99,99% от хората сме средняци. И това е не просто добре - това е единственото ни възможно съществуване.
Имаме определен лимит - физически и психически, и живеем спрямо него. Оглеждаме се в околните, установяваме, че и те са горе-долу в този лимит, и това ни поставя в комфортната среда на себеподобните.
Някои имат повече ограничения, други са по-надарени, едни са по-успешни по един или друг начин, други - не, но при всички това е в рамките на нормата. И осигурява здравословна база за сравнение и конкуренция, които ни движат напред, бавно и по логиката на еволюцията. Защото успехите на повечето хора около нас са постижими в някаква степен.
Има обаче един малък процент изключителни хора. Които са недостижими за останалите, но ни карат да им се възхищаваме, вдъхновяват ни и позволяват да мечтаем - така, както мечтаем, когато гледаме звездите в небето - виждаме ги, там са, но са извън обсега на 99,99 процента от нас. Карат ни да благоговеем, вместо да завиждаме и ревнуваме.
От тези бляскави единици има във всякакви сфери и всеки според собствените си интереси може да посочи гениален учен, изключителен музикант или докоснат от божественото спортист.
За мен това са група хора, за които ми напомни трагичната смърт на олимпийската шампионка по биатлон и алпинистка Лаура Далмайер - хората на екстремната планина, на стихиите, леда и снега.
••• Историята на Далмайер:
Изследователи като Руал Амундсен, който стига и до Южния, и до Северния полюс и загива при спасителна акция за търсене на друг изследовател, с когото дори са били в лоши отношения.
Хора, които прекосяват Гренландия, Свалбард и Аляска на ски.
Планинари от старата школа като Райнхолд Меснер, качил всички осемхилядници без допълнителен кислород и без някой да му поставя въжета и да го води. Всички алпинисти като Лаура Далмайер, които катерят стени от по километър лед и скала на мачкаща надморска височина.
Боян Петров.
Да, доста от тях загиват, и това е част от ореола на красивата им история. Защото всяко минаване отвъд границата на човешките възможности, всеки досег с божественото, е докосване до смъртта. И те го знаят - просто не се плашат като нас, простосмъртните. Нямат - или преодоляват - естествената, здравословна и дори битова спирачка, а понякога и плащат цената.
Много от нас обичат да правят преходи в планините и да изкачват върхове. По-малка част стига по-нататък - да катери скали, да стига отвъд 3-4 хиляди метра; още по-малка - да търси дори по-големи предизвикателства, по-далеч, по-нагоре, на по-студено и направо екстремно.
Ситото го поставяме сами. Ако наистина пожелаят, повечето от нас могат да посветят повече време, усилия и отдаденост, и да стигнат много по-далеч. Но просто нямаме тази потребност - Черни връх, Мусала и Ботев ни носят достатъчно удовлетворение.
••• Или да отдадем почитта си така:
Различните, изключителните единици стигат до края. До най-трудното и до невъзможното.
Тези хора имат потребността да тестват границите, и всеки успешен опит води до нова, още по-далечна граница и до потребност от още по-брутално предизвикателство. Те не биха се чувствали добре и в мир със себе си другояче и избират този живот.
Не става дума за търсачи на адреналин, класически луди глави или просто безмозъчни ентусиасти, които се хвърлят в дълбокото, без да му мислят много-много.
Напротив - легендите в планините знаят по-добре от всеки друг какъв риск предприемат.
Включително най-големия от всички - този от собствената им глава, от мозъка и психиката, които може да ги предадат накрая, да ги тласнат отвъд ръба. Повечето от нас ще се откажат в ранен етап, защото е опасно, прекалено трудно, болката става непоносима, тялото не издържа и смисълът от целия ад изчезва. Ще си поставят по-ниски цели изначално и ще са напълно щастливи с постигането им.
При единиците опасността е точно обратната. След години подготовка, след дни пределни усилия, в състояние отвъд изтощението най-висшето умение е да запазиш способността да прецениш, че трябва да спреш.
Да се откажеш на 100 метра от върха, защото вероятността тези 100 метра да ти костват живота е вече прекалено голяма. Да устоиш на изкушението да поемеш прекалено големия риск, за да успееш. Да запазиш здрав разум на фона на тотално изтощение, липса на кислород и нечовешки условия.
Великите в тази област умеят това, знаят как да балансират по ръба на риска.
Знаят и че успехът и оцеляването са и извън техния контрол, защото винаги е и въпрос на късмет.
Да те пази Господ - или съдбата - е част от калкулацията на риска, и те я правят. И приемат, че в един момент късметът може да не е на тяхна страна. Приемат, че има определен процент вероятност да умрат, за разлика от лудите глави, които тъпо вярват, че нищо лошо няма да им се случи.
И се случва дори на тези единици късметът рано или късно наистина да им изневери. Или пък главата.
Все пак те са просто хора.
Но ако това стане, останалите притихваме и скърбим искрено.
