Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Георги Тошев: Добре разказаната история е почтената история

Георги Тошев: Добре разказаната история е почтената история Снимка: Мира Дерменджиева

На улицата, в градския транспорт, у дома или в офиса, в кафенето или на брега на морето - вече навсякъде хората използват мобилните си устройства и все по-често правят това в съчетание с друга дейност. Независимо от професионалната сфера, смартфонът се е превърнал във верен спътник и партньор, който неотлъчно ни помага да отмятаме служебните си задачи.

За някои от нас обаче той е много повече от това. В поредицата от интервюта "През погледа на професионалиста" с подкрепата на Samsung ще ви срещнем с интересни хора от различни области. Всеки от тях има дългогодишен професионален опит и вълнуващи истории, които да разкаже.

Днес се потапяме в морето от истории на Георги Тошев. Едва ли има нужда от представяне, тъй като името му се чува достатъчно често. Някои го познават още от началото на кариерата му, през 90-те години, когато работи в част от най-големите тогава печатни медии у нас.

Следва кариера в телевизията, като към днешна дата Георги Тошев има зад гърба си 4 авторски предавания само в ефира на БТВ. И четирите, макар и нишови, се радват на добри позиции - това са „Другата България", „НепознатиТЕ", „Като на кино" и „Преди обед".

Много преди всички те да се утвърдят, той е открил своята страст - разказването на истории. Да бъде посредник между човека и онези хора, които са жадни за съществена информация - такава, която освен да затрупва съзнанието ни с факти, ни развлича и по-важното: образова.

Разговорът с Георги Тошев изобщо не протича според първоначалния замисъл. И това е най-сладкото, защото се оставяме да бъдем изненадани както от неговите отговори, така и от нашите въпроси.

Преди няколко дни се върнахте от Виена и Лондон? Какво правихте там?

Къде ли не бях в последните дни! Последно бях в Лондон, за да се срещна с Джон Малкович. Имах огромното желание да го поканя на един фестивал, но за съжаление в момента той снима продължението на сериала "Младият папа", и също така участва в последната пиеса на Дейвид Мамет. Тя е посветена на Харви Уайнстийн, но всъщност това е пиеса за диктаторите, без значение дали те са в политиката, в бизнеса или в шоубизнеса. Как те живеят в една друга паралелна реалност и как тя ги унищожава. Това е много голяма тема на времето, в което живеем. Дали ние, без значение от професията, успяваме да виждаме действителността, да се приземяваме и да се поглеждаме отстрани.

Как заставате днес, след натрупаните години опит, срещу човек от ранга на Джон Малкович? Остава ли притеснението?

Аз не бих го нарекъл притеснение, а по-скоро вълнение. Вълнението от тези срещи с хора, които са ме изградили. Имам щастието да съм от едно поколение, в което добрата култура и изкуството са били точно толкова важни, колкото спорта. В моето семейство този баланс винаги е присъствал - със сестра ми имаме различни и разнопосочни интереси. Това е нещо, на което се опитвам да уча и дъщеря ми, която е на 14 години. Защото смятам, че големият проблем днес, при тази презадоволеност и информационна инвазия, е да създаваме собствен критерий кое за нас е добро или лошо. Аз имам щастието да продължавам да се вълнувам. Ето, вчера се срещнах с Орнела Мути, която макар да не е мой кумир, харесвам като актриса. Това е хубавото вълнение.

Навремето съм се притеснявал повече от други фактори, които продължават да са в сила. Това, че принадлежа към една малка държава, че говоря език, който се говори от много малко хора. Че българските медии не се интересуват от неща отвъд Калотина, освен ако няма промоция на турне у нас и трябва да се продават билети. Преди години много страдах, че в последния момент ми отказваха достъп до хора, за [срещата с] които съм работил месеци. Избираха голямата световна медия пред мен - журналиста от малката медия. Но тогава обяснението беше ясно - в България не се продава много музика, не се правят големи боксофиси и мениджърите се интересуват от други, комерсиални закони.

Ако си Мадона, можеш да дадеш само 5 интервюта, а не 50. Невинаги журналистите от световните медии са отговаряли на моите представи за подготовка при срещите си с подобни личности, а така се пропускат шансовете да научиш нещо.

Миналия месец Мадона публикува снимка в Instagram, в която изказва недоволство от това как се е отнесла с нея журналистка от The New York Times.

Ето това е пропилян шанс. Човек трябва да се подготви, но не е задължително да си изчел много, защото това може и да пречи. Човек може да прегори в подготовката, защото подсъзнателно вече очаква определени отговори. Аз мисля, че работата на журналиста, освен по отношение на фактите, е свързана с любопитството. Той трябва да подготвя своето любопитство към другите. Това не става само с четене на интервюта или статии. То е в чувствителността на всеки един журналист. Да забелязва детайлите, да преоткрива едни популярни личности по друг начин.

В този ред на мисли, поредицата "НепознатиТЕ" тази есен става на 10 години. В началото никой не вярваше в силата на този проект, а ето че 10 години по-късно хората все още го искат. И дори на повторения, ние правим пазарен дял, който е много по-висок от премиерни за телевизията програми. Това показва, че ние, които произвеждаме медийни продукти, невинаги познаваме добре публиката. Добрата медия изпреварва интересите и вкусовете и ги формира. Добрата медия работи с визионери и всеки визионер на медийния пазар трябва да има интуицията какво ще бъде интересно да се случи, да формира вкус, да формира критерии. Особено в епохата на фалшивите новини и публичния линч. Днес трябва да бъдеш нишов в хубавия смисъл на думата, да си кажеш къде се целиш. Но да си по-нишов, не значи да не си интересен. Да говориш възпитано и с уважение към своите зрители и гости е въпрос на медийни стандарти.

Понякога обаче се налага дълги години да воюваш, за да стигнеш момента, в който можеш да си позволиш да си нишов.

Битките ми са ежедневни! Сега излизам от една битка с техниката например. Почувствах се като млад репортер, защото бързахме да пуснем интервюто (бел. авт. с Орнела Мути). Аз го взех вчера и можех да го отложа във времето, но именно това е тръпката, че ти си журналист - срещата с Орнела Мути трябва да се случи тук и сега. Това е хубавото на журналистиката - че можеш да го направиш сега, че може да бъдеш по-бърз, отколкото си бил преди години. Аз се срещнах с компютрите някъде в средата на професионалната си кариера. Минал съм през пишещата машина, през записването на интервюто в тефтерче, нямаше телефони, нямаше касетофони. Но беше много хубаво, че започнах от печатни издания. Това е дисциплинирането на езика - умението да боравиш с думите много обрано и точно.

Има ли носталгия към това време на работа в печатни медии?

Аз обичам печатните медии. Носталгия няма, защото живея тук и сега. Но много обичам вестниците, обичам да ги чета, когато съм в чужбина. Обичам книгите! Нямам електронна книга, отказвам. Продължавам да купувам книги. Добре че днес е по-лесно да ги дариш и аз дарявам на различни библиотеки, подарявам книги също така. Оставям само онези, без които не мога. Но винаги съм обграден от много книги. Те не са просто интериор, а книги, към които се връщам.

Споменахте, че сте започнал от пишещата машина. Как се адаптирахте към технологиите, които навлязоха в професията?

Не съм от високотехнологичното поколение. Трябваше да се справя. Аз съм човек, който до ден днешен разчита на себе си и на екипа си, разбира се. И съм щастливец да работя с изключителни професионалисти, всички от които са хора, които аз съм избрал. Обичам хора в развитие. Смисълът е да се срещат хора, които взаимно могат да се обогатят. Съвременният мениджмънт, в която и да е сфера, е да избираш добрите. Това взаимно ни обогатява. Заслугата да имат успех предаванията, е заслуга на целия екип. Работете с по-талантливите от вас - това е гаранция, че вие се развивате.

Как използвате смартфона в работата си?

Забранявам си да бъда непочтен папарак. Винаги питам може ли. Никога, ако някой ми е забранил да го снимаме, не го снимам. Джон Малкович например не искаше да се снима. Беше изморен, след представление - там играе с един костюм, за да е по-пълен.

Не мога вече без телефон. Миналата година пътувах от Франция до Ню Йорк и си изгубих телефона в едно такси. Никога не ми го върнаха. Приятелите, които ме чакаха, ме издирваха в интернет. Но беше много напрегнато, защото разбираш, че без телефон си загубен. Аз пиша сценарии и части от книгите си на смартфона. Телефонът ми е много важен.

Какво заема най-много памет в телефона ви?

Музика и снимки. Не толкова на хора. По-малко са текстовете. Когато пътувам, се влюбвам в местата по срещите, които имам. И това е много голям лукс - да те изненада мястото чрез хората. Защото може да си на най-хубавото място и ходиш като турист с програма на екскурзовод. Аз много обичам да се запознавам с местните хора.

Какви хора ви зареждат?

Хора, които са готови да споделят. Живеем във време, в което сме изключително бързи, припрени, негативни, мърморещи. За щастие през по-голямата част от ежедневието си се срещам с хора, които ми вдъхват вяра, че човек може да приема цялото това многообразие около нас като даденост, а не да воюва с него. Това за мен е много важно. Смятам, че най-големият белег на цивилизованост на времето, в което живеем, е толерантността. Но толерантността в рамките на законността и моралните и етични норми. И се опитвам да възпитавам моето дете, че различието е даденост и трябва да я приемеш, разбира се, отстоявайки някакви собствени критерии за почтеност и етичност. Но не мога да съдя, че някой е чернокож, мюсюлманин или католик. Няма как външните белези да ме откажат да искам да разбера другите.

Ставаме ли българите по-толерантни с времето?

За съжаление не мога да кажа това. Не мога да го кажа и за света. Навремето мислех, че България е една от най-гостоприемните държави. Не е така. Но пък това няма да ме откаже от моята лична, много скромна мисия да продължавам да вярвам, че търпимостта ни е въпрос на един общ цивилизационен договор помежду ни. Да общуваме. Защото нищо не става с войни. Всичко става с преговори.

В едно интервю наричате себе си "разказвач на истории". Имаше ли конкретна случка, след която решихте да се посветите на това?

Винаги съм обичал историите. Като дете дори фантазирах малко повече. Моят скъп приятел и голяма наша актриса - Цветана Манева - ми казва: "Моето момче, престани да приемаш мечтаното за даденост." Понякога желанието ми действителността да е една идея по-красива от тази, в която живея, ми е създавало големи проблеми. Дори съм бил обвиняван в лъжа, лицемерие, фалш... Стремя се да бъда реалист, но това няма да ме откаже да разказвам красиви истории. Красиви заради онзи положителен заряд, който ми носят. Моята единствена цел е много простичка - искам да разказвам истории, които помагат на всеки човек да се промени към по-добро.

Възприемчиви ли са хората в България към световната култура?

И да, и не. В България срещам много млади хора, които са отворени. Те живеят в България, не искат да я напускат, споделят тази култура. Днес се живее космополитно. И да ме извинят всички националисти, които твърдят, че от България по-голямо няма. България има прекрасна история. Много страни имат по-прекрасна история, но ние принадлежим на това място, и това не зависи от нашите желания. Единственото, което можем да правим, е да знаем кои сме, да приемаме света в неговото многообразие, да не отричаме чуждите достижения, но когато трябва, да заявим нашите собствени достижения. Всичко друго е комплексарщина.

В началото казахте, че медиите трябва да задават критерии. Задават ли критерии медиите у нас?

Не. На първо място, много малко са медиите, по мое мнение, които отговарят на стандартите за журналистика. Второ, малко са тези, които имат съзнанието, че са много важни във възпитанието на всеки един от нас. Съвременна медия има три основни мисии: да информира, да забавлява и да образова. Ние нямаме време да четем и във всеки мой проект искам да кажа на хората нещо, което иначе няма къде да намерят, да ги срещна с някого. Съвременна медия работи с идентифицирането ни. И успехът на "Другата България", в който много хора не вярваха, се дължи на това, че аз, като неуспял емигрант, направих с колегите предаване, в което исках да се идентифицирам. Аз задавах въпросите, които тогава напираха в мен. Задавах въпроси, които мен ме вълнуваха.

Какви са стандартите днес?

Освен горните три, днес е времето на чувствителната журналистика. Тя е безпристрастна, когато говорим за новини и факти, интерпретациите са забранени, но един чувствителен журналист, по много свой начин, ако е добър, може да ни предаде и най-скучното събитие, новина. Мярката е в теб. Днес е времето на чувствителната журналистика, което обаче не изключва безпристрастната, когато става въпрос за политика, разследваща журналистика и други. Пазарът в България днес изпитва недостиг от чувствителни, образовани журналисти, които могат да предават емоции.

Коя е добре разказаната история?

Това е един въпрос с безкрайно много отговори. За мен отговорът е почтената история. Ако останеш в границата на почтеността, ти не губиш доверието на твоя герой, а това е единственото важно, за да се случи контактът между вас. Както в живота, така и в журналистиката, всичко е въпрос на контакт. Ти можеш да го симулираш и да направиш чуден материал - но това е фалшификат. В живота и в журналистиката не понасям ментетата.

Фотограф: Мира Дерменджиева

Най-четените