На 20-годишна възраст Дария Соколова спечели титлата в националното първенство при дамите в Русия и мечтаеше за Олимпийските игри.
През декември 2024-та отива да тренира в Киргистан с всички нейни съотборнички от отбора ѝ в Санкт Петербург. Няколко дни преди края на кампа Даша е премазана от "Камаз" и остава без крака.
Сега животът ѝ е тотално различен.
Това е нейната изповед.
"Най-много ме беше страх от колоезденето в триатлона. Често падах и имах много контузии.
Три дни преди края на лагера треньорите ми казаха да оставя колелото и си мислех, че трудното е приключило.
В онзи ден правихме бегови упражнения - 500 метра леко/500 метра спринт. Бяхме на 12-ия километър от тренировката и ми оставаше още една обиколка. Пътят беше широк, въпреки че от двете страни имаше клони. Цял лагер се готвехме на него. Път като път, но по него рядко минаваха коли.
Бяхме група от 12 души, но всеки бягаше със собствено темпо. Аз бягах отдясно и до мен имаше още едно момиче. Чух, че се задава кола зад нас, но бях сигурна, че е от другата страна на пътя. Мръднах вляво и изведнъж един "Камаз" връхлетя върху мен. Обърках се, започнах да криволича наляво-надясно. В следващия момент се озовах под гумите.
Следващото нещо, което помня, бе как седя на земята. Помислих, че съм си счупила нещо. В началото нямаше болка. Шофьорът излезе от камиона и започна да ми крещи: "Не ме ли виждаш?" Погледнах и видях, че нямам крака.
Пристигнаха още хора, треньори. В първия момент може би бяха по-шокирани и от мен.
Чакахме 40 минути линейката да дойде. Намирахме се в едно малко село, но за щастие в съседния град имаше болница. Лекарите там бяха млади и виждаха подобно нещо за първи път. Много болеше.
В първите седмици след операцията бях в шок. Аз съм професионален състезател, на 20 г. съм и изведнъж останах без крака.
Никога не съм си мислила, че това може да се случи точно на мен.
Бях много слаба. Не можех да правя нищо, дори да си измия зъбите. Родителите ми бяха до мен през цялото време.
Беше доста странно за мен, защото вече бях свикнаха да живея самостоятелно в спортното общежитие. Бях независима. А сега трябваше някой друг да прави всичко за мен. Уплаших се - дали щеше да остане така завинаги?
Казват, че психолозите помагат в такива моменти, но аз ходих само два-три пъти. Нямаше какво ново да ми кажат. Спасиха ме приятелите. Бяха фантастични. Сега сме още по-близки.
Родителите ми пристигнаха в Киргистан веднага след инцидента. В онзи момент никой не знаеше какво да прави. Бях между живота и смъртта и трябваше да ме транспортират в Москва веднага.
Започнаха да съдят шофьора, но тогава нямахме сили да мислим и за това. След това ни казаха, че имал семейство, деца и че в Киргистан всички се познават, така че да не очакваме нищо. Накрая цялото село събра 10 хиляди долара и ни ги даде. Така и не стигнахме до полицията.
Не тая лоши чувства към шофьора. Повече се гневя на Вселената - как се случи така, че напълно непознат човек обърна живота ми с главата надолу?
Разбира се, че той не е искал да ме прегази. Аз също съм виновна, трябваше да съм по-внимателна. Дали изобщо сме имали право да бягаме по пътя? Не знам, въпросите са към треньора.
Прибрах се от болницата в края на януари и през април претърпях още една операция, да се надяваме тя да е последната.
Държавата предложи да плати протезите ми. Но те бяха тежки, механични и неудобни. Президентът на Руската федерация по триатлон Ксения Шойгу тогава каза, че тя ще плати за възможно най-добрите протези в света. И поръчахме такива от Германия.
Те са бионични (или миоелектрични) и имат микропроцесор. С тях съм от около три седмици и още свиквам. Когато ги сложих за първи път, имах чувството, че се нося във въздуха. Не усещаш опора. Имаш постоянното чувство, че ще паднеш.
Сега вървя с патерици. Трудно е, ако пътят или стълбите са неравни - неща, които едва ли бих забелязала преди.
В бъдеще ще мога да правя абсолютно всичко, включително и да карам кънки. Протезите не са евтини - 7,5 милиона рубли (около 85 хиляди евро). На всеки три години трябва да се сменят с нови, но Федерацията обеща да помага.
Спортът продължава да заема сериозно място в живота ми. Но вече не е триатлонът, а плуването.
Всъщност аз съм започнала с плуване още на 7 г. На 18 г. започнах с триатлона и го практикувах в продължение на две години, но сега се завръщам в басейна. Предложиха ми да остана в паратриатлона, но реших, че в плуването ще имам повече успехи на международно ниво.
Вече съм си избрала и дисциплината - 100 м бътерфлай. В нея имам най-големи шансове за медали на Параолимпиадата. Надявам се да започна да се състезавам през ноември.
Мислех, че съм забравила да плувам. Беше странно, когато отново влязох във водата, сякаш никога преди това не съм плувала. Но сега, няколко месеца по-късно, си припомних всичко.
Все още ми е трудно, защото при "делфина" краката играят много сериозна роля.
Треньорът ми никога досега не е подготвял спортист за Параолимпиадата. Учим се заедно - гледаме видеа, изучаваме резултати. Веднага осъзнахме, че ако започнем да се оплакваме, нищо няма да излезе. Затова влязохме в познатото темпо, в което работим вече 10 години.
Тренирам по два часа сутрин, след това минавам рехабилитация, а после продължавам да се уча да ходя на протезите. Вечерта тренирам още два часа - или във фитнеса, или в басейна. Продължавам и да уча. Тази година ще се дипломирам.
Преди се притеснявах, че вече няма да привличам вниманието на отсрещния пол, но вече не се тревожа. Много момчета продължават да ми пишат и да ме канят на срещи."
