По професия той е треньор на националния ни отбор по крикет, по душа е актьор, а по призвание - благотворителен деятел в помощ на деца с увреждания.
Ежедневието на пакистанеца Саиф Рехман е нещо като сбъдната мечта. Той въвежда у нас иновативен и резултатен метод за рехабилитация на малчугани със специфични потребности - адаптиран вариант на крикета върху тенис маса.
„Ние се чудим защо няма рампи по сградите, защо автобусите не са пригодени за хора с увреждания... Това става, защото ние не мислим за тях. Не мислим за тях, защото не говорим за тях. Не говорим за тях, защото ги крием. И се сещаме само по Коледа". Това е сентенцията в думите на мъжа от непознатия ни Пакистан, припознал България като родина.
Срещаме Саиф Рехман, само ден преди първия национален турнир по крикет на маса за деца с увреждания, а неговата роля там е водеща. Освен във Великобритания, където този спорт е създаден и е почти като религия, подобни състезания не се случват никъде в Европа.
Този адаптиран вариант на крикета е един от малкото спортове, които деца с двигателни увреждания, най-вече детска церебрална парализа (ДЦП), могат да практикуват.
Звучи екзотично за нашите географски ширини, но всъщност е доказан и успешен модел за двигателно и емоционално развитие в рехабилитационния процес.
От 10 месеца Саиф Рехман показва на децата що е то крикет на маса - полезно и приятно занимание, което им дава чувството за внимание, учи ги на екипност и подобрява физическото им състояние, развивайки стойката и концернтрацията им. Това става най-вече в София, но също в домове и медицински центрове в още 5 града - Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Сливен и Кермен.
Утре около 50 деца със специфични нужди от цялата страна ще се съберат в Националната спортна академия, за да играят заедно.
Защо крикет и как се играе?
„Още от малък винаги съм искал да помагам на деца и хора с увреждания, а крикетът е моя страст и играех още от дете", казва Саиф Рехман.
Като цяло децата бързо се увличат по това спортно занимание, допълва той. В някои случаи са достатъчни само пет минути, за да се запалят.
„В Пловдив има дете на 15 години с много тежка форма на ДЦЦ, което само стои в количка, но иска да играе крикет и утре ще дойде до София", дава пример усмихнатият пакистанец. Деца с аутизъм също се включват в играта на крикет, само че в оригиналната й версия.
Амбицията на Рехман е да създаде групи за слепи деца, както и да стигне до международни участия в такива турнири.
Т.нар. адаптиран крикет, измислен също на Албиона, се играе се върху маса с размерите на тенис - маса. Децата трябва да ударят спуснато по дървен улей топче с умалена бата (бухалка за крикет). Различните части на масата, по които минава топчето, дават различни точки, които накрая се сумират в актива на всеки играч.
Рехман е убеден, че истинската интеграция на децата с проблеми може да стане чрез спорт. „Дрехите, например, не са радост за тях, а това да ги посещаваме, да играем с тях", казва нашият събеседник.
Забравените
„Хората си затварят очите за децата с увреждания. Мислят, че е нещо заразно, обръщат им гръб. Бягаме от децата с ментални увреждания", казва Саиф Рехман, когато го питаме за най-големите трудности в дейността му.
Той недоумява как е възможно лекар да посъветва една майка да остави детето си, защото е с тежки увреждания, а след 16 години същото това дете да играе крикет в дома в Кермен.
Изтъква и изначалната ни подозрителност към благотворителни инициативи, гарнирана неизменно с думичката „злоупотреби".
„Българинът е мил, добър, иска да помага. Но сякаш тази стена, останала от комунистическо време между хората, все още не е бутната", гласи неговото обяснение.
Може би е прав - по време на комунизма домовете за деца с увреждания бяха строени на отдалечени места, за да скрият „некачествения продукт", който светлият режим не можеше да има.
Днес Рехман очаква държавата да строи повече домове от семеен тип, които трябва да заместят познатите ни мрачни домове.
„Тези деца те зареждат с такава енергия, че времето минава много бързо. Те са чисти в душата си. Виждал съм и леки, и тежки случаи, но това са прекрасни деца. Ние не им трябваме. Те нямат нужда от нас. Напротив, ние имаме нужда от тях", обобщава пакистанецът.
А за нас остава пожеланието повече българи да имат заразителната му енергия и отдаденост към собствените ни деца.
