Най-поразителното при срещата с Роб Халфорд е огромната разлика между начина, по който изглежда и по който звучи.
Мъжът, когото феновете някога наричаха Бог на метъла - титла, която той превърна в търговска марка - очевидно е един от представителите на рядката порода рокзвезди, които "никога не излизат ролята", поне визуално.
Когато отваря вратата на хотелския си апартамент в Лас Вегас (там се намира Rock and Roll Fantasy Camp, където той преподава на аматьори-музиканти), Роб Халфорд изглежда точно като на сцената, като фронтмен на Judas Priest: висок 1.82 м, облечен изцяло в черно, с боядисана в черно дълга козя брадичка, с обръсната, татуирана глава, и поглед, скрит зад авиаторски очила.
За "човек на вярата", какъвто твърди, че е, Халфорд прилича доста повече на Мефистофел.
Но когато отваря уста, магията на сатанинска заплаха се разрушава на мига. Той има мек и приятен глас, а акцентът му все още е стабилно от Уолсол, дори години след като притежателят му се е преместил в Америка.
Изкушавам се да кажа, че гласът на Халфорд му седи идеално...
Преди интервюто бях подготвен надлежно от хората в лейбъла му. Очевидно се опитваха да помогнат - най-вече заради разбираемата раздразнителност на метъл-общността по отношение на медиите, които от десетилетия й се присмиват и иронизират този начин на живот.
Накрая обаче започвам да се настройвам към нагласата, че Роб Халфорд ще да бъде труден събеседник. За мое учудване, той се оказва един от най-приятните и земни богове на метъла.
"Никога не съм изпадал в истерии от типа на "помещението не е с подходящата температура, вземайте си чая обратно, за нищо не става", мръщи се той.
"Все още сам си чистя тоалетната и пускам прахосмукачката, мога да си бутам сам количката в супермаркета".
Говори с хумор и ирония за всичко: както за онзи кратък период, когато зарязва Judas Priest през 90-те години ("кризата на средната ми възраст, както я наричам"), така и за сексуалността си.
Халфорд не отрича, че днес Judas Priest са много далеч от ужаса, който всяваха през 80-те години, когато бяха обвинявани, че чрез подсъзнателни послания подтикват феновете си към самоубийство, а после бяха поставени на трето място в списъка "Мръсните 15" със спорни изпълнители.
"Напоследък се чувствам малко като Куентин Крисп (автор на превърналите се в гей-класика мемоари The Naked Civil Servant). Превърнал съм се в Почетния Хомо на хеви метъла".
Бях предупреден от продуцентите на Халфорд да не задълбавам по темата за сексуалността му, но той сам я слага на масата. Шегува се, че когато през 1998 година в интервю за MTV разкрива истината за предпочитанията си, той го прави не толкова заради провокацията, колкото по неволна случайност.
"Просто казвам, каквото ми дойде наум. И изведнъж взех, че изтърсих "Ами, аз говоря от позицията си на хомосексуален мъж...". В този момент чух шум - и се оказа, че продуцентът на предаването буквално си беше изпуснал листовете, когато ме е чул", смее се Халфорд.
Във всеки случай той определя признанието като "най-доброто нещо, което съм направил за себе си в този живот".
Сега си задава въпроса защо не го е сторил по-рано.
"Мисля, че просто си бях втълпил един абсурден страх, че ще се самоунищожа, че никой повече няма да ме приема като метъл-певец, че ще унищожа "Прийст". Това беше параноя, която сам си внушавах. В крайна сметка, това не засегна по никакъв начин "Прийст": не намаляха нито продажбите на албуми, нито посещаемостта на концертите. Безусловната любов приема човека такъв, какъвто е, и точно това получавах от феновете ни", казва той.
Събрали сме се да поговорим за 17-тия студиен албум на Judas Priest - Redeemer of Souls.
Според Халфорд, новият албум "се връща към класическия саунд на Прийст" след двойния диск Nostradamus от 2008-ма, който бе посрещнат с противоречиви реакции от феновете.
Халфорд твърди, че не е сигурен какво е имал предвид китаристът Глен Типтън, който заявил, че това е "прощалният албум на Прийст, макар че може и да не е последният ни".
"Странно е. Последното турне, което правихме, също го определяхме като прощално, а още свирим лайфове. Опитваме се да кажем, че ще забавяме темпото, вече няма да обикаляме света в продължение на 2-3 годишни турнета, защото..." - тук прави съзнателна драматична пауза:
"защото хеви-метълът може и да е безсмъртен, но ние не сме".
Концепцията за прощален албум, който може и да не е последният в дискографията на изпълнителя, е малко особена, но пък Judas Priest винаги са били малко особена банда.
Другите велики архитекти на метъла през 60-те и 70-те се появяват в някаква степен напълно оформени: те може да се променят и развиват с течение на времето, но ако си пуснете първото парче от едноименните дебютни албуми на Led Zeppelin или Black Sabbath, получавате обща представа каква ще е бандата.
За разлика от тях, Judas Pries са пробвали какво ли не: онлайн може да откриете техен клип на Whistle Test през 1975, където Халфорд се е пременил в нещо, което изглежда като комбинация между кафтан и кимоно - или както той го определя "и аз не знам какво" - на фона на странна, тромава комбинация от прогресив, блус-рок и фолк.
Реакцията е равнодушна - Халфорд твърди, че в един от отзивите за втория им албум Sad Wings of Destiny (1976) коментаторът написал, че се надява, че момчетата от групата си имат и друга работа, "защото тяхната музика не става за нищо".
Те достигат емблематичния си саунд едва през 1978 със Stained Class and Killing Machine. Тогава Халфорд въвежда костюмите с кожа и капси, заимстван от гей-садо-мазо сцената.
"Смешно е, защото всъщност никога не съм си падал по тези неща. Просто никога не са ми харесвали. Не мисля, че някога съм влагал нещо от собствената си сексуалност в живота ми с "Прийст", защото както при всеки нормален човек - това са лични неща."
Удивително е, че никой не е схванал конотациите на този имидж - с изключение на гей-приятелите на Халфорд - но по думите му, хората винаги са игнорирали неща в Judas Priest, включително и политическия уклон в част от текстовете им.
Той твърди, че Breaking the Law от шедьовъра British Steel (1980), е опит за метъл-отговор на "зимата на недоволството" и възхода на Маргарет Тачър.
"Там се пее: "Completely wasting, out of work and down" - никой не се интересува, ще наруша закона. Не насърчавахме хората да нарушават закона, но разбирахме тяхното безсилие".
Judas Priest са доста по-непостоянни в музикално отношение, отколкото масовият им имидж подсказва.
За всеобщ ужас те експериментират със синтезатори в Turbo (1986), а няколко години по-късно влизат в студиото с продуцентското трио Сток, Айткън и Уотърман.
Това впоследствие се дава като редовен пример колко неориентирани са били Judas Priest в годините след комерсиалния си пик, но Халфорд категорично не се разкайва.
"Бях огромен фен на Рик Астли и Bananarama. Помня, че казвах тогава "Сигурно ще ме помислите за луд, но какво ще кажете да направим нещо със Сток, Айткън и Уотърман?' И останалата част от бандата реагира "Това може и да стане интересно". Знаете ли коя песен направихме? You Are Everything на Stylistics. "Прийст" версия на това!
И тя е убийствена! Беше невероятно сполучлива! Бях адски горд, но вътре в себе си знаех: "Това никога няма да види бял свят", защото реакцията към него щеше да е изключително бурна и щеше да ни попречи."
63-годишният Халфорд се възстановява от травма на гърба, която според него със сигурност има връзка със сценичните му изяви, при които носи по себе си 15 килограма кожа и желязо всяка нощ.
Но не е изгубил ентусиазма си да работи за метъла, в чието сътворение лично е участвал.
"Не сме се преситили, не сме станали циници, обичаме това, което правим, имаме отлични отношения помежду си и метълът продължава да се лее".
Той говори за хеви-метъла с плам, който изглежда почти евангелистки, във всеки смисъл.
"Няма значение дали си просяк или крал, метълът ще си пробие път до сърцето ти, ако го приемеш", казва Роб.
Все пак престоят му във Вегас го кара да мисли за нереализираните музикални цели извън "металното сърце".
За всеобща изненада човекът, който описва вокалния си стил като "да крещиш до пръсване по два часа всяка нощ", е огромен фен на Майкъл Бубле.
"Като стана на 70 години, ще ме намерите в някое заведение във Вегас и ще пея точно като него" - той започва да пее в стил Синатра - "'breakin' the law, breakin' the law'" и избухва в смях. "Хайде всички: 'Livin' after midnight, rocking to the dawn ...' Ще пия и пуша отново, което не съм правил от 30 години, и ще се облягам на бара като... как й беше името, онази от EastEnders. Шегувам се..."
След което повдига вежди.
"А може и да не е на майтап? Мисля си, че сега, като съм на пенсионна възраст, не ми дреме толкова, докато преди като че ли повече ми пукаше".
