Ози Ардилес никога не назовава Диего Марадона с пълните му имена. "Диегито" - това е единственото, което ще чуете, когато дребничкият, вече доста побелял, но все така енергичен човек, говори за покойния аржентински идол.
А самият Ози също е идол, макар и да няма как да се мери със световната слава на Марадона. Съдбата обаче ги свърза здраво и завинаги. Съдбата и войната...
Това е историята на един от най-ярките типове, минавали по английските терени като ураган. Различен, смел - и то не само футболно смел, интелигентен и отдаден на каузата. Човек, който играе на световно първенство с №1 на гърба на фланелката, въпреки че е полузащитник. Човек, който пише история с ПСЖ в българската столица София. И личност, която и до днес е считана за абсолютна икона за всеки, който обича Тотнъм.
Днес Освалдо Ардилес е на 72 години. Живее като лондончанин и в Лондон, където от близо половин век намери дома си. Защото това е човек с две страни, които може да нарече своя родина. И за негов лош късмет, точно в неговия живот се случи така, че те бяха във война една с друга.
Ози се ражда в Кордоба на 3 август 1952 г. в семейство, в което и четирите деца са момчета. Играчки няма. Има футболна топка. По цял ден пред дома, на улицата, в двора отсреща... Футбол, футбол, футбол.
Бащата е адвокат, при това един от най-известните в района на Кордоба, а това е вторият по големина град на Аржентина. Иска децата му да са образовани и не му пука за това, че може да сънуват мачове и да мечтаят да са професионални футболисти.
"Той бе единственият аржентинец, който не се интересуваше от футбол", смее се Ози Ардилес години по-късно, когато си спомня детството.
Когато е на 17 вече е в първия отбор на Институто, местния тим, който се люшка между втора и първа дивизия. Получава заплата, въпреки че е все още ученик. Тоест - получава я баща му.
Сядат и се разбират като интелигентни мъже, защото и двамата са такива.
Ако Ози се развие добре, стигне до първа лига, а и до националния отбор, образованието може да иде на заден план. Иначе - в университета със специалност право - като таткото.
През 1974-та младият Ардилес преминава в Белграно, по-големия клуб от Кордоба. А когато месеци по-късно го привлича Уракан от Буенос Айрес, който му дава пълна заплата, поема разходите му в столицата по престой и прехрана, решението вече не може да чака.
Ардилес-старши се съгласява, че детето ще преследва мечтата си и ще е футболист. На 22 години Ози изоставя правото, въпреки че оценките му са изключително обещаващи и кариерата изглежда сигурна.
През същата 1975-а за първи път е извикан в националния отбор на Аржентина. Наричат го Питона - изключително гъвкав и с лекота се движи в средната линия, неуловим за съперниците. Дребосък, който може да се измъкне от съперник и да пусне пас като с радиостанция към нападателя. Хитър футболист, но и такъв, който не се плаши от битките на терена. Има всичко, което един аржентинец иска да види в играчите на терена.
Три години по-късно е световното в Аржентина, а отборът е поставен под натиска, че няма алтернатива. Титла или нищо! Лагерът продължава почти два месеца, а в края му идва драмата - Сесар Луис Меноти оставя извън състава 17-годишния Марадона.
"Плака с часове, беше разбит - спомня си Ози. - Седях до него в стаята му. Той нямаше сили да събере чантата с дрехите си и да си иде у дома. Това е най-тежкият ден в живота на Диегито. Говорили сме много през годините и за него няма съмнение, че е така."
Без гениалния тийнейджър Аржентина печели титлата, а Ози играе във всички мачове. С №2 на гърба.
Тази история си струва да се обясни отделно. Защо №2, когато е плеймейкър?
В клуба си носи осмица, но тук е различно. Аржентинската федерация иска номерата за световното да се разпределят по азбучен ред. Фланелките се раздават точно така, според първата буква на фамилните имена. И ето какво се получава:
- Алонсо (халф)
- Ардилес (халф)
- Балей (вратар)
- Бертони (нападател)
- Фильол (вратар)
- Гайего (халф)
- Луис Галван (защитник)
- Рубен Галван (халф)
- Хаусеман (нападател)
- Кемпес (нападател)
- Килер (защитник)
И така нататък...
Единствено Кемпес си е кажи-речи на мястото - десетка, въпреки че обича №11 принципно в клубните си тимове.
На турнира Ози Ардилес играе като титуляр във всеки от първите пет мача, като в петия - срещу Бразилия във втората групова фаза, излиза на почивката. Сменя го Рики Виля - човек, с когото съдбата също го е свързала завинаги. Аржентина стига до финала, където Ози пак е титуляр, играе 66 минути и излиза, като няма сили да доиграе на високо ниво двубоя с Нидерландия.
Световната титла идва за момчето от Кордоба, преди да е навършил 26 години. Още в деня след финала, докато празненствата продължават, той е взел решение. Няма повече предизвикателства за него в Аржентина, където и на политическо ниво нещата не са никак цветущи. Страната е под управление на военните, а усещането е като за "спасявай се при всяка възможност".
И той я получава - за него идва английският Тотнъм.
По това време в Англия чужденци в отборите почти няма. Буквално се броят на пръсти. Но "шпорите" взимат не само Ардилес, а и Виля - неговия съквартирант по време на безкрайния лагер на аржентинския отбор преди Мондиала. Плащат за двамата общо 750 хил. лири, като сделката е "в пакет". Но е ясно, че по-голямата сума е за Ози.
И започва една велика история, в която има много любов, много радостни моменти и триумфи. Но и много ниски точки. И изпитания за характера, каквито само можем да опитаме да си представим.
"Ози е приятел на всички. Това е най-приятният, добър и умен човек, когото познавам. Той е вторият ми баща. Няма човек на света, който да не го обича." Това пише Марадона в своята първа автобиография, издадена в началото на 90-те години. Двамата остават близки до края на дните на Диегито - както продължава да го нарича Ози до последния ден.
Ардилес и Виля се превръщат в култови герои веднага за феновете на Тотнъм.
Те са нещо като извънземни, кацнали върху една от козирките на "Уайт Харт Лейн", влезли с елегантните си футболни умения в английския футбол, който по това време е битка из калните терени на Острова. Тичане до изнемога, непримирими единоборства и физическа доминация. И тук-там някой гениален техник като младият тогава Глен Ходъл, като Джон Барнс или Лори Кънингъм.
Ози попада на мястото си в Лондон. Англия просто се оказва неговото място. Помага и това, че благодарение на железните принципи на баща си е учил английски като дете. Пристига с базови познания, разбира какво се говори, а няколко месеца по-късно свободно комуникира с всички. Разхожда се из града, времето също му допада - колкото и да е странно. Това е неговото място, а съответно - футболът, който заиграва, се получава страхотно.
През 1981-ва го селектират да играе във великата лента "Бягство към победата" - знаете го, с Пеле, Боби Муур и останалите суперзвезди на онова време. И със Силвестър Сталоун, разбира се. Около този филм Ози разказва по своя си начин - чаровно и с чувство за хумор, велика история.
Частен самолет взима играчите от английското първенство и ги превозва към Будапеща, където са снимките. На борда, някъде час преди кацането, екипажът известява футболистите: Над 20 хил. души са се събрали на летището в Унгария и ви чакат, за да видят всяка знаменитост, която пристига за филма.
"Боби Муур скочи, отиде отзад и сложи риза и вратовръзка - разказва Ози. - Приглади прическата си, изведнъж стана сериозен. Ако имаше как, вероятно щеше и да се избръсне гладко. Такъв беше - трябваше да е напълно безупречен пред феновете и хората, които го чакат. Слязохме от самолета, а на летището нямаше жив човек. "Къде са всички?", пита Боби. Местен полицай му каза: "Няма жива душа, отидоха си. Дойдоха, посрещнаха Пеле, а след това си отидоха по домовете. Заради него бяха дошли."
На терена нещата вървят великолепно.
Този тим с Ардилес, Ходъл и Стив Периман в средата на терена, е един от най-силните в английската история, който не стига до титла. Но печели два пъти Купата на ФА през 1981-ва и 1982-ра, както и Купата на УЕФА през 1984-та. Ози е основна фигура, въпреки че съдбата играе игри.
Ключов играч е за първата купа, а във втория сезон, в който Тотнъм напредва към финала на "Уембли", се случва нещо странно. Ози играе в мачовете до финала, но го пропуска, защото аржентинската федерация го привиква да иде по-рано на лагера за световното в Испания през лятото на 1982-ра. И клубът се принуждава да го пусне, въпреки че негодува.
Самият играч е объркан, а съвсем ясно е, че в цялата работа прозира политика. Десетина дни, преди Ардилес да бъде отзован, започва войната за Фолклендските острови. Британците и Аржентина официално са във военен конфликт, а двама аржентински национали играят по английските терени... Очевидно е, че напрежението е неизбежно.
Нищо, че шумните трибуни на "Уайт Харт Лейн" пеят "Ози отива на "Уембли" и го обожават. Политиката се намесва и той не успява да вдигне за втора поредна година трофея. Играе във всички мачове по пътя към финала, но не и в най-важния.
На световното вече не е №2, а е с №1. Причината е ясна - Алонсо го няма в състава. И Ардилес е първото име по азбучен ред. Полузащитник с №1 на гърба...
Но се прави първо изключение в тази насока и това първенство е началото на края на традицията на аржентинците. На мондиала в Испания Марадона получава десетката, въпреки че "не му е там мястото според азбуката", а Кемпес е с 11. Останалите са си както си му е редът - вратарят Убалдо Фильол пази с №7 на гърба.
След световното на Ардилес се налага да напусне Англия, поне временно, докато войната още тлее, а между двете страни огънят гори непрестанно - в медии, в изказвания на политици и настроения на хората.
"Това бе най-тежкият момент в живота ми - спомня си дребничкият техничар. - Все едно ме караха да избирам между родината ми и моята втора родина... А аз исках просто нещата бързо да приключат. Търсеха ме журналисти от Буенос Айрес и ме караха да кажа публично, че Фолкленд е аржентински. И да го публикуват във вестниците си. Английски репортери пък ме питаха ежедневно за мнението ми за войната. През онова лято след световното с Тотнъм се разбрахме, че е най-добре да не съм в Англия за известно време."
Ози отива в ПСЖ под наем. Новосъздаден клуб с големи възможности финансово. Целта е да остане там за година и да се върне в любимия Лондон, обличайки пак бялата фланелка.
Това е трудна година. Играе слабо, не може да се адаптира изобщо, най-вече на ниво мотивация. Липсва му средата, в която се е чувствал като риба във вода - Англия.
В същия сезон ПСЖ за първи път играе в европейските клубни турнири, а дебютът на клуба е в София срещу българския Локомотив. На 15 септември 1982 г. се случва именно това знаменателно събитие. Локо бие парижани с 1:0 в първи мач от първия кръг на Купата на купите, с гол на Пепи Миланов. На реванша френският тим е безпощаден - 5:1. Ози играе и в двете срещи.
Връща се в Тотнъм през лятото на 1983-та, тъкмо навреме, за да завари променен отбор, който има амбиции за нещо голямо. И напълно променена вече обстановка, без насяване на напрежение и дори омраза към него като аржентинец
В Англия войната е забравена. В родината му, оказва се, не е точно така...
Появяват се статии - Ардилес играе в Англия и взима парите на англичаните. Забрави ли, че брат му воюва срещу тях миналата година? Забрави ли, че братовчед му Хосе загина във войната?
Ози не е забравил. Просто семейството му и той се чувстват идеално в Лондон и не желаят отново да сменят обстановката. Не и на тази възраст, а той минава 30 години.
Печели Купата на УЕФА с Тотнъм през 1984-та, за да бетонира завинаги мястото си на култов герой в сърцата на феновете на клуба. А две години по-късно прави нещо, което те никога, никога няма да забравят.
На бенефиса му през пролетта на 1986 г. идва Марадона. Хваща самолета и пристига в Лондон, за да облече екипа на Тотнъм за мача с Интер, който е демонстративен. Обещал е на втория си татко. Няма как да не го направи, въпреки че по това време тече лагерът на аржентинския тим за мондиала в Мексико.
Диего излиза на терена в онази вечер, а 30 хил. по трибуните не могат да повярват. Най-добрият играч в света носи фланелката на техния Тотнъм. Диего се забавлява, като изобщо не дава да се разбере, че дълбоко в себе си таи ненавист към англичаните заради войната. Седмици по-късно на световното... Тази история е ясна. Но заради Ози, Диего преглъща всичко и с удоволствие играе в Лондон.
Ардилес остава в Англия след десетгодишния си период като играч на Тотнъм. Носи екипа на Блекбърн за пет мача през 1988 г., после отива в Суиндън и изкарва два сезона, като съдбата пак се намесва и му пречи да изживее труимф на "Уембли". Сякаш е орисан да се случва така.
Този път е административна намеса.
В плейофа за влизане в елита през 1990 г. Суиндън бие Съндърланд, а мениджърът Ардилес куфее на терена и лее шампанско с играчите си. Но Футболната асоциация се намесва, уличава клуба във финансови неуредици по време на сезона и го лишава от правото на промоция. Аржентинецът е съсипан. В добавка клубът е пратен в трета лига - още един тежък удар. И едва оцелява там в следващия сезон, тъй като са му отнети и точки. През март Ози си тръгва и поема Нюкасъл, като отзивите за работата му на мениджър са изключително позитивни от времето в Суиндън.
Но на Север не му се получава. Не е неговото място, не усеща химията на клуба и напуска по-малко от година по-късно. Отива в Уест Бромич, а през 1993-та идва поканата, която чака. Тотнъм!
Неговият отбор, с фигури като Илие Думитреску и Юрген Клинсман, играе великолепен футбол за гледане. Но не и за резултати.
Най-атрактивният отбор в лигата не може да стигне до първата половина на таблицата, тъй като допуска твърде много и твърде лесни голове. Напуска през 1994-та с огромно разочарование - мечтата му винаги е била да води именно Тотнъм.
В следващите 14 години почти не разопакова куфарите. Отдава се на пътуване по света в търсене на работата, която да му допадне. И на следващото място, след Кордоба и Лондон, което да усети като свой дом.
Води Уракан, за който е играл преди да напусне Аржентина. Треньор е в Япония, Мексико, Саудитска Арабия, Хърватия, Израел, Парагвай... Само в Япония му се получава на сериозно ниво - води Шимицу, Йокохама и Токио Верди в общо 260 мача. Печели и два пъти Купата на Императора. Хората го харесват, дори днес е в галерията с легенди на Джей лигата. Но той не се чувства там така, както в Англия.
И се връща.
И днес живее в Северен Лондон. Но преди да затворим страницата, пак тази проклета война. Или поне - нейната сянка. Нямаше как да не се намеси отново в живота на Ози.
През 2014-а Ардилес и Рики Виля пътуват с автомобил точно на Фолклендските острови, където се снима филма на ESPN "Бяло, синьо и бяло". Той е посветен на съдбата на двамата аржентинци, попаднали в английския футбол именно в разгара на войната.
Една овца излиза на пътя и предизвиква зловеща катастрофа. Автомобилът с двамата футболисти се обръща и търкаля над 40 метра край шосето. Извадени са почти половин час по-късно от хора, които се появяват на пътя и ги виждат. Ози е с 20 шева на главата, с тежки травми и фрактури на ръцете. Възстановява се в болница три седмици.
И 30 години по-късно войната не иска да спре да се меси в живота му. На човека с две родини. На човека, когото всички обичат. Всички са приятели на Ози, нали?
Но само той знае през какво е минал, за да запази невероятното си спокойствие и позитивизъм. Не всеки би се справил.
