Осем месеца след миналогодишната война между Израел и палестинските бунтовнически групи, Газа остава в руини.
Само след пет минути път с кола в територията от граничния пункт в югозападен Израел, стигате до Бейт Ханун, един от районите, най-силно засегнати от сухопътни и въздушни удари по време на конфликта.
Яркосиньото небе се простира над сгради, от които липсват големи парчета.
В полуразрушени спални и кухни зеят огромни дупки, разкриващи плетеница от кабели, начупени камъни и домакински вещи: чехъл, пакет дамски превръзки, разкъсан учебник.
Хората подават глави от палатки зад отломките от бившите им домове, като извънземни, дошли да заселят изоставена планета.
В Газа знамената и девизите на "Хамас" покриват ъглите на улиците: "Съпротивлявайте се, палестинци, вашата упоритост е единствената ни надежда за свобода".
Из града се виждат стенописи на гълъби и деца, държащи се за ръце, рисунки на UNRWA за пестенето на вода и изхвърлянето на боклука, фигура, взривяваща израелски натк. На отсрещната страна на улицата, някой е надраскал Звездата на Давид върху кофа за боклук.
А ако запитате хората какво правят, те отговарят: "Седим и чакаме".
Реториката на "Хамас" е за съпротива, но повечето хора в Газа не са толкова непокорни, колкото лишени от надежда, не толкова съпротивляващи се, колкото примирени.
Тези, които оцеляха след войната миналото лято, са затворени в 360 квадратни километра на травма и противоречия, задушавайки се от война и блокада, лишени от илюзии за същността на палестинските лидери и неполучили никаква помощ от тях.
Те са без работа, без прехрана, без начин да построят наново домовете си. Те чакат нещо да се промени.
"Газа е ад", казва 20-годишният Ахмад в Шеджая, един от най-засегнатите квартали на град Газа.
Той и 19-годишният му брат събират останките на своя дом. Понякога те предават желязо и отломки за рециклиране; в други дни търсят своите стари снимки, документи и дрехи.
"Газа е притисната от Израел от една страна, от "Хамас" от другата, а тук ние просто ядем г*вната", казва той. "Хората живеят, само защото не умират. Ако смъртта беше по-приятна, да сме я избрали".
Газа - територия, която беше под израелска окупация от 1967 до 2005-та, когато израелските войски и заселниците се изтеглиха едностранно, сега се контролира от "Хамас". Така е, откакто организацията победи свързаната с Палестинския фронт за освобождение партия "Фатах" на палестинските избори през 2006-та.
На следващата година започнаха сражения между "Хамас" и "Фатах", в резултат на което "Хамас" контролира Газа, а "Фатах" - Западния бряг.
Израел реагира, като наложи блокада на Газа, за да предотврати палестински ракетни атаки и други бунтовнически действия срещу израелски граждани - забранявайки всякакъв достъп по въздух и море, контролирайки физическото движение през граничните си пунктове и налагайки ограничения върху достъпа до търговски стоки и неща от първа необходимост като горива, електричество, храна и лекарства.
Израел също така реализира три военни операции в Газа от поемането на контрола от "Хамас", като след последната загинаха 2131 палестинци и 71 израелци.
Близо 70% от убитите палестинци са обикновени граждани, включително поне 501 деца.
"Не подкрепям никоя политическа партия, но когато Израел ни избива, "Хамас" е като специални сили за нас. Те са единствените, които правят нещо, за да ни защитят", казва 21-годишен студент в Ислямския университет в Газа.
Друга студентка казва, че е изгубила вяра в политиката, но би гласувала за "Хамас", ако в момента имаше избори.
Палестинските политици са корумпирани, коментира тя, но все пак тя би предпочела да подкрепи "Хамас", вместо да се откаже напълно от съпротивата:
"Наясно сме, че ако спрем, Израел ще ни заличи от лицето на земята. Смазват ни непрекъснато. Така че изборът е или да умрем за каузата, или да направим компромис, но ще бъдем избити по един или друг начин".
Миналия юни "Фатах", "Хамас" и други фракции създадоха съюзно правителство, обещавайки да проведат президентски и парламентарни избори след 6 месеца.
После обаче избухна войната.
Периодът за избори отмина и политиците вече са разделени по няколко въпроса. Някои от тях са идеологически: "Хамас" настоява за въоръжена съпротива срещу Израел, докато Палестинската автономия (ПА) на Западния бряг предпочита преговори.
Други спънки са бюрократични и граничат с чистия абсурд.
Например около 70 000 служители на Палестинската автономия в Газа са получили нареждания да спрат да работят, когато "Хамас" са дошли на власт през 2007-ма.
40 000 от тях все още получават месечни заплати от Рамала, централата на ПА на Западния бряг, въпреки че не работят.
Междувременно 40-те хиляди чиновници и представители на силите за сигурност, които "Хамас" използват вместо тях, работят от година без заплати.
"Хамас" иска Палестинската автономия да плати тези заплати, но ПА отказва, твърдейки, че много от служителите на "Хамас" са недостатъчно квалифицирани за постовете си.
Междувременно Рамала налага високи мита върху горивото от Газа, внасяно за полуразрушената електроцентрала на територията, и използва част от тези приходи, за да плаща на служителите си в Газа.
Тези служители на свой ред седят по домовете си в мрака. На тя им е забранено да работят, но и същевременно са без електричество, защото високата цена и недостигът на гориво ограничават енергийните резерви на Газа.
Из ивицата Газа се чува една и съща дума отново и отново: "насиб" - съдба на арабски, пътят в живота, отреден от Бог.
"Насиб" чуваме от 42-годишния Йехия Махмуд. Той е бивш шофьор на рикша. Сега седи до арматурата на някогашния четириетажен дом на семейството си в Деир ал Балах, бежански лагер, първоначално построен за 9000 от 750 000 палестинци, превърнали се в бежанци след създаването на Израел през 1948-ма.
Половин век по-късно, лагерът приютява над 21 000 бежанци, като първоначалните им палатки са заменени с течение на времето от тухлени убежища, после от циментови строежи и накрая от къщи.
Домът на Махмуд е бил един от тях - до миналото лято. Сега той живее във временно убежище, където неговите 10-годишни тризнаци, две момчета и едно момиче, мечтаят за отмъщение срещу израелците.
Те не спират да го питат защо израелците са ги бомбардирали. "Казвам им: "Насиб. Такава е нашата съдба", отговаря Махмуд.
"Насиб" чуваме и от 23-годишния Камал Аяд, чиято майка и бременна сестра са загинали при обстрел миналото лято, докато са бягали от дома им в Шеджая.
"Не знаех, че са загинали, докато не стоях пред телата им в моргата", казва Аяд. "Видях лицето на сестра ми, шала и пръстена на майка ми".
Другата му сестра все още има шрапнел в тялото си, но не може да бъде оперирана за премахването му в Газа, където войната е унищожила или повредила 45 линейки, 50 клиники за спешна помощ и 17 болници.
Операцията извън Газа изисква разрешение от Израел, което се дава само в "изключителни хуманитарни случаи".
Аяд оставя чая си, гледа напред и примигва, когато го питаме дали е гневен.
"Насиб. Такава е нашата съдба".
"Насиб", казва и 29-годишният Абу Халид, строителен инженер, работещ по договор с Министерството на жилищното строителство в южния град Хузаа.
Сядаме в палатка със съседите му зад бомбардирания техен квартал, отломките от който стърчат към небето сред полета с жълти цветя.
"Правителството само говори", коментира Абу Халид. "Бъдете настоятелни, казват те, но няма помощ, няма планове, няма приходи".
Абу Емад, 50-годишен юрист, е съгласен.
"Хамас задържат парите за себе си. Те са крадци, наркомани, хора, които са работили с магарета, и после са станали правителствени служители. Хамас са затворили всичко за нас", казва той.
Другите мъже се смеят.
"Не го приемайте насериозно", казва Абу Халид. "Той взема подкупи от Рамала".
Юристът е бил военен генерал в Палестинската автономия, един от бившите служители на "Фатах", получавали заплата от Рамала, за да не прави нищо.
Питаме: кой може да застави фракциите да се помирят или да държи отговорно правителството за финансовото му състояние. Отговорът: "Това е нашият насиб".
Възстановяването изисква две неща, казва Наджи Сархан, заемащ длъжността зам.-министър на Министерството по обществените въпроси и жилищното строителство в единното палестинско правителство.
Нужни са пари и строителни материали. Газа няма и двете.
Международните донори са обещали 3,5 млрд. долара за възстановяване на разрушените сгради през октомври миналата година, но само 27% от тези средства са дошли до този момент, твърди доклад от април, съставен от Асоциацията на взаимопомощните групи.
Изплащането на парите става бавно заради други регионални кризи, отбелязва докладът, но и защото донорите са отблъснати от политическата патова ситуация между палестинските партии.
Парадоксално, липсата на възстановяване на разрушенията задълбочава разделението между Газа и Западния бряг.
Донорите не дават пари, защото палестинското помирение е в застой, но колкото по-дълго Газа остава без пари за възстановяване, толкова по-тежък става палестинският политически разкол.
Междувременно Израел е ограничил вноса на основни строителни материали от рода на цимент и стомана, заради опасения, че те ще се използват за строителство на тунели и ще улеснят терористичните актове.
Доскоро Газа разчиташе на материали от Египет, внесени контрабандно през тунели по южната граница, за да възстанови разрушеното след двете последни войни с Израел.
Този път обаче границата е затворена, а египетските власти също се позовават на аргументи от рода на сигурност и борба с тероризма.
На база броя камиони със строителни материали, допуснати в Газа, Oxfam твърдят, че ще са нужни повече от 100 години, за да се изгради наново разрушеното.
В резултат на всичко това, нито един от 19 000 разрушени домове не е възстановен, а 100 000 души от 1,8-милионното население на Газа все още са бездомни.
"Хората страдат", казва Сархан. "Те са под натиск, живеят като в затвор в отломките от домовете си. Ако не им помогнем, те ще експлодират и ще експлодират срещу Израел".
В Бейт Лахия, разположен северно от град Газа, срещаме група безработни мъже и ги питаме какво искат жителите на Газа.
"Поне 12 часа електричество", казва 29-годишният Мохамед Килани през смях. "Хората в Газа са късметлии", изсумтява той. "Дайте ни поне час електричество и ще сме на върха на света".
Килани е следвал право в университета "Ал Ажар" в Газа, но не се е дипломирал, защото не може да си позволи да плаща таксите за обучението си.
Неговият приятел Али, който е следвал математика в Ислямския университет, се включва в шегата. "Газа е като рая. Никога никаква работа!"
Запитани какъв е "насиб" на Газа, те правят пауза, после един от тях отговаря: "Израел".
Най-възрастният от присъстващите - Абу Ахмад, е преживял в периода 1948-1967 година, две интифади и три войни. "Проклети да са бащите на всички политици", казва Абу Ахмад. "И израелците, и палестинците".
"Израел е суперсила. Не можем да им се противопоставим. Нямаме самолети, танкове, нямаме оръжия като техните. Единственото, което имаме, са хора", казва Абу Ахмад. "Не бива да се предаваме. Но пък и не можем вечно да се бием".
Проблемът с палестинците, прекъсва го Килани, е в тяхната упоритост. "Можем да се адаптираме към ада. Хората се приспособяват, но нещата стават все по-лоши", пояснява той. "В крайна сметка сме мъртви. Просто няма живот тук".
В Газа, животът и смъртта са думи, написани на пясъка. И колкото по-дълго оставате там, толкова повече границата между тях се размива.
Април е сватбеният месец: колите на младоженци са наредени по брега, украсени с цветя и посрещани от барабани. Семействата се събират на празненствата, които продължават по цяла нощ. Те танцуват под звездите и край морето, сякаш войната никога не се е случвала - сякаш ивицата земя не се задушава от неприятният вкус на водата, сякаш имат осветление и сградите им не са разрушени, сякаш джобовете на гостите не са празни, сякаш булката и младоженецът няма да се приберат у дома при безработицата на сутринта, между голи стени, покрити с плакати на загинали като мъченици роднини.
Стоим на покрив с лелите и сестрите на булката и гледаме ергенското парти под нас.
Приятелите на младоженеца крещят и го носят на рамене, потейки се и въртейки се в ритъма на празненството.
Зад тях градът е потънал в мрак, с изключение на три светли точки на хоризонта: напълно осветените сгради отвъд израелската граница, полевото осветление на тренировъчен лагер на "Хамас" и пълнолунието над всичко.
"Върнете се. Няма да видите луна като тази никъде другаде", прошепва едно от момичетата. Но не и по време на следващата война, допълва тя. "Това е лошо време. Елате след нея. Ние пак ще бъдем тук".
