"Оооо, сега Пет ще ви вкара гол", пее торсидата на Фламенго, а секторът зад вратата вибрира. Дребничкият играч в червено-черната фланелка взима топката и я носи към... флагчето на корнера. Не, това не е дузпа. Пореден корнер за Фла, но торсидата си чака топката да бъде вкарана от него във вратата. И има защо.
Рамбо я можеше тази работа. Неговите голове директно от корнер са част от легендата за един от най-харизматичните, енигматични и обичани играчи в бразилския футбол. А за да допълним картинката на тази толкова различна от всички истории - той дори не беше бразилец.
Името му е Деян Петкович и днес е Доктор на спортните науки в Бразилия. В тази страна няма врата, която да не му се отвори, както и вероятно няма човек, който да не познае лицето му с носа, приличащ малко на боксьорски. Такъв мит е за хората там.
Деян Петкович, наричан Рамбо от Ниш до Рио, Пет от феновете на Фламенго, Ел Гринго от милиони други бразилци, както и Дею от хората в родния му град Майданпек, е култова фигура в историята на футбола. Роден само на стотина километра от Видин, в Борския район на Сърбия, в градчето с 15 000 души население, той стана идол на "Маракана". Всъщност, не на една, а на две "Маракани"!
Деян от Майданпек е толкова талантлив, че на 16 години вече е титуляр в първа дивизия на Югославия с Раднички Ниш. Всъщност, и днес държи рекорда за най-млад дебютант в онази лига, а може би помните колко силна бе тя с отборите от Белград, Загреб, Сплит, Подгорица, Любляна...
Деян не е висок, но има страхотно бързи крака и още по-бърз футболен мозък.
Заиграва в центъра на полузащитата и още във втория му сезон в отбора вече ипълнява статичните положения. Но най-силното му качество е дрибълът и светкавичният, изключително изненадващ удар, който отправя докато тича с топката. Още в Ниш се ражда прякорът Рамбо. Защото изстрелите му направо препарират вратарите, а по онова време този филм е хитов (естествено, става дума за други изстрели в него).
Няма навършени 20 години, когато му дават фланелката на Цървена звезда през лятото на 1992-ра. Точно година по-рано Звезда печели Купата на шампионите, но през това лято се разделя с Деян Савичевич, Владо Югович, Дарко Панчев и Синиша Михайлович. Още 12 месеца по-рано си е тръгнал Драган Стойкович, магическият плеймейкър. Именно негова смяна трябва да е Петкович, удивително напомнящ на Пикси като дрибъл и оркестриране на играта.
На "Маракана" не е лесно за един голобрад младеж, дори и той да има самочувствието, което лъха от Петкович. Но още след първите месеци навиячите вече са на мнение, че Звезда отново е уцелил в избора си.
"Такива играчи като него са рядкост в Югославия, в Европа, а вероятно и в света - казва Радован Максимович, историкът на клуба. - Твърде жалко е, че не остана по-дълго при нас. Но как да задържиш играч като Деян?"
Трудно...
Още през януари 1995-а Реал Мадрид и Барселона искат да го вземат.
Звезда настоява да остане до края на сезона, което и се случва. А после самият той иска да играе в Европа при завръщането на клуба там след дълго изгнание заради санкциите от УЕФА срещу сръбските отбори. Но след отпадането от Ксамакс, нещата са ясни. На 1 декември пристъпва през портите на "Сантяго Бернабеу" - момчето от малкото планинско градче Майданпек е играч на великия Реал.
Хорхе Валдано е треньор и го харесва. Но нещата не потръгват, в съблекалнята тартори все още са хора от Петорката на Ястреба и местни момчета, водени от Мичел, Санчис, Чендо и Пако Буйо. Има и друг проблем - правилото за тримата чужденци още не е паднало, а в състава са Редондо, Лаудруп (на неговата позиция), Еснайдер, Саморано, Ринкон... Сърбинът играе само три пъти с белия екип, преди да бъде даден под наем в Севиля още през януари 1996 г., месец след трансфера от Звезда.
Доиграва сезона там, а през следващия е пратен в Сантандер. В Мадрид не намират място за него. А през лятото на 1997-а приемат странна оферта - от бразилския Витория Байя.
Историята е прелюбопитна.
Петкович играе за Реал в контрола срещу Фламенго, част от четиристранен турнир в Испания. Другите два тима са Майорка и Витория. А в този момент скромният клуб от Салвадор, Байя, става собственост на мощната Banco Excel. И амбициите да се бори дори за титла.
През същото лято Витория взима Бебето и Тулио - нападатели на националния тим на Бразилия. Петкович трябва да е бисер в средата на терена, зад тези голаджии. Но трансферът не е лесен и едва не пропада, с което тази история изобщо вероятно нямаше да се случи, а Бразилия нямаше да се влюби в сърбина.
По това време в страната кипи подготовка за пристигането на папата. Институциите, особено в столиците на отделните щати, направо са замразили работа. Витория дълго не успява да намери кой да входира документите и да ги прати във федерацията, като се налага вицепрезидентът на клуба Тео Фонсека да задвижи връзки на най-високо ниво, за да го направи навреме.
Във Витория намира себе си, нещо, което в Испания не успява да стори. Вкарва 20 гола в 49 мача, подава поне за още толкова. Днес носи званието "най-добър в историята на клуба", като за това гласуваха феновете преди години. Въпреки че играе само два сезона в този отбор, оставя огромна следа. А цяла Бразилия ахва какъв играч е дошъл от Източна Европа - по-техничен от техните звезди!
Играч е на Витория, когато за последен път облича екипа на националния тим. Викат го за контрола с Бразилия, която се играе в Сао Луис. Мачът завършва 1:1, а Петкович е титуляр за югославската репрезентация. По-късно, когато става ясно, че не е в плановете за сериозните двубои и не получава повече повиквателни, казва:
"Не знам защо ме включиха тогава. Вероятно, защото играех в Бразилия, не е проблем да долетя. А и им трябваше преводач за тези четири-пет дни в страната..."
Деян е научил вече доста добре португалски. Чувства се отлично със семейството си там, съпругата му Нина, с която са заедно от тийнейджъри в Ниш, е при него и Байя е техният дом. Но нещата във Витория не са добре, банката спира парите.
Налага се трансфер - срещу 8 милиарда италиански лирети (10 милиона долара) се връща в Европа и заиграва във Венеция.
Не е неговото място, а ако помните италианското първенство от 90-те, ще се досетите защо. Играта е подчинена на строги схеми, а за да твориш в средата на терена трябва да си Зидан. Той, между впрочем, това и прави в онези години в екипа на Ювентус.
Още през януари 2000-а Рамбо се връща в Бразилия, за да подпише с Фламенго. И оттук започва историята на една любов с Рио, която трудно може да бъде обяснена.
Фла печели две поредни титли в шампионата Кариока, изпреварвайки Вашку да Гама. Пет, както вече е наречен от торсидата, е в основата на успеха. Вкарва от фаулове, прехвърля вратари от 25 метра, бие корнери директно във вратата, та и два пъти успява да отбележи така. Бразилците лудеят по този импровизатор, когото наричат "гениален". Бразилците да наричат така един балканец?!
Рамбо Петкович вдъхновява цяло едно поколение млади играчи в страната - хора като Неймар, които твърдят, че особено в изпълненията на преки свободни е опитвал да копира именно него. Три пъти е избиран за играч №1 в първенството, печели призовете за полузащитник №1, за най-добър чужденец, за какво ли не.
Преминава при врага Вашку, но е показателно, че дори тогава феновете на Фламенго не го мразят. В първия си сезон с "мореплавателите" вдига титлата.
"Маракана" открива своя нов идол. Другата "Маракана", тази в Рио. Онази в Белград отдавна го е оценила.
В славния бразилски футболен храм има един проповедник, който е богоравен - Зико. Но самият той признава, че Петкович е достоен наследник на титлата Крал на "Маракана". Да, няма успехите на великия №10 на "селесао", нито пък го достига като брой голове, но сърбинът е просто невероятен.
Играе за Флуминензе, Гояс, Сантос, Атлетико Минейро. Навсякъде става звезда и любимец на торсидите. В Сантос през 2007 г. отблизо го гледа именно Неймар, тогава на 15 години и вече на прага на първия тим. Но все още не част от него.
През 2009-а се връща във Фламенго. "Това е домът ми", признава. Винаги е обичал Rubro-Negro, а феновете го обожават. Нищо, че е играл за двата най-големи съперника Вашку и Флуминензе. Нищо, че с години води съдебни дела за неизплатени пари от клуба, дори в момента, в който пак подписва с него!
Рамбо се прибира у дома. Или Пет, както го наричат точно тези фенове.
И историята се повтаря - шампион е още в първия сезон. Да, вече е на 37, не може да тича като младите си съотборници по терена. Но интелектът и футболните му познания са на мястото си. Вкарва безценни голове и прави асистенцията за гола срещу Вашку, който носи титлата.
На празничната вечеря, дадена от клуба, произнася реч и казва, че за него е чест и гордост да играе на "Маракана" и да носи тази фланелка. В отговор президентът на клуба го целува и се разплаква, провъзгласявайки го за "втория идол на Фла след Зико".
Две години по-късно се отказва и в същия ден е добавен към "Алеята на славата" на стадион "Маракана".
Става едва третият чужденец там след Еузебио и Франц Бекенбауер. Пеле, който е Бащата на бразилския футбол, уважава церемонията. И поздравява лично Петкович. Зико също е там.
Играе над 350 мача в първенството на Бразилия и вкарва 167 гола. Асистенциите му, неофициално, са поне 180. Толкова е популярен и обичан, че след отказването, когато остава да живее в Рио, на практика не може да заведе семейството си на ресторант. Настава такава лудница от фенове за автографи и снимки, че ще си останат гладни...
И днес, на 51 години, продължава да е там и анализира мачове за един от каналите, които излъчват футбол. Говори чисто и дори с лек акцент на гражданин на Рио - като бразилец. Но разсъждава като балканец - някаква уникална смес, която произведе един неконвенционален футболен идол.
През 2004-та в Бразилия се надига вълна на призиви от медии, фенове и клубни босове, Деян да получи паспорт и право да играе за златистия тим. Представяте ли си? "Селесао" с натурализиран чужденец... Но наистина има такава идея.
Не се случва - дали изобщо е имало вариант и не е викан, или федерацията е сондирала, че след като е играл за Югославия, вече не може да носи златистия екип... не е много ясно. Но не се случва.
Нищо. Вписан е завинаги във фолклора на бразилския футбол, но не само. Поп песента "É o Pet" продължава да е с култов статут повече от 15 години, след като бе написана и изпята за първи път. И я харесват навсякъде - от Рио до Сао Пауло, без значение кой на кой отбор е фен.
Как го постигна Рамбо - да играе за най-големите врагове в бразилския футбол и никой да не го намрази - ето това е загадка за историята.
Цялата футболна приказка на човека, тръгнал от едно градче на стотина километра от Видин, и покорил не една, а две "Маракани", е удивителна.
