаха и с Кристиан Абиати, се заеха да търсят нов вратар.
Леман изглеждаше идеалния кандидат, излязъл от прочутата академия на Шалке 04 и наложил се в титулярния състав на родния си отбор, за да натрупа почти десетилетие опит в Бундеслигата.
През 1997 г. той беше в пика на силите си, вратар на годината на УЕФА и носител на Купата на УЕФА с Шалке след героично представяне във финала на турнира.
Срещу Шалке се беше изправил местният враг на Милан - Интер, тогава воден от Рой Ходжсън, а всичко се реши с дузпи и благодарение на две спасявания на Леман трофеят отиде при "кралскосините".
През следващата година трансферът му в Милан стана факт, и то точно във време на революция на "Сан Сиро".
Фабио Капело беше уволнен от треньорския пост след унизително десето място в шампионата.
Замени го Алберто Дзакерони, избран след впечатляващото трето място начело на Удинезе. Милан трябваше да се подсили и докара от Удинезе и топ голмайстора в Италия Оливер Бирхоф, както и датчанина Томас Хелвег, а от Аржентина дойде атакуващият халф Гули.
Кампанията започна обнадеждаващо с победи в първите два кръга, но меденият месец на Леман не продължи по-дълго от това.
В третия кръг пристигаше Фиорентина, за да изиграе едни 90 минути, които щяха да обрекат на провал кариерата на вратаря в Милан.
Тогава Фиорентина беше отбор мечта и любителите на италианския футбол няма как да забравят какви футболни артисти защитаваха цветовете на този тим.
Клубът тъкмо беше привлякъл треньорското светило Джовани Трапатони, за да превърне Фиорентина в истински претендент за титлата. В средата на терена конците дърпаше изкусният португалец Руи Коща, а в предни позиции от всевъзможни ъгли вкарваше аржентинската голова машина Габриел Омар Батистута.
Макар че "виолетовите" не постигнаха заветната цел, Батигол наниза 26 гола през сезона, а даже пропусна един месец заради контузия.
Онзи слънчев следобед на "Сан Сиро" няма как да не бъде помнен и от него, а не само от Леман, макар и с противоположни емоции. Това беше тест за сериозните намерения на Милан през сезона, но и конкретно за самия Леман, който трябваше да се доказва срещу един от най-добрите нападатели в света.
Отне само шест минути на Батистута да открие головата си сметка, а германецът разбра защо опонентът му е толкова прочут със силния си удар.
Е, това далеч не беше най-впечатляващият шут в кариерата на Батигол, но неподготвеният Леман някак остави топката да мине през ръцете му.
Камерите уловиха и мрачното поклащане на глава от страна на Дзакерони след меко казано неубедителната реакция на неговия вратар.
Ранният гол не отчая Милан и до края на полувремето домакините доминираха.
С подновяването на играта обаче Йенс Леман отново привлече цялото внимание върху себе си. Големият Алесандро Костакурта затвори пътя на Батистута при една атака и аржентинецът се принуди да стреля от доста малък ъгъл.
Нападателят се освободи с финт и отправи още един от необичайно силните си удари, а Леман пусна топката между краката си за 2:0.
Милан беше ужасно близо до това да върне един гол, но скоро кошмарът на Леман стана пълен, когато Деметрио Албертини върна една топка към него след атака на Руи Коща.
Тогава германецът сякаш влезе в машина на времето и се върна към годините, когато правилото за връщане към вратаря още не беше влязло в сила. Той най-спокойно улови топката и се случи логичното - реферът отсъди непряк свободен удар в пеналта, на няколко метра от вратата.
Това беше идеална възможност за Батистута отново да демонстрира топовния си удар и да завърши хеттрика си, а резултатът стана 3:0 още преди да е изминал час игра.
Физиономията на Дзакерони на скамейката още веднъж казваше повече от всичко останало.
Макар че Леман заслужаваше да бъде сменен, той доигра мача и видя как Милан връща един гол чрез дузпа на Бирхоф. Но загубата вече беше неизбежна, а фенове и анализатори нямаха никакво съмнение кой е основният виновник.
Вратарят някак запази титулярното си място в следващия мач срещу Венеция, когато сухата мрежа и успехът с 2:0 донесоха така нужната глътка въздух.
Но финалното провинение дойде съвсем скоро срещу Болоня.
В 19-ата минута високо центриране доведе до разбъркване, а Леман направи възможно най-жалкия опит да излезе и да улови топката. Тя стигна до Тизиано Де Патре, който нямаше как да не вкара в опразнената врата.
8 минути по-късно Леман направи дузпа срещу Роберто Муци и търпението на Дзакерони привърши. Треньорът прибегна до смяна на вратаря, а мизерията на Леман се подсили още повече, тъй като ветеранът Роси спаси дузпата.
Независимо дали германецът го е осъзнавал или не, неговата кариера на "Сан Сиро" приключи още в онзи момент.
Не че реабилитирането на Роси доведе до нещо, защото няколко кръга по-късно той удари Кристиан Броки от Перуджа, получи червен картон и беше наказан за пет мача.
Така титуляр под рамката до края на сезона стана Абиати, докато още през зимата Йенс Леман беше разбрал, че за него няма бъдеще в Италия и използва възможността да се завърне в Бундеслигата.
Иронията е, че той прие офертата на Борусия Дортмунд, големия враг на неговия роден Шалке.
Но не бива да се изненадваме колко невъзмутимо стражът прие последвалите критики.
"Аз съм част от бизнеса", отсече той. "Професионалист съм и в този смисъл, това е нещо съвсем нормално".
Оказва се, че тъкмо неволите в Италия по странен начин са начертали по-нататъшния път на футболиста в Дортмунд, а после и в Арсенал. Без него пък Милан успя да изпревари Лацио за Скудетото през 1999 г.
Така раздялата се оказа нещо прекрасно и за двете страни, а Леман и Милан може би трябва да благодарят на Батистута за приноса му в тази развръзка.
Години по-късно Йенс Леман си припомни престоя в Милан и разкри, че тогава е отхвърлил Реал Мадрид, за да облече екипа на "росонерите".
Ако беше предпочел Реал, щеше да си спести срещата с Батистута, но може би нямаше да стигне до славните мигове в Лондон - които си остават върхове в неговата дълга кариера.
