Това е история за тези, които се съмняват в себе си.
Може би сте чели или чували някакви неща за мен през последните няколко години.
Например, когато бях на 15: Дейвис се превърна във втория най-млад футболист в историята на МЛС.
Или когато бях на 17: Дейвис стана рекордната покупка на Байерн Мюнхен
Сигурно си мислите, че винаги съм знаел, че ще успея.
Но не беше така. Или поне аз го чувствах различно.
Когато преминах във Ванкувър Уайткапс на 14, се тресях от нерви. Със семейството ми тъкмо се бяхме преместили в Едмънтън. Бях срамежливо хлапе. Не говорех много. Изобщо не съм си и мислел, че ще бъда сред най-добрите футболисти там. През последната година-две бях два пъти на проби там, но треньорът смяташе, че още не съм готов. Но на третата година ме приеха.
Когато започнах да играя за отбора до 16 години, ми беше трудно. Трябваше ми време за адаптация. След известно време заиграх за тима до 18, където беше още по-трудно. Но когато ме преместиха във втория отбор, който вече си беше мъжки, тогава наистина ми дойде нанагорно.
Вече не играех с момчетата. През първите няколко седмици нищо не ми се получаваше. Изоставах. Не бях достатъчно добре физически. Не бях достатъчно бърз. Пасовете ми не ставаха. Започнах да се тревожа. Дали наистина бях за там? Можех ли да успея?
Мечтата ми беше да стана голям футболист и да заиграя в Европа. Но почти всички играчи там бяха или от Европа, или от места като Бразилия или Аржентина.
Колко си мислите, че бяха от Едмънтън, където би трябвало да играеш хокей, а не футбол?
Ще ви кажа - нито един.
Затова започнах сериозно да се съмнявам в себе си. Чудех се докъде мога да стигна.
Защото, нека да бъдем честни - има си достатъчно причини защо повече футболисти излизат от Рио де Жанейро отколкото от Едмънтън. Там не просто е студено. Все едно живееш във фризер. Когато дойде септември и започне да вали сняг, няма как да играеш навън.
Снегът ме шокира, когато пристигнахме тук. Бях само на шест и бях роден в бежански лагер в Гана, а родителите ми бяха от Либерия. Пристигнахме в Канада година по-рано - в Уиндзор, преди да се преместим в Едмънтън. Спомням си как един ден се събудих и видях тези бели летящи неща отвън. Не знаех какво са. Излязох навън само по тениска и шорти. Пипнах ги. Бяха студени. Родителите ми също излязоха навън и започнаха да снимат.
Но беше много студено. И до днес не обичам снега, въпреки че съм живял толкова много години в Канада.
Трябваше да свикна с много неща в Едмънтън. Не познавах никого освен семейството ми, а и не бях толкова разговорлив, колкото сега. Но когато се сближавах с някого, му показвах истинското си лице - скромно и забавно момче.
Аз тренирах баскетбол, волейбол и лека атлетика. С момчетата, с които тренирах, си станахме близки. Опитах за кратко и хокей. Родителите на един приятел имаха пързалка, на която пускаха всички. Аз не знаех да се пързалям, нито как да си вържа кънките. Тогава моят приятел ми показа. Но когато излязох на леда, не можех да стоя на краката си. Бях неуправляем!!!
Но така и никога не съм планирал да играя в НХЛ. Баща ми - Дебеа, играеше за аматьорски отбор в Едмънтън и всеки уикенд гледаше Челси по телевизията. Израснах с Дидие Дрогба и Микаел Есиен. И аз започнах да подкрепям Челси. Преди да заспя, си мечтаех да стана като една от онези звезди в Европа, да вкарвам голове и да ги празнувам пред десетки хиляди крещящи фенове.
(Исках да стана и актьор. И още искам. Но футболът ми беше цел №1.)
Един ден, когато бях на девет или десет, мой приятел ме видя да играя по време на обедната почивка в училище. Щеше да ходи да се пробва за някакъв отбор - Едмънтън Интернешънълс, и ми предложи да отида с него. Няколко часа по-късно, когато ходехме към терена, му признах, че съм нервен. Той ме успокои и каза, че всичко ще бъде наред.
Но залогът беше висок. Или влизаш в отбора, или не. В началото докосването ми до топката не беше добро. Но тогава започнах да дриблирам, възвърнах увереността си и им показах какво мога. Около час по-късно стояхме на тревата и чакахме да чуем дали влизаме в отбора. Изведнъж всички притихнаха. Треньорът дойде и погледна в списъка си. За няколко секунди всичко беше замръзнало. Тогава той каза: "Поздравления, момчета. Всички сте приети в отбора."
Мощно "Даааааааа!" огласи терена.
И така започна пътят ми във футбола. След това напред ме движеше страстта ми, която винаги е била с мен.
Но скоро започнах да пропускам тренировки заради задълженията си като... детегледачка.
Сега съм на 19. Сестра ми - Ейнджъл, е на осем, а брат ми - Браян, е на 12. Така че преди седем години трябваше някой постоянно да се грижи за тях - нещо, което родителите ми невинаги успяваха да правят. Баща ми работеше във фабрика, където пакетираше пилешко месо. Понякога ставаше за работа посред нощ, след което се прибираше чак следобеда. Майка ми - Виктория, беше чистачка. Тя излизаше около девет вечерта и се прибираше в осем сутринта. Нямаше как да си позволят детегледачка, когато и двамата ги нямаше през нощта. Затова, докато приятелите ми тренираха или играеха видео игри, аз сменях памперси и пеех приспивни песнички.
Това не беше идеалният вариант за развитието ми. Но имах и малко късмет. След време един приятел щеше да се мести в друг отбор - Едмънтън Страйкърс, където баща му беше треньор. Покани ме да отида с него. Още не знам защо се съгласих. Онзи отбор беше на последно място в нашата лига.
Но се радвам, че го направих, защото бащата на моя приятел - Ник Хюсе, и в момента е мой агент.
За нула време Ник преобрази отбора. Доведе скромни и трудолюбиви момчета в отбора. Той беше повече от треньор. Превърна се в централна фигура в живота им. Взимаше ме от вкъщи за тренировка, след което ме оставяше отново у дома. Даваше ми храна. Искаше да бъде сигурен, че имам всичко необходимо. Грижеше се за мен все едно съм му роден син.
През август 2015-а, когато вече бях на 14, бях достатъчно добър за Ванкувър Уайткапс.
Трябваше да напусна семейството си на много крехка възраст. За щастие, Ванкувър ми помогна с всичко. Намери ми жилище, след това ми осигури и учител, тъй като не можех да ходя на училище заради тренировките. Още от първия ден започнаха да се грижат за мен.
Както казах по-рано, когато влязох във втория отбор, се чудех дали това не е краят. Към април 2016-а играех доста зле и не знаех какво да правя. Тогава един от по-опитните футболисти от първия отбор ми даде кураж. Казваше се Па-Моду Ка и беше играл навсякъде; Норвегия, Швеция, Нидерландия, Катар, Саудитска Арабия и дори за Портланд Тимбърс. Беше ме гледал в мачовете, в които не се представях добре. Но ме окуражаваше: "Просто продължавай да се трудиш. Всички сме имали слаби мачове. Само най-силните психически успяват."
В началото си мислех, че това е клише, но след това започнах да следвам съвета му. Продължих да се боря. Започнах да играя по-добре. През май отбелязах първия си гол. Тогава, изневиделица, треньорът на първия отбор Карл Робинсън каза: "Алфонсо, искаме да тренираш с нас."
Може би си мислите, че съм бил развълнуван. Но по-скоро бях скован от нерви.
Все още бях на 15. На първата си тренировка казах набързо "здравей" на всички и реших "да говоря" на терена. Но там играчите бяха много по-здрави и движеха топката много по-бързо. Отново се зачудих дали ще мога да издържа.
Тогава си спомних думите на Па-Моду Ка. Те ми помогнаха много във втория отбор, но сега отново се нуждаех да си ги припомня. Продължих да тренирам с първия отбор. С всеки ден се адаптирах все повече. На една от тренировките спретнах номер на капитана. Беше висок над 210 см, наистина голям мъж. Просто минах покрай него, а другите просто изкрещяха: "Охоооооооо!!"
Някакво си слабичко момче от Едмънтън бе направило капитана за смях. Обърнах се, за да видя изражението на лицето му, и видях, че изобщо не е доволен. Всички останали се смееха, но аз си мислех, че той ще ме смачка. През останалото време не припарих до него.
Но точно това беше моментът, в който се убедих, че мога да играя в първия отбор. На 15 юли 2016-а подписах първия си професионален договор, а на следващия ден имахме мач. Мастилото още не беше изсъхнало, когато Карл ми каза, че попадам в отбора.
На следващия ден играхме срещу Орландо Сити през 22 хиляди фенове на "Би Си Палас". Седях на пейката, когато Орландо поведе. Ние успяхме да обърнем, но те изравниха за 2:2. Изведнъж треньорът ми каза да загрявам. Малко по-късно извика: "Алфонсо, влизаш!"
Замръзнах. Мисля, че го попитах: "Наистина ли?"
Съблякох се по екип и влязох. Оставаха 14 минути. Номерът ми светна на светлинното табло, а аз гледах в обувките си. Бях много нервен. Проблемът, когато си нервен, е, че не искаш да припарваш до топката. Не искаш никой да ти подава. Страхуваш се да не я объркаш. Но когато един дълъг пас стигна до мен, видях как ме преследва противников защитник. Страхувах се, че ще ме смачка.
По някакъв начин спрях топката, свих навътре и стрелях. Въпреки че не влезе, отново си върнах увереността. Много играчи се опитват да подадат няколко пъти топката на сигурно, колкото да се отчетата. Моята версия за това е дрибъл и удар. Не че беше толкова лесно, но поне вече не се притеснявах. Това ми даде нужната енергия да се задържа в първия отбор.
Година по-късно вече бях титуляр. Вкарах осем гола през сезона в МЛС и бях избран за играч на сезона в отбора. Байерн отправи оферта за мен, а когато Байерн те иска, няма как да откажеш.
Напуснах Уайткапс през ноември 2018-а. Тогава вече не бях онова срамежливо хлапе, което бях четири години по-рано. Знаех къде отивам. Знаех какво ми предстои. Когато пристигнах в Байерн, вече нямаше нерви. Просто исках да покажа на всички, че мога да играя на тяхното ниво. И тъй като бях извървял толкова дълъг път, исках единствено да играя с усмивка на лицето си. Спомням си всичко, сякаш бе вчера.
Оттогава спечелих две титли, две купи на Германия и ме бяха избрали за дебютант №1 в Бундеслигата. И, да, все още продължавам да се усмихвам.
Започвам да се замислям каква би била кариерата ми, когато вече не съм толкова млад. Бих искал да остана в Германия възможно най-дълго. Когато съм готов да се откажа - след много, много години, със сигурност ще се пробвам в треньорството. Кой знае къде ще се озова тогава? Може би някъде в Европа, а защо не дори обратно в Канада?
Но това е твърде далеч в бъдещето. Все още съм на 19 и не искам да мисля за края на кариерата си. В момента осъществявам детските си мечти с Байерн, но, повярвайте, предстои ни още много.
Аз едва сега започвам.
