Така ми дотегна от всички приказки по мой адрес, че ми се ще да избягам. Заплашват ме с убийство. Най-малкото с изселване. От ценен станах излишен. От красив - грозен. Някога се извисявах, сега само си стърча. Щях да се махна, казвам ви, ако можех. Ама съм паметник.
Балансирам трудно между плашило на кървава диктатура от най-гнусен тип, бесняла 45 години, и истукан на военна храброст и братска дружба, споена с целувка в уста. И ние страдаме ... да, от раздвоение на личността. Държа се все още и се усещам най-вече като художествено произведение, дело на 11 български творци.
Разбира се, никой не се интересува от същността ми. Първородният ми грях е, че прославям съветските воини. По този повод другарят Сталин обичаше да казва "Есть человек - есть проблема, нет человека - нет проблемы". Да ме прощава шефът, ама с паметниците е по-трудно. Не става с един куршум. Нито с много.
Без полезен ход
Забих се толкова яко между две противоположни исторически епохи, при това - в центъра на София, където хиляди очи ме оглеждат, че винаги ще има недоволни - и да ме има, и да ме няма. Вакуум между два полюса. Отчайващо е, казвам ви.
Направо ме е яд на оная майна - Альоша от Пловдив, дето не само не го хулят така подло и инато, ами цели абитуриентски орди се катерят по Бунарджика до краката му. Да издрапат с костюми и рокли по тепето, да приседнат под туловището му и да чакат изгрева. Традиция.
А мен през година-две ме боядисват разни качулати типове. После ме чистят други с опънати униформи. През това кратко време ме плюят или ласкаят. И ме изоставят. Нищо по-различно за Паметника на Съветската армия в София. Иначе официално съм грижа на държавата. Тя наистина е мащеха, не е добра и мила като партията-майка.
Кучешки времена за един паметник
На 59 години съм. Помня раждането си - година след смъртта на Сталин. Как държавни мъже и народни моми ми поднасяха цветя. Обичаха ме. Помня и 1993 г., когато ме оковаха в задушаващо желязно скеле, а отдолу извираше грохот на зли чукове и резачки. Ония седесари искаха да ме разчленят. Мразеха ме. Още ме тресе идеологическа диверсия - между венците с рози и кладата.
Сега само ме цапат. Преди две години ме превърнаха в пародия на капитализма. За кратко върху мен живя омразния Дядо Коледа, представяте ли си? И шантавият Супермен, който една истинска война не е видял, а само комикси. Влязох и аз в крак с времето. Така или иначе, аз съм пародия на комунизма, който донесоха на върха на щиковете си солдатите - защото той никога не стана такъв, какъвто пишеше, че трябва да е.
Последния път боядисаха съветските ми войници в розово. Някакви хора се извиниха на чехите чрез мен. Заради руските танкове и Пражката пролет. Чудя се защо едни хора трябва да се извиняват на други хора чрез паметници. И защо толкова късно го правят - даже мен ме имаше през 1968 г.
Да не помислите, че съм ретрограден комунист. Дали съжалявам или не за онези времена, няма никакво значение. Важното е, че моите създатели не изпитват подобно чувство. Всички обаче говорят чрез мен. И понякога ме сервират за отклоняване на вниманието от съществени проблеми.
Само "арт" остана
Аз нищо не съм направил, разберете. През цялото време чисто и просто, тихо и кротко си стърча. Нямам проблем с хората. Те имат проблем с мен. По-скоро имат проблем със себе си, защото не знаят как да се отнасят към миналото. Аз съм само един стар артефакт. Наследство.
Хората не са мъдри като нас. Те убиват вестоносеца и скъсват синджира, но пропускат по-важното - да не повтарят грешките си. Ако бяха по-умни, бдителни и заинтересовани, нямаше 23 години по-късно да протестират всяка вечер покрай мен. Но да не ставам нравоучителен.
Някои съвременни творци откриха, че съм чудесен за арт инсталации. Сега е модно да се правят такива неща - тук там преправяш, предизвикваш огромен интерес и после вербализираш какво послание си искал да излъчиш. Иска ми се само посланията да не бяха политически. Отвратих се от политиката.
Комунистът в мен изчезна като динозаврите. Войникът умря на фронта. Селяните станаха шепа фермери с машинен арсенал. Само артистът в мен остана. Мечтая хората да ме приемат така.
Искам да кажа, че произведенията на изкуството трябва да се пазят. Те са неприкосновени. Колкото и да са вехти, грозни, тоталитарни, нацистки, имперски и какво ли още не.
Когато напереният Марсел Дюшан лепна мустак върху Мона Лиза, той не го направи върху оригинала на Леонардо да Винчи, нали? Използва реплика на Джокондата и я продаде след години за сочна сума. Капиталистите в България да си вземат бележка.
Защо не ме оставите на мира и не ме преместите в Музея на тоталитарното изкуство? Там ще бъда в свои води, дори с ръста си ще привличам внимание. Искам да кротувам някъде, но няма да ми позволят. Знам го. Защото това значи политиците да се кротнат.
Пак да кажа - не съм велик, не съм чудовище, не съм нищо от нещата, които ми приписвате. Нито пространство за арт инсталации, нито артефакт. Просто паметник. Направен съм, за да остана. Не, за да бъда променян.
Добре, че са скейтърите и пичовете с колела. Какво по-добро да караш колело пред една вкаменена армия.
