От встъпването си на власт като президент на САЩ Доналд Тръмп залага на една основна стратегия във външната си политика спрямо Иран и влиянието му в региона - максимален икономически и дипломатически натиск.
Този подход разчита до голяма степен на икономическите санкции, които целят да притиснат Техеран максимално, орязвайки достъпа до външни пазари и международната финансова инфраструктура.
Общата цел е на иранските власти да бъдат отказани финансовите ресурси, необходими за поддържане на ядрената им програма и цялата мрежа от прокси играчи, включително ливанската групировка "Хизбула", редица шиитски милиции в Ирак, хутите в Йемен и нарастваща мрежа от чуждестранни бойци в Сирия, наети от Иран от Афганистан и Пакистан.
Невъзможно е да се отрече, че кампанията за максимален натиск вреди на Иран. С падането на приходите от петрол и от международна търговия икономиката на страната се забави значително. Сега Иран има по-малко ресурси, които да отдели за своята регионална програма.
И с колкото по-малко пари разполага Иран, толкова по-малко щети може да нанесе директно или чрез своите проксита в региона. Поне това е визията на екипа на Тръмп.
Макар тази стратегията на максималния натиск да сработва за разклащане на иранската икономика, тя не прави особено много в по-общ план за ограничаване на влиянието, което Техеран има върху региона, нито променя външната му политика.
Според посланик Нейтън Продажс, който отговаря за стратегията за борба с тероризма в Държавния департамент на САЩ, Иран все още предоставя на "Хизбула" годишно по над 700 млн. долара за издръжка.
Дори и тази цифра да е завишена, както някои предполагат, малцина биха оспорили, че Техеран остава основният благодетел на Хизбула (Освен подкрепата от Иран, групировката също така си докарва около 300 милиона долара годишно от собствени механизми за финансиране, включително дарения от мрежата от членове и от криминална дейност).
Единственият признак, че Хизбула е почувствала последиците от финансовата атака срещу Иран е, че групата е поставила повече кутии за дарения в целия Бейрут и други части на Ливан.
По подобен начин другите "клиенти" на Техеран продължават да работят без сътресения. В Йемен, например, през последната година хутитите вече разполагат с по-модерни оръжия, които използват срещу военни и цивилни цели на Обединените арабски емирства и на Саудитска Арабия, както и за отмъщение към САЩ.
Освен това финансовите санкции не могат да засегнат много от най-важните аспекти в отношенията на Иран с неговите прокси играчи. Техеран предоставя на тези групи не само пари, но също така обучение, безопасни убежища, доставки на оръжия и технологии и т.н.
Иран никога не се е интересувал от изграждането на мрежа от напълно зависими проксита.
Вместо това той се опита да помогне на тези групи да станат по-самостоятелни, като им позволи да се интегрират в политическите процеси и икономическите дейности на собствените им държави, помагайки им да изграждат собствени отбранителни индустрии - включително като им дава способността да създават оръжие и военна техника, а не разчитат на Иран да ги доставя.
Междувременно, докато САЩ се оттеглят от Сирия, а властите в Дамаск и стоящите зад тях сили възвръщат контрола над страната, Техеран бавно се приближава към целта си за установяване на сухопътен мост, който се простира в целия регион.
Ако тази цел стане реалност, агентите на Техеран ще могат да придвижват оръжие и хора между Иран и нарастващата му армия от прокси играчи, където и да се намират те. А междувременно в този контролиран терен могат да се изграждат и поддържат военни бази и складове, при това с относителна безнаказаност.
Финансовите санкции не спират напредъка към тази стратегическа цел и настоящата политика на САЩ се изгражда почти изключително на предпоставката, че санкциите сами ще решат проблема със засилващото се влияние на Иран.
Големият проблем за САЩ и за локалните им партньори идва най-вече от факта, че Техеран се меси в политиката в региона, привличайки и обучавайки отделни групи, чрез които да действа на терен. И именно този аспект трябва да адресира политиката на САЩ, ако иска да пресече иранското влияние в Близкия изток.
Добър начин за това би било спирането на настоящото изтегляне от Сирия, което по всяка вероятност ще е от полза за плановете на Иран и неговите прокси милиции в района.
Едно от най-ефективните средства срещу по-нататъшната иранска експанзия в Сирия досега беше присъствието на Сирийските демократични сили - доскоро доминираните от кюрдските милиции бунтовнически сили, които се ползваха с подкрепата на САЩ.
Другият важен момент, който допълнително би засилил иранците и техните прокси играчи, е предвиденото за догодина по това време падане на ембаргото на ООН върху продажбата на оръжия за Техеран. Макар че това ембарго е насочено предимно срещу ядрената програма на Иран, то засяга и някои елементи, които биха могли да се използват в ракетната програма на страната.
Това е особен източник на безпокойство, тъй като Техеран разработва все по-точни ракети за своята армия и за своите проксита, а отпадането на ембаргото допълнително ще ускори напредъка на Иран.
Съгласно съществуващата ядрена сделка, ембаргото се очаква да бъде отменено през следващата година, заедно със забрана за пътуване на командира на силите на Кудс към Революционната гвардия Касем Сюлеймани, който отговаря за координирането на отношенията между Техеран и прокси групировките му.
Вашингтон и неговите европейски съюзници имат общ интерес да предотвратят потока на оръжие от Иран към подчините му милиции, но те имат различия в мненията как да постигнат тази цел.
В преследване на консенсус Вашингтон вероятно ще трябва да се откаже от настоящите си максималистични позиции по иранската ракетна програма. Интересите на САЩ ще бъдат по-добре обслужвани чрез преследване на по-постижими промени в ембаргото, съсредоточени върху спиране на иранското разпространение на ракети и ракетни технологии към проксита.
В по-общ план администрацията на Тръмп трябва да признае многообразието на регионалните помощници на Техеран и да разбере, че те не могат да бъдат ударени толкова силно само чрез увреждане на иранската икономика.
Бойците на Хизбула са различни от тези на хутите, а шиитските групи в Ирак са различни в много отношения от афганистанските и пакистански милиции, опериращи в Сирия. Тези сили имат различни възможности и цели, като Техеран упражнява различни нива на командване и контрол, поради което стратегията с единен подходът за всички играчи е обречена на провал.
Стратегия за противодействие на Хизбула би трябвало да се съсредоточи върху противодействие на криминалните активности на групировката, което да спре съвсем потока на пари към центъра, докато най-ефективният начин за противодействие на хутите вероятно включва изковаване на политическо решение в Йемен.
И всяка стратегия, която се опитва да наруши притока на афганистански бойци към Сирия, трябва да вземе предвид последиците от бързото изтегляне на САЩ от Афганистан.
Финансовите санкции са важна част от всяка стратегия за борба с тероризма. Но те не са достатъчни. И колкото по-рано администрацията на Тръмп осъзнае това, толкова по-бързо нарастващото влияние на Иран може да бъде спряно.
