Преди повече от 4 години Абу Бакр ал-Багдади обяви началото на халифата в Ирак и Сирия, а себе си провъзгласи за халиф. Групировката му, която той преименува на "Ислямска държава" по повод епохалното събитие, контролираше територия с площ, сравнима с тази на Великобритания. Населението под контрола на Ал-Багдади възлизаше на 10 милиона души, което надвишава в пъти постиженията на "Ал-Кайда" или други джихадистки групировки.
"Ислямска държава" ужасяваше и тормозеше целия свят с финансирането на терористични актове, отвличането на момичета за секс-робини, разпространяването на записи с обезглавяване на пленници и постоянна преса през социалните медии. Страхът от тероризма промени политическия баланс в Европа и САЩ и донякъде помогна за успеха на кампанията на Доналд Тръмп. Но всичко това е минало.
Днес халифатът не съществува, а последните остатъци от територията му бяха превзети от кюрдските сили, подкрепяни от американската армия. Първоначалният възход и бързото падение на "Ислямска държава" могат да ни научат на много уроци.
От една страна - халифатът беше примамката за начинаещите джихадисти, като привлече десетки хиляди доброволци от арабския свят, Европа и Централна Азия. Групировката облагаше с данъци земеделските земи и продукция, експлоатираше нефтените находища под свой контрол, тренираше младежи за войници.
Ресурсите й позволяваха да поддържа все по-силна армия, но и да трупа милиони долари всеки месец.
В пика си "Ислямска държава" прибираше около 800 милиона долара от данъци на година. Отговорниците на групировката, чиято сигурност беше гарантирана в рамките на халифата, имаха възможност да планират терористични операции на хиляди километри разстояние - например атаката в Париж на 13 ноември 2015 г., при която загинаха 130 души. Една от най-важните последици е, че халифатът изпълняваше причината за съществуването на джихадзима: режим на политическо управленеи под стриктния ислямски закон.
Част от причината за първоначалния успех на халифата беше свързан с местоположението му в ядрото на арабския свят. Гражданската война в Сирия привлече световното внимание за разлика от по-периферните джихадистки бойни полета като Сомалия, Йемен или Кавказ.
Нещо повече - бойците в Сирия се ползваха от висока степен на свобода за действие в първите години от избухването на конфликта. Това беше по-скоро изключение от правилото след 11 септември 2001 г. Обикновено САЩ и съюзниците се обединяваха незабавно зад местните правителства в страни, в които джихадистки групировки набират сила, за да не допуснат още по-мащабно разширяване на влиянието им.
В Ирак, Сомалия, Йемен и др. ислямските групировки се възползваха от избухването на граждански войни, но американската помощ - военна и финансова - ограничаваше обхвата им. Франция изигра подобна роля след атаките срещу Мали през 2012 и 2013 г.
Вашингтон обаче не се притече на помощ срещу режима на Башар ал-Асад. В първите години от войната САЩ се опитваше да бомбардира по-скоро позициите на сирийската армия, вместо джихадистите. Президентът Барак Обама и съюзническите лидери открито обсъждаха смяната на Асад. Едва когато "Ислямска държава" започна да избива язидите и тръгна на поход към Багдад, САЩ се намеси по-решително.
Американската военна операция беше бедствие за "Ислямска държава", което показа слабите места при опита на една по-малка групировка да контролира мащабна територия.
ИДИЛ се опита да защити халифата си с цената на живота на десетки хиляди бойци и още толкова оперативни организатори и пропагандисти. Резкият колапс беше избегнат, но нямаше как да се спре устойчивият и необратим разпад.
Независимо с колко богати ресурси разполага една джихадистка групировка, тя не може да се сравнява с военната мощ на САЩ и партньорите.
Привлекателната сила на ИДИЛ не е изчерпана, но е много по-слаба, откакто групировката вече не може да претендира, че е създала държава под върховенството на божия закон. Много от бойците на "Ислямска държава", рекрутирани от западни държави, сега се молят на правителствата да им разрешат да се приберат у дома.
"Ал-Кайда" - съюзник, но и архивраг на "Ислямска държава" - отдавна познава този проблем. Осама бин Ладен винаги смятал, че халифатът е крайна цел, но че преждевременното му обявяване (преди натрупването на достатъчно гаранции за непревземаемостта му от външни сили) само ще го превърне в лесна мишена за гнева на САЩ. Наследникът му Айман ал-Зауахири също беше предпазлив, но демонстрираше по-публична подкрепа за тази идея заради популярността й сред потенциалните рекрутирани бойци.
2019 г. доказа, че притесненията на Бин Ладен са били по-основателни.
Колкото и да е изненадващо за хората по света, които свързват "Ислямска държава" само с отвратителните зверства и масовите убийства, халифатът всъщност се ползваше със симпатиите на повечето свои поданици. Тази популярност не се дължи на идеологически причини, а по-скоро на способността на режима да изпълнява базови управленски функции - да осигурява закон и ред, да предоставя минимални социални услуги.
В книгата си "Управлението на зверството", джихадисткият стратег Абу Бакр Наджи насърчава последователите си да използват терористично насилие, за да формират зони на хаос в дадена вражеска държава. Оттам джихадистките групировки поемат контрола и печелят на своя страна измъченото население, като му връщат усещането за ред. ИДИЛ следва именно този план. Както казва един от бойците на групировката в Ирак: "Ако успеем да осигурим справедливост, ще сме сигурни, че сме спечелили сърцето на народа".
Жителите на градове като Мосул (онези, които не са избягали при нахлуването на ИДИЛ) признават, че драконовските закони на "Ислямска държава" са довели до подобрения като прокарване на електричество или борба с престъпността. Групировката печели на своя страна част от населението, като замества корумпираните или некомпетентни местни власти. Паметта за бруталността на ИДИЛ постепенно избледнява, а когато старите цивилни управници си възвърнат властта, някои иракчани и сирийци си спомнят с умиление за режима на терористите, когато поне не е имало режим на тока.
За САЩ подобни управленски проблеми се оказват основният проблем пред опита им за борба с тероризма в Близкия Изток. След 11 септември Вашингтон оформи мащабна и много добре подготвена армия, която редовно се мобилизира за прочистване на редиците на терористични групировки.
Какво да се прави след края на войната - този въпрос се оказва много по-сложен. Бруталните военни лидери и корумпираните режими създават хаос, който засега се оказва непосилно препятствие за американските чуждестранни мисии. Опитите за формиране на силни и качествени национални правителства без въвличането на американците в тях остават неуспешни.
В Афганистан и Ирак, а може би и скоро в Сирия, местните партизански групировки се връщат към успехите си заради слабостите и неадекватността на новите политически елити.
Президентската администрация на Тръмп се мъчи да намери правилния баланс между отмъщението срещут тероризма и прекаления триумфализъм. Тръмп, сам по себе си, клони към триумфализма, като преувеличава успеха от разгрома на ИДИЛ, докато контратерористичната общност настоява САЩ да не се изтегля толкова скоро от Сирия, за да не провокира обратен ефект.
Има основания за критики срещу поведението на Тръмп, но е важно да се признае, че "Ислямска държава" е ударена тежко и че загубата на халифата бележи потенциална повратна точка. Притокът на чуждестранни бойци в нейните редици е пресушен. Загубата на територия усложнява сериозно организирането на терористични атаки зад граница. Необичайните обстоятелства, които позволяваха на халифата да просъществува за кратко, може и да не се повторят скоро. Слабо вероятно е ИДИЛ да се възроди в близко бъдеще - поне не в същия мащаб.
Разбира се, това не означава краят на джихадисткия тероризъм. Мощта на тяхната идеология остава солидна, а на Запад все още има известен брой последователи, готови да се хванат на оръжие в името на религиозния фанатизъм. Но заплахата днес е по-ограничена в сравнение с 2014 г. Политическите лидери би трябвало да признаят, че частичният успех може да се окаже най-доброто им постижение в този случай.
