Има една песен на „ФСБ", която много харесвам - „Високо". От сутринта ми се върти в главата. Тананикам си я и просто не мога да спра. Затова предлагам днес да поговорим за височината. Като единица мярка на превъзходство, като дар Божи и като късмет по рождение.
Като отличителен белег на различното, или като милион пропуснати възможности. За какво ли? Ами например, за да бъдем по-отговорни, по-човечни и по-добри. Нали се сещате, че не разполагаме с кой знае колко време.
Един мой приятел винаги успява на мига да ме изтегли от кладенеца на депресията само с любимия си лаф: „А бе, като се сетя колко дълго време ще бъда мъртъв и моментално ставам щастлив". Истина е. Малко черен хумор, но поне усмивката ви е гарантирана. Както и жегването под лъжичката.
Кога за последно подадохте ръка на някого? Добри ли бяхте вчера? Онзи ден? Преди това? Побързайте с отговорите. И ако обичате - без тарикатлъци на дребно. Живот назад не се връща.
„Високо, високо, високо. Над завист и обида. Над дребните сплетни". Така пеят гигантите от ФСБ. В това е проблемът. Гледаме се от високо и всеки е по-„висок" от другия.
Във вторник вечер на терена в „Универсиада" имаше едно адски високо момче, но в истинския смисъл на думата - цели 221 см от плът и кръв. Бруно Шундов за съжаление напусна залата победен. Неговият Лукойл Академик отстъпи пред милионерите от Спартак Санкт Петербург в мъжка битка и до последно неизвестен край.
Високо горе, във ВИП ложата също акцентът бе височина. Обаче не като тази на хърватина. „Високи" гости - от министър, през заместници и наместници - до човека, без когото през последните 10 години в Европа клубен баскетбол с марка BG би била мисия невъзможна - Валентин Златев.
Гледайки лекотата, с която Бруно се придвижваше по игрището като пантера, кокорейки очи при стрелбата му като по учебник от тройката и аплодирайки факта, че играе болен, ме хвана яд. Не на него, на онези - горе. Онези - „високите".
Защото вместо да изчислява откъде ще му е най-удобно да се здрависа с Бащицата, господин министъра може да слезе на земята. Там, при простосмъртните. Най-вече при децата. И не само той, разбира се!Всички останали, които се редят на опашка пред хранилката.
При децата, които във вторник вечерта ги нямаше в „Универсиада". Децата, които отдавна изгубиха интерес към баскетбола, но и към спорта генерално. Децата, чиито родители вече не ги насърчават да спортуват, защото няма къде, а където има, е студено или ги крадат най-безочливо в съблекалнята.
Докато гледаме отвисоко, нацията ни отива на кино. Само преди няколко години същата тази „Универсиада" се пръскаше по шевовете часове преди да първият съдийски сигнал на мач на Лукойл в Европа.
Стотици жадни детски очички пък умолително надничаха от втория ред. Само и само някой да ги забележи и да им подаде от онези цветни брошури със снимки на баскетболистите.
Десетки пъти съм го правила. Десетки пъти съм влизала в конфликт с охраната на залата, защото тайно прехвърлях зад мантинелата по някое хлапе. И то бе най-щастливото на света, защото макар и за няколко минути можеше да дръпне някой двуметров батко за крачола и да го помоли за снимка.
За разлика от управниците, баскетболистите виждаха тези деца. Напук на високия си ръст, напук на умората и нервите, понякога и на раздразнението след загуба. Тези деца вече пораснаха. Много от тях все още са подвластни на любовта си към баскетбола. Други, по-меки и не така дебилно упорити се отказаха и не искат да чуват за любимата си игра.
По цял свят спортистите ги цедят като гъби в името на социалната им роля.
Навсякъде, но не и тук. Примерът е НБА, където може да откриете безброй видео материали в архива, на които суперзвезди стоят трапосани като послушни ученички зад бюро насред баскетболната площадка и разписват автографи докато не хванат тендовагенит. А на опашката родители стискат здраво за ръка нетърпеливи малчугани, пристъпящи от крак на крак кога ще дойде техният ред да се здрависат с Майкъл, Коби, Шак, Леброн..
Какво ни пречи да го правим тук? Бюра ли нямаме, мазила за травми ли не останаха по аптеките, много големи ли сме?
Изписахме и изговорихме тонове глупости покрай нашествието на трима баскетболисти от над 220 см у нас.
Запретнахме ръкави с умни предложения как трябва незабавна спявка на съдиите, за да се научат да свирят в полза и против дългучите. Дъвкахме до премала имената на Прийст Лодърдейл от Левски, Бруно Шундов от Лукойл и Александър Радойевич от Рилски спортист.
И нищо. Полза никаква. Да, всеки треньор от изброените отбори има своя логика за привличането им. Лодърдейл ще подсили „сините" в мохиканската им битка срещу шампиона.
И да, щях да забравя: Ще бъде добър пример на подрастващите от школата. Питам се как? Като стои цял мач зрител, защото примерно си е забравил лещите, или като се блещи надвиснал като Голиат над поредния клетник арбитър?
Не ми е известно скоро да е направил нещо в полза конкретно на децата. Ръководството на Левски не би скрило подобна дейност от медиите. Защото тя е положителен PR. Защото би била пример за всички, които час по-скоро трябва да натиснат копчето за партера в асансьора и да клекнат до децата.
Онези, нашите. Онези, които мръзнат и не се отказват от баскетбола, напук на мизерията, на липсата на парно, на съдийските безчинства в мачовете, където вместо елитни рефери от години следваме отровната практика да пращаме новобранци. За да се учат. Върху кого бе? Пак върху гърба на нашите деца. Но и за това трябва да се сети някой.
Някой, който в миг на внезапно просветление да се плесне по челото и да си каже: Ей, утре ако умра, после цял живот ще бъда мъртъв".
Няма оправдание нито за Лукойл, нито за Рилски спортист, че не се сещат да направят нещо по-така. Да приобщят големите и запалят фитила на малките.
Сега ще донесем от сто кладенеца вода. Понеже студентите имат висока цел и са в разгара на сезона в Европа. Въобще не ме интересува дали Йовица Арсич ще гледа една седмица на криво, ако по половин час веднъж месечно звездите му прекарват в детски глъч. Той така и така е постоянно неразбран в треньорските си решения.
Как иначе ще накараме малките да искат един ден да са на мястото на Бруно, Брендън Хийт, Тодор Стойков, Божидар Аврамов и останалите? Не е оправдание и фактът, че Лукойл се изнесе в Правец. София не е на територията на Ню Йорк.
Качваш децата в един бус, пълниш му резервоара с безплатно гориво с благословията на Валентин Златев и така само за ден печелиш повече, отколкото за години напред. Печелиш детските сърца, а те са неподкупни!
Каква по-въздействаща арена за такъв род събиране от „Арена Самоков"? Вярно, че в Рилски спортист единствени в България развиват момичета и момчета във всички възрастови групи и залата е вечно пълна, а малките са най-верните зрители на мъжкия и женския отбор. Винаги може още повече.
Особено, когато в Самоков имат състав за призовата тройка и положителни фигури като капитана на Александър Груев и харизматичния Иван Лилов.
Разбирате ли, не става само с височина. Не бива да се гледаме отвисоко. Не може да продължаваме така. Защото му се вижда краят и той е много мрачен.
Никой не е спечелил тази битка. Ще дойде ден, в който същите тези „високи" персонажи, на които сега им е поверена власт и възможности в ръцете, ще отворят очи и ще изпищят от ужас. Защото няма да се видят в огледалото.
Не, няма да са станали невидими. Ще се познаят по хилежа си на уродливи джуджета, подскачащи на пръсти под същото празно огледало. Подскачащи, само и само някой все пак да го забележи. Но тогава вече ще е късно.
