Каква поредна футболна драма, драги зрители! Като почна, та цяла неделя. Ден не се минава без декларации, хули, заплахи, проведени и въображаеми срещи - тъй е залисващ сюжетът, че още малко всички ще забравят, че трябва и да свърши.
За драмата Светослав Вуцов - Александър Димитров става дума, разбира се -
една театрална суматоха, в която актьори са още поне един баща, няколко директора, един-двама вратарски треньори, една асоциация, клуб, фенклуб, медии, 2-3-ма авери на единия, на другия, вероятно и съдилища -
от която публиката разбра единствено, че вратарят се чувства тормозен от треньора и/или екипа му, нарочван бил за загубите; а пък треньорът не мисли, че играчът е тормозен, дори след като закъснявал да се яви, където трябва. Играчът напусна.
При нивото на футбола ни, конкретно на националите, и поради самия характер на случващото се, всичко това е като караница в детска градина - сред кукли, парцалки, водни пистолети и купички за супа. Театърът е куклен.
А сега сериозно. Вуцов нито е първият, нито последният отказващ се. Но ако наистина в националния отбор се е случвало нещо страшно и недопустимо, то следва да бъде изречено ясно, не с намеци.
Още по-сериозно! С уточнението, че не знаем детайлите по случая, ние коментиращите следва да припомним една стара принципна истина. Или пък да я съобщим като новина, защото в модерните времена може и да не се знае.
Тя е, че треньорът винаги има право. Той следва да коли, беси, реципрочно да е натоварен с пълни отговорности.
А футболистите? Те следва стриктно да правят каквото им казва той, да бъдат дисциплинирани, послушни, да се мъчат да се докажат пред него, да се извиняват при грешка. Всичко това, независимо кой точно е треньорът и кои са играчите. Треньорът, ако иска, може да вика или да не вика футболиста, да го прати да върти обиколки, да го харесва или не.... Играчът просто трябва да изпълнява:
както син пред баща, работник - началник, ученик - учител.
Да мълчи, както никой гък не казваше на най-заслужилия във футбола Вуцов (големият футболист и треньор от 60-те, 70-те и 80-те - Иван). Както и играчите на Италия - след шамарите на Гатузо в съблекалнята с Естония. Ако нещо не му харесва на играча - благодари и тихо си тръгва. Пак следва да повторим, че ако се е случвало нещо страшно, то трябва да бъде изречено.
Тоест, ако треньорът Димитров не харесва принципно вратаря Вуцов, както бе съобщено от по-гласовития лагер, или пък го е санкционирал, в това няма нищо ненормално. И е направо смешно, че наставникът е обвиняван в това.
Всичко по-горе важи, ако искаме един футболен отбор да е нормален отбор.
Ако ще е митинг или дискотека - друга работа.
Мен ако питате, Вуцов като вратар е несравнимо по-добър от Димитров като треньор. Но това е друга тема.
И още една велика драма прелетя публичното пространство тия дни, за щастие бързо - с кого точно има право да се снима Карлос Насар. Авторите на психо врявата не само смесиха темите. Ами и се разсеяха, че доскоро не само се снимаха с мъжа от кадрото (не Насар), ами и конституция пишеха в скута му.
От всичките тия истории ще си помисли човек, че не само нравите в спорта ни, ами и цялото общество е една детска градина. Нима?
