Рижавият мъж на средна възраст, с прическа сякаш останала в 90-те години, пресича площад "Роял Иксчейндж" в Глазгоу, за да стигне до кафенето отсреща. Небрежно е бръкнал в джобовете на дънките си, с което издава маниери на някой, който е над нещата. От минаващ автомобил се чува мощно "Ти си Юда!", придружено с грозна ругатня на трудно разбираем извън шотландските земи акцент.
Рижавият просто се хили и вдига ръка за неособено приятелски поздрав. Но не показва среден пръст или обиден жест. Дори Мо Джонстън не е чак толкова над нещата. Все пак става въпрос за хора, които от 35 години са готови дори да посегнат на здравето и живота му.
Морис Джон Гиблин Джонстън е вече на 61 години и днес живее през по-голямата част от годината в слънчева Флорида. Ръководи една от големите академии за млади таланти там, а децата и юношите го обожават. Със страхотно чувство за хумор, още способен да покаже това-онова на терена като трикове и удари. Енергичен, приятна компания, винаги усмихнат и позитивен.
Когато се прибере у дома в Глазгоу за няколко летни месеца, нещата са различни.
Опитва да не се появява много по централни места в града, обикновено не е сам. С годините опитите да го набият намаляха, като дори се срещат приятелски настроени хора, които му напомнят обаче язвително - "не сме те забравили". Юда.
Това е за цял живот. Когато през лятото на 1989 г. Мо Джонстън сложи подписа под документа, който заверяваше договора му с Рейнджърс, той само смътно предполагаше в какво се забърква. Онзи ден промени живота му завинаги. Днес, дори 35 години по-късно, той продължава да е на върха във всяка класация на предателствата във футбола. С малко, но "гордо" пред хора като Луиш Фиго и Сол Кембъл.
Морис е роден в семейство на вярващи и смирени католици. "Праведни хора", ги нарича в автобиографията си. От Глазгоу е, като целият район, в който е израснал, е от Селтик. Католическата църква в неделя, на мач в събота със зелено-белия шал. Това е ежедневието на квартала.
Ражда се през 1963-та и помни съвсем смътно времената на великия отбор на Джок Стийн, който през 1967 г. става първият британски тим, печелил Купата на шампионите. Разказите на баща му и близките обаче са ежедневни, напоителни и обсебващи. Селтик - това е всичко.
На 17 години талантът на рижавия младеж е забелязан от Партик Тисъл и той заиграва на дясното крило на отбора.
Прави впечатление, близо е до трансфер в любимия си "зелено-бял" отбор, но не става. И заминава на юг от границата - в Англия, където един клуб се надига от нищото, за да стане фактор. Уотфорд на Елтън Джон.
Сезон 1983/84 е паметен за отбора от Лондон, който стига до второто място в Първа дивизия, изпреварен само от хегемона Ливърпул, а губи и финала за ФА къп от Евертън с 0:2. Елиминира българския Левски в Купата на УЕФА и стига осминафинал в този турнир. Това е най-силният сезон в историята на Уотфорд, а на двете крила играят двама млади таланти, които приковават вниманието на Великобритания. Отдясно е Мо Джонстън, отляво - Джон Барнс.
В хода на сезона мениджърът Греъм Тейлър открива, че шотландецът може да играе и зад гърба на нападателя Джордж Райли, та сменя схемата.
Мо Джонстън прави невероятен сезон, вкарва 23 гола в 38 мача във всички турнири, а е само на 21 години. Няколко отбора в Англия питат за него, включително Арсенал и Евертън, но... има едно обаждане, което прави другите напълно излишни - Селтик.
В следващите три години мечтите се сбъдват.
Трибуните на "Паркхед" пеят за "СуперМо", техния нов любимец. Той лети по терена и бележи гол след гол - 72 в 120 мача. В основата на отбора, който през 1986-а печели титлата по невероятен начин, след като догонва от голямо изоставане Хартс. А тази история си заслужава да се разкаже. По всички показатели.
Селтик гостува в последния кръг на Сейнт Мирън и знае, че му трябва победа с поне четири гола разлика, но гарнирана с това Хартс да загуби на терена на неиграещия за нищо Дънди, който е шести. Дори реми там не устройва гранда.
И чудото се случва. Мо Джонстън и компания вилнеят през първото полувреме - 0:4. Малко след почивката става 5:0, но в другия мач още няма попадения. В края два гола на резервата Албърт Кид (запомнете това име) носят победа на Дънди и еуфория за Селтик. Тимът е шампион по най-сладкия и невъзможен начин.
Това е първата и най-ценна титла в кариерата на Джонстън. Детската мечта е сбъдната, а празненствата са няколкодневни.
По това време Супер Мо вече си е извоювал репутация на плейбой, на бохем, който не се спира по баровете и нощните клубове на Глазгоу. Феновете на Рейнджърс не могат да го понасят, един-два пъти е близо до физическа разправа.
Не помага факта, че на един финал за Купата на лигата удря с глава играч от "сините", а след получения напълно заслужено червен картон се прекръства демонстративно пред озверелите им фенове, за да покаже колко праведен и вярващ католик е. А религията е ключова част от това съперничество, както никъде другаде по света.
Извън омразата на половин Глазгоу, той е суперзвезда. Жените са луди по него, избран е и за най-секси футболист на сезон 1985/86, освен че вероятно е и най-добрият.
Същото лято идва още един инцидент, който светва червени лампички за това, че отвъд таланта на рижавия Мо, има и друга, не толкова светла страна.
Включен е в разширения състав на Шотландия за Мондиал 1986 в Мексико, но не заминава с отбора за самия турнир. Временният селекционер Алекс Фъргюсън, поел състава на пожар след внезапната смърт на Джок Стийн, го зачерква от списъка. По време на лагера Фъргюсън беснее, като ги хваща в хотела с Франк Макавени, нападател на Уест Хем, да черпят с бира момичета в бара и да ги канят в стаите им. Момичетата са... седем.
А двамата национали са толкова добре пийнали, че първоначално не разбират какво им крещи бесният, зачервен Алекс.
Куриозен детайл: Макавени пътува за Мексико, но Джонстън не отива. Фъргюсън обяснява това с "предишни провинения, които са се натрупали". Очевидно бохемът в Мо е надделявал неведнъж и той по глупав начин пропуска шанса си да играе на световно само на 23 години. Прави го четири години по-късно в Италия, където е титуляр за Шотландия, вече при Анди Роксбърг като наставник.
През 1987 г. Нант идва за играча и го взима във Франция, в крак с тенденцията по това време тимовете от Лига 1 да се подсилват с някои от най-големите имена от Острова. Глен Ходъл и Марк Хейтли са в Монако, Крис Уодъл малко по-късно отива в Марсилия.
Следват две години на страхотен футбол и най-позитивното време в личен план.
Вече се е поукротил с годеницата, си обожава живота във Франция и в интервю за местното списание "Браво" казва, че не мисли, че някога ще се върне на Острова. Не само като футболист, а изобщо. Намерил е мястото, на което иска да живее.
В Нант се ражда и дъщеря му Лара, първото от трите деца в семейство Джонстън. Щастието му е пълно.
През лятото на 1989 г. обаче нещата се променят и Мо иска да се върне в Глазгоу. Причините са ясни - финансови. Нант изведнъж закъсва в това отношение, а от другата страна на телефонната линия е Селтик, който иска да върне любимеца на феновете.
Президентът на клуба Джак Макгин и директорът Крис Уайт летят за Франция, договорят сделката за 1.2 милиона лири - което е рекорд за клуба тогава, а после отиват на вечеря у Джонстънови. Мо е щастлив, позира с фланелката на Селтик, която пази. Снимката стига до "Дейли Рекърд", а президентът Макгин, вече получил уверението от Нант, че депозитът с 1/3 от трансферната сума е пристигнал, обявява в шотландските медии голямата новина.
Но...
"Телефонът не спираше да звъни - разказва Мо Джонстън за онези дни. - Вече се бях разбрал със Селтик и даже събирахме багажа. Но звънна Дейвид Мъри, президентът на Рейнджърс. После и Греъм Сунес, който им бе станал мениджър. И двамата попитаха дали съм съгласен да дойдат за уикенда в Нант, за да говорим. Приех, защото казаха ясно - ще чуеш неща, които са по-добри от тези, които вече си чул." Прави са.
Рейнджърс предлага заплата, която е почти двойна на тази, за която е стиснал ръце с любимия Селтик.
Мо Джонстън днес вкарва в играта на обяснение и дъщеричката му, която е само на шест месеца, и лафовете от типа "трябваше да мисля за семейството и бъдещето", но звучи някак кухо.
Да си идол на всеки фен на Селтик, да си се договорил и позирал с фланелката за завръщане, и да отидеш в Рейнджърс...
Това е първият открит вярващ католик, който облича екипа на "сините" след Втората световна война. Новината идва на 10 юли 1989 г. Мо Джонстън е подписал с Рейнджърс. Шокът е пълен. Глазгоу се събужда във военно положение, като заплахите за разправа са стотици.
Феновете на Селтик са бесни. Напълно обяснимо. Но и тези на Рейнджърс са гневни. Няколко от тях обявяват, че се отказват от сезонните си билети и няма да гледат отбора, в който играе "това шибано копеле".
Мо е перде, заживява в новия си дом в Глазгоу, но и с охрана, наета от клуба.
Почти не излиза, освен за тренировки и мачове. И не се трогва особено от шума в града, дори от заглавия като: Death threats to a dog named Mo. Няма шега - вестник "Дейли Рекърд" го публикува. Джонстън е някакъв помияр, някакво улично псе, което е плашено със смъртни заплахи. Никой не го харесва от онзи ден - нито феновете на Селтик, нито тези на Рейнджърс. Въпреки че той прави невъзможното, за да им се хареса. Как ли? Ами, вкарва на Селтик още при първата възможност.
През ноември Мо Джонстън бележи в последните минути и носи 1:0 в дербито на "Айброкс", а после празнува с пълни сили и еуфория, при това недалеч от феновете на гостите. Адът е на път да се отвори, но полицията укротява нещата.
Сунес го пита след мача в съблекалнята: "Мо, какво мислиш да правиш довечера? Чувам за някакво парти...". Играчът му отговаря, че с останалите момчета ще ходят на купон извън града в някаква вила. Парти с различни костюми и маски. Мениджърът внимателно му казва, че май е по-разумно да не ходи там. А да си остане у дома при жената и детето. И при охраната. Поне тази вечер.
"Естествено, че отидох на партито - смее се Мо Джонстън години по-късно. - Бях с домино на лицето и огромна перука, както и с някакъв смешен костюм. Нямаше никаква опасност."
Следващите две години носят титли, голове (31 в 76 мача) и още едно победно попадение срещу Селтик, за да направи нещата още по-гадни. И то - на "Паркхед", в зелено-белия Рай. Удивително е как издържа психически на всичко, което чува и чете за себе си в тези две години. Нищо не може да го трогне. Освен Томи Бърнс.
Неговият ментор, когато влиза в съблекалнята на Селтик, легендарен играч на отбора и човек, когото всички уважават и обичат. Златен човек. Един от малкото, когото и феновете на Рейнджърс не мразят.
"Обади ми се у дома една вечер, може би 3-4 седмици, след като бях подписал с Рейнджърс - каза в интервю за подкаст в Щатите наскоро Мо. - Каза само: "Ей, Морис... не биваше да го правиш, човече. Ужасно ме нарани. Децата ми вкъщи пееха "Супер Мо" цяло лято... Сега плачат и не искат дори да чуят за футбол. Не биваше да го правиш. Знаеш, че не е редно." Томи не ме обиди, не крещя, не руга. Просто усетих колко е тъжен и как съм го наранил. Това е единственият момент, в който се почувствах ужасно и се разколебах за решението ми."
Томи Бърнс си отиде през 2008 г., съвсем млад, едва на 51. Ракът го погуби. Мо Джонстън се качи на самолета от Щатите и пристигна за погребението. Двамата останаха добри приятели и след онзи случай през 1989 г.
Преди осем години пък се прибра в Глазгоу в един априлски ден, за да бъде гост-анализатор в студиото на полуфинала за Купата на Шотландия. Селтик - Рейнджърс, разбира се. Призна си, че не му пука кой ще бие и отдавна не е за нито един от двата отбора. Както обикновено, той е над нещата. Емоциите на феновете не го вълнуват особено.
Тогава разказа интересна история - синовете му Ти Джей и Тайлър, които са родени в Америка в началото на века (днес са на по 23 години) са от двете страни на барикадата.
Единият е от Селтик, другият подкрепя Рейнджърс. Карат се постоянно за това къде е бил по-голяма звезда татко им.
Не че има значение. И на двете места любов към него няма. Признание за стореното - да. Но не и любов.
И ето ви още едно доказателство. През 2016-а Селтик организира празненство-юбилей за 30 години от онази незабравима титла, спечелена в последния кръг с помощта на Дънди. Помните ли името на Албърт Кид? Онзи, който влезе и вкара двата гола срещу Хартс, които не трябваха на отбора му, но свършиха работата за Селтик. Е, той бе поканен като почетен гост на вечерята в Глазгоу и се появи там за кеф на ветераните от отбора на "зелено-белите", които короняса тогава. Живите играчи от онзи тим бяха там и си изкараха супер. Пяха се песни, имаше речи... Томи Бърнс не успя да дойде - той си отиде от света осем години по-рано.
Но знаете ли кой друг не бе там? Единственият жив играч от онзи отбор на Селтик, който дори не получи покана. Знаете кой е, нали? За Юда опрощение няма. И днес, 35 години по-късно, няма. Няма и да има. Никога!
Не че на Мо му пука. Той е над нещата. Дори и имената им да са Селтик и Рейнджърс.
