Живеем ли в "Матрицата"?

Истински ли сте вие? А другите?

Това са въпроси, които някога са вълнували само философите. Учените тогава са се захващали с разбирането как функционира светът и защо. Но някои от сегашните най-добри догадки за това оставят въпроса без отговор от страна на науката.

Няколко физици, космолози и технолози охотно се отдават на идеята, че всички ние живеем в гигантска компютърна симулация, като изживяваме наподобяващ "Матрицата" виртуален свят, който по погрешка считаме за реален.

Инстинктите ни се бунтуват, естествено. Всичко изглежда твърде реално, за да бъде симулация. Тежестта на чашата в ръката ви, богатият аромат на кафето, което съдържа, звуците около вас - как може подобно богатство на изживявания да бъде фалшифицирано?

После обаче се замислете за изключителния напредък в компютърните и информационните технологии през последните няколко десетилетия. Компютрите са ни дали игри с необичаен реализъм - с независими герои, реагиращи на нашия избор - както и със симулатори на виртуална реалност с изключителна убедителност.

Което е достатъчно, за да накара човек да стане параноичен.

"Матрицата" формулира тази теза с безпрецедентна яснота. В този сюжет хората са затворени от зла сила във виртуален свят, който те приемат безусловно като "реален". Но научнофантастичният кошмар да бъдеш затворен във вселена, сътворена в разума ти, може да бъде проследен още по-назад във времето, например във "Видеодром" на Дейвид Кроненбърг (1983) и "Бразилия" на Тери Гилиъм (1985).

Над всички тези антиутопични визии надвисват два въпроса. Как бихме разбрали? И би ли имало смисъл, така или иначе?

Идеята, че живеем в симулация, има няколко шумни поддръжници.

През юни 2016, технологичният предприемач Илън Мъск заяви, че вероятността да живеем в "основна, истинска реалност" е "едно на милиард".

По подобен начин гуруто на изкуствения интелект в Google Рей Курцвайл твърди, че "може би цялата ни вселена е научен експеримент на някой гимназист в друга вселена".

Нещо повече, някои физици са склонни да приемат тази вероятност. През април 2016, няколко от тях участваха в дебат въпроса в Американския природонаучен музей в Ню Йорк.

Никой от тях не твърди, че сме физически същества, държани в някакъв лепкав казан и заблудени да вяряваме в света около нас, както е в "Матрицата".

Вместо това има поне два други начина, по които вселената около нас може да се окаже не съвсем истинската.

Космологът Алън Гът от Масачузетския технологичен институт твърди, че цялата ни вселена може да е реална, но все пак да е своеобразен лабораторен експеримент. Тезата му е, че вселената ни е била създадена от някакъв свръхинтелект, точно както биолозите развъждат колонии от микроорганизми.

Няма нищо, което принципно да изключва вероятността да бъде създадена вселена в изкуствен "Голям взрив", запълнена с реална материя и енергия, казва Гът.

Нито пък това би унищожило вселената, в която е създадена тя. Новата вселена би създала собствен мехур от пространство и време, отделен от тази, в която е била сътворена. Този мехур бързо би се откъснал от родителската вселена и би изгубил контакт с нея.

Тази теория на практика не променя нищо. Нашата вселена може и да се е зародила в някакъв еквивалент на лабораторна колба на свръхсъщества, но тя е също толкова физически "реална" както ако се беше зародила "по естествен път".

Има обаче и втори вариант. И именно той привлича всичкото внимание, защото изглежда да подкопава самата ни концепция за реалност.

Мъск и други хора с подобни убеждения твърдят, че всички ние сме изцяло симулирани същества. Бихме могли да сме просто частици информация, манипулирани в някакъв гигантски компютър, като герои във видеоигра.

Дори мозъците ни може да са симулирани, и да реагират на симулирана сетивна информация.

Според тази теза няма "Матрица", от която да "избягаме". Това е мястото, където живеем, и това е единствения ни шанс за какъвто и да е "живот".

Защо да вярваме в толкова барокова идея? Аргументът е прост: вече правим симулации и с по-добри технологии би могло да е възможно да се създаде перфектната такава, със съзнателни същества, които я изживяват като напълно правдоподобна.

Провеждаме компютърни симулации не само в игрите, но и в научните изследвания. Учените се опитват да симулират аспекти на света на нива, вариращи от субатомно до цели общества или галактики, дори цели вселени.

Например компютърни симулации на животни могат да ни покажат как те развиват сложни поведенчески реакции като образуване на ята и рояци. Други симулации ни помагат да разбираме как са се образували планети, звезди и галактики.

Можем също да симулираме човешки общества, като използваме доста прости "агенти", които правят избор на база определени правила. Те ни дават поглед към това как се появява сътрудничеството, как еволюират градовете, как функционира движението по пътищата и икономиката и много други.

Тези симулации стават все по-сложни с увеличаването на изчислителната мощ на компютрите.

Вече някои симулации на човешко поведение се опитват да изградят грубо описание на познанието. Учените си представят не твърде далечно бъдеще, когато вземането на решения от тези "агенти" няма да разчита само на прости правила тип "ако... тогава...". Вместо това те ще дадат на агентите опростени модели на мозъка и ще видят как те ще реагират.

Кой може да твърди със сигурност, че в бъдеще няма да можем да създадем виртуални създания, които да демонстрират признаци на собствено съзнание? Напредъкът в разбирането и описването на мозъка, както и огромните изчислителни ресурси, които обещават квантовите компютри, правят тази перспектива все по-вероятна с всеки изминал ден.

Ако някога достигнем до този етап, ще провеждаме огромен брой симулации. И те бързо ще надминат по мащаби "реалния" свят около нас.

Няма ли вероятност тогава някакъв друг интелект другаде във вселената вече да е достигнал този етап?

Ако е така, има смисъл всякакви съзнателни същества като нас да приемат, че вече се намират в такава симулация, а не в единствения свят, от който се контролират виртуалните реалности. Вероятността просто е много по-голяма.

Философът Ник Бострьом от Оксфордския университет е структурирал тази теория на три възможности. Както той твърди, или:

(1) интелигентните цивилизации никога не достигат до етапа, когато могат да правят такива симулации, вероятно защото първо се самоунищожават; или

(2) те стигат до този етап, но после избират по някаква причина да не провеждат такива симулации; или

(3) изключително вероятно е ние самите да живеем в такава симулация.

Въпросът е коя от тези алтернативи изглежда най-вероятна.

Астрофизикът и нобелов лауреат Джордж Смут твърди, че няма убедителни причини да вярваме във възможности 1 или 2.

Да, човечеството поражда предостатъчно проблеми в момента, с климатичните промени, ядрените оръжия и надвиснало масово изтребване на хората. Но тези проблеми не е нужно да бъдат фатални.

Нещо повече, нищо не доказва, че наистина детайлна симулация, в която агентите се усещат като истински и свободни, е невъзможна по принцип. Смут допълва, че предвид това колко масово разпространени са другите планети (като друга, подобна на Земята е буквално на прага ни в космоса), би било изключително арогантно да приемаме, че сме най-развитият интелект в цялата вселена.

Ами вариант 2? Не е немислимо да се въздържим от подобни симулации по етични причини. Вероятно би изглеждало нередно да създаваме симулирани създания, които вярват, че съществуват и имат свобода на волята и действието.

Но това също изглежда малко вероятно, коментира Смут. В крайна сметка основна причина, поради която провеждаме симулации сега, е, за да научим повече за реалния свят. Това може да ни помогне да направим света по-добър и да спасим повече животи. Така че има основателни етични причини това да се прави.

Което ни оставя с вариант 3: вероятно живеем в симулация.

Но това е само предположение. Можем ли да открием някакви доказателства?

Много учени вярват, че това зависи от нивото на убедителност на симулацията. Най-добрият начин би бил да се търсят недостатъци в програмата, като бъговете, които издават изкуствената природа на "обикновения свят" в "Матрицата". Например може да открием непоследователност в законите на физиката.

Като алтернатива, покойният гений на изкуствения интелект Марвин Мински е издигнал теорията, че може да има издайнически грешки заради "окръгляването" при изчисленията. Например когато събитие има няколко възможни изхода, сумата от вероятността им би трябвало да се равнява на 1. Ако открием, че не е така, това би показало, че нещо не е както трябва.

Някои учени твърдят, че вече има сериозни причини да смятаме, че живеем в симулация. Една от тях е фактът, че вселената ни изглежда проектирана.

Константите на природата, като силата на основните физически сили например, имат стойности, които изглеждат специално нагодени, за да направят живота възможен. Дори малки промени биха означавали, че атомите вече не са стабилни или - че звездите няма да могат да се образуват. Причините, поради които е така, са сред най-дълбоките загадки в космологията.

Един възможен отговор включва "мултивселената". Може би има изобилие от вселени, всички те създадени в подобни на Големия взрив събития и всички те с различни закони на физиката. По случайност някои от тях биха били пригодени за живот - и ако не се намирахме в подобна "гостоприемна" вселена, не бихме си задавали въпроса за финото нагаждане, защото просто не бихме съществували.

Обаче паралелните вселени са доста спекулативна идея. Поне до някаква степен е потенциално възможно вселената ни вместо това да е симулация, в която параметрите са специално пригодени за получаване на интересни резултати, като звезди, галактики и хора.

Въпреки че това е възможно, аргументите в тази насока не ни водят никъде. В крайна сметка се предполага, че "реалната" вселена на нашите създатели също би била пригодена, така че те да съществуват. В този случай твърдението, че живеем в симулация, не обяснява загадката на нагаждането на физическите закони.

Други изтъкват някои наистина странни открития на съвременната физика като доказателства, че нещо не е както трябва.

Квантовата механика, теорията на много малките частици, внася всякакви страности. Например и материята, и енергията изглеждат зърнисти. Нещо повече, има граници на разделителната способност, с която можем да наблюдаваме вселената, и ако се опитаме да изучаваме нещо по-малко, нещата просто изглеждат "неясни".

Смут твърди, че тези объркващи свойства на квантовата физика са точно това, което бихме очаквали в симулация. Те са като пикселизацията на екрана, когато погледнете твърде отблизо.

Това обаче е само груба аналогия. Започва да изглежда, че квантовата зърнистост на природата не е толкова фундаментална, а е последица от по-дълбоки принципи за степента, в която реалността е познаваема.

Втори аргумент е, че вселената изглежда да работи на база математически линии, точно както и бихте очаквали от компютърна програма. В крайна сметка според някои физици реалността може да е просто математика.

Макс Тегмарк от Масачузетския технологичен институт заявява, че точно това бихме очаквали, ако законите на физиката са базирани на изчислителен алгоритъм.

Този аргумент обаче изглежда доста косвен. Като начало, ако някакъв свръхинтелект провежда симулации в своя собствен "реален" свят, то от него би се очаквало да базира физическите си принципи на тези в своята собствена вселена, както го правим ние. В този случай причината нашият свят да е математически не е, че той работи в компютър, а че "реалният" свят също е конструиран по този начин.

Обратно, симулациите не е задължително да са базирани на математически правила. Те могат да бъдат подготвяни например да работят на случаен принцип. Остава неясно дали това би довело до последователни резултати, но идеята е, че не можем да използваме привидно математическата природа на вселената, за да правим изводи за нейната "реалност".

На база собствените си изследвания по физика, Джеймс Гейтс от университета в Мериленд смята, че има по-конкретна причина да подозираме, че законите на физиката се определят от компютърна симулация.

Гейтс изучава материята на нивото на субатомни частици като кварки, съставните елементи на протоните и неутроните в атомното ядро. И той твърди, че правилата, регулиращи поведението на тези частици, изглежда да имат характеристики, наподобяващи кодовете, коригиращи грешки при обработката на данни от компютри. Така че може би тези правила наистина са компютърни кодове?

Възможно е. Или може би интерпретирането на тези физически закони като кодове за коригиране на грешки е просто поредният пример за начина, по който винаги сме интерпретирали природата на база напредналите ни технологии.

В един момент е изглеждало така, сякаш нютоновата механика уподобява вселената подобна на часовников механизъм, а в зората на компютърната епоха генетиката се е приемала като нещо като цифров код с функции за съхранение и четене. Може би просто налагаме сегашните си грижи върху законите на физиката.

Вероятно е много трудно, ако не и невъзможно да се намери убедително доказателство, че живеем в симулация. Освен ако симулацията е не изобилства от грешки, би било трудно да се проектира тест, резултатите от който да не могат да бъдат обяснени по някакъв друг начин.

Може и никога да не разберем, казва Смут, просто защото съзнанието ни може и да не е способно да го осмисли. В крайна сметка агентите в симулация се проектират да функционират в рамките на правилата на играта, не да ги променят. Това може да е просто предел, отвъд който да не можем да разсъждаваме.

Има обаче по-фундаментална причина да не се притесняваме от идеята, че може би сме просто информация, манипулирана в огромен компютър. Защото точно това според някои физици е и "реалният" свят.

Квантовата теория сама по себе си все повече се разглежда в понятията на информация и изчисления. Някои физици смятат, че на най-базово ниво природата може и да не е чиста математика, а по-скоро чиста информация: битове, като единиците и нулите в компютрите. Влиятелният теоретичен физик Джон Уилър нарича тази теза "It From Bit".

Според тази теория всичко, което се случва, от взаимодействието между елементарните частици до всичко друго, е своеобразно изчисление.

"Вселената може да се счита за гигантски квантов компютър," казва Сет Лойд от Масачузетския технологичен институт. "Ако човек погледне "вътрешностите" на вселената - структурата на материята в най-малки мащаби - тези вътрешности се състоят единствено от квантови частици, преминаващи през локални цифрови операции."

Което ни води до същината: ако реалността е само информация, то ние не сме повече или по-малко "реални", ако живеем в симулация. Така или иначе информацията е всичко, което можем да бъдем.

Има ли разлика тогава дали информацията е програмирана от природата или от свръхинтелигентни създатели? Не е очевидно защо би трябвало да има разлика - освен че в последния случай вероятно създателите ни принципно биха могли да се намесят в симулацията, или дори да я изключат. Как би трябвало да се чувстваме по отношение на подобна перспектива?

Тегмарк, не изключващ тази възможност, препоръчва всички ние да правим интересни неща с живота си, просто за всеки случай, за да не се отегчат авторите на симулацията.

Вероятно той казва това поне наполовина на шега. В крайна сметка със сигурност има по-добри причини да искаме да живеем интересно от перспективата да бъдем унищожени, ако не го правим. И все пак това неволно разкрива някои от недостатъците на цялата концепция.

Идеята за свръхинтелигентните създатели, които си казват: "Я виж, това тук почна да доскучнява - хайде да го спрем и да пуснем друго", е комично антропоморфна. Подобно на коментара на Курцвайл за училищен проект, тя си представя нашите "създатели" като непостоянни тийнейджъри с Xbox.

Дискусията за трите възможности на Бострьом включва подобен вид солипсизъм. Тя е опит да се каже нещо фундаментално за вселената, като се екстраполира на база това, което правят хората през XXI век. Аргументът се свежда до "Ние правим компютърни игри. Обзалагам се, че и свръхсъществата биха го правили, но техните игри биха били страхотни!"

В опитите да си представим какво биха направили свръхинтелигенти същества, или дори какво биха представлявали, имаме твърде малък избор - освен да започнем от самите себе си. Това обаче не бива да омаловажава факта, че в такъв случай плетем мрежи от нишките на невежеството.

Със сигурност не е съвпадение, че много от поддръжниците на идеята за "вселената като симулация" признават, че са били заклети фенове на научната фантастика от деца. Това може да ги е вдъхновило да си представят бъдеще и извънземен интелект, но и да ги е предразположило да си изграждат подобни образи в човешки понятия: да виждат космоса през прозорците на "Ентърпрайз".

Може би като осъзнаване на тези ограничения, физикът от Харвард Лайза Рандъл е учудена от ентусиазма, който някои от нейните колеги демонстрират към такива спекулации за космическа симулация. За нея те не променят нищо в начина, по който би трябвало да възприемаме и изучаваме света. Учудването й е не просто "и какво от това": то е въпрос на това какво избираме да разбираме като "реалност".

Почти гарантирано Илън Мъск не се разхожда по улиците, като си мисли, че хората около него, приятелите и семейството му са само компютърни конструкции, създадени от потоци от данни, влизащи в изчислителни възли, които кодират неговото собствено съзнание.

Донякъде той не го прави, защото е невъзможно да поддържаш подобна представа в главата си за дълго време. Но по-важното е, че вътре в себе си знаем, че единствената представа за реалност, която си заслужава да имаме, е тази, която изживяваме, а не някакъв хипотетичен свят "зад" нея.

Няма обаче нищо ново в запитването какво стои "зад" гледките и сетивните усещания, които изживяваме. Философите го правят от векове.

Платон се пита дали това, което приемаме за реалност, е като сенките, появяващи се на стените на пещера. Имануел Кант твърди, че въпреки че може да има някакъв тип "нещо само по себе си", което да стои зад реалността, която възприемаме, ние няма как да го осмислим. Рене Декарт приема, в прочутата си фраза "Мисля, следователно съществувам", че способността за мислене е единственият смислен критерий за съществуване, който можем да признаем.

Концепцията за "света като симулация" взема тази стара философска максима и я облича в дрехите на най-новите технологии. В което няма нищо лошо. Подобно на много философски главоблъсканици, тя ни тласка да анализираме възприятията и предубежденията си.

В началото на XVIII в., философът Джордж Бъркли твърди, че светът е просто илюзия. Отхвърляйки тази идея, пламенният английски писател Семюъл Джонсън възкликва "Отхвърлям това" - и ритва камък.

Джонсън реално не е отхвърлил нищо, но може би пък е стигнал до правилната реакция.