Съединените щати винаги са били твърд поддръжник на Израел и двете държави винаги са имали близки отношения. И все пак, Вашингтон винаги се е стремял да бъде (къде успешно, къде не толкова) да бъде "брокер на доверие" в отношенията между Израел и Палестина - актьор, който е безпристрастен и стоящ над спора между двете страни.
От известно време обаче става все по-ясно, че ролята на САЩ като "брокер на доверие" явно е била по-скоро стремеж, отколкото някаква реалност. Въпреки всичките опити да се представи като безпристрастен наблюдател и пазител на мирния процес в преговорите между евреи и мюсюлмани, Америка играе далеч по-сложна и противоречива роля.
С последния ход на Доналд Тръмп да признае официално Йерусалим за столица на Израел пристрастията, които САЩ има по въпроса, излязоха наяве.
Решението доведе до изблик на гняв, протести и осъждане по цял свят. Критики дойдоха както от западните партньори на САЩ (освен Чехия), така и от регионалните играчи в Близкия изток и Северна Африка.
Позицията на Вашингтон е, че все още вярва в двустранното решение на въпроса и ще се бори и двете страни да постигнат решение, удовлетворяващо и двете страни. Въпреки това съществуват малко доказателства в посока на подобна теза. И всички действия на президента Тръмп от последно време показват къде стоят пристрастията му.
Контролът върху Йерусалим винаги е се е смятал за нещо изключително ценно и престижно най-вече заради огромното религиозно значение и мястото му в историята.
През последните 100 години градът е видял много кръв и окупатори. В началото на XX век британците, налагат военно положение, обещавайки че градът ще бъде защитен.
Палестина обаче е контролирана от британците (със седалище в Йерусалим) до 1947 г., когато той е предаден в "несигурните" ръце на ООН, откъдето е трябвало да се даде решение на конфликта между евреи и палестинци след десетилетия на насилие.
А ООН решава, че съдбата на града ще бъде контролирана от "международно попечителство". През 1948 г. след основаването на държавата Израел и след арабско-израелската война градът е разделен между двете страни. Така Йерусалим става символ на конкурентните претенции на ционизма, от една страна, и палестинския национализъм - от друга.
През 1967 г., след като Израел завладява палестинския Източен Йерусалим и светите места по време на Шестдневната война, едностранно обявява целия град за своя столица.
Следователно, дипломатическите усилия за разрешаване на израелско-палестинския и по-широкия арабско-израелски конфликт винаги са били свързани с чувствителността към оспорваната история на Йерусалим и важната символика.
Дипломати и миротворци винаги са се съгласявали, че именно градът е ключът за решаване на мирния процес между Палестина и Израел. С цялата си символика, религиозна обремененост, политическо значение и т.н. това е мястото, което трябва да се подели по взаимоизгоден начин, за да има въобще шанс да се стигне до следваща крачка на преговорите.
Пример за това са преговорите от 1999-2000 г., които макар и да не довеждат до качествени резултати или разбирателство, поставят именно тази пътека - първо разбирателство за статута на Йерусалим (както се случа по време на предварителните преговори в Белфаст) и едва след това следва същинската част (където реално през 2000 г. нещата не успяват да потръгнат).
Именно преговорите в Кемп Дейвид през 2000 г. бяха върхът на усилията на САЩ да се представи като "брокер на доверие", който може да проводи двете страни до мир. А Йерусалим беше основен въпрос в арбитража на администрацията на Клинтън.
И въпреки че тези преговори в крайна сметка не доведоха до успех, а събитията от последните 17 години така и не показаха, че възможността за решение на конфликта е близо, ролята на САЩ се запази относително без промяна - балансьор между двете враждуващи фракции.
Сега с обявеното от Тръмп признаване на Йерусалим за столица на Израел, този баланс е тотално нарушен, а визиите за мир, прокаран именно от САЩ, могат да бъдат забравени в обозримо бъдеще, както и идеята за "честния брокер" в лицето на Вашингтон.
В извънредно заседание на Съвета за сигурност на ООН 14 от общо 15 държави заклеймиха решението на Белия дом. 15-ата държава бяха самите Съединени щати. В съвместно изявление посланиците от Великобритания, Швеция, Германия, Италия и Франция заявиха, че действията са "несъответстващи на резолюциите на Съвета за сигурност и не са полезни по отношение на перспективата за мир в региона".
Генералният секретар на ООН Антонио Гутериш също заяви, че се противопоставя на "всякакви едностранни мерки, които биха застрашили перспективата за мир за израелците и палестинците".
На фона на това международно отричане, действията на Тръмп показват едностранен избор, който е в директен конфликт с визиите за "град на две държави" и двустранно решение на изрело-палестинския въпрос. Своеобразно официално легитимиране на действията, които Израел приема за изграждането на нови еврейски селища по Западния бряг и изгонване на палестинското население.
Безспорен факт е, че досега Вашингтон толерираше тези действия.
Нито администрацията на Джордж Буш, нито тази на Барак Обама направиха нещо в тази посока. Дори напротив, по тяхно време САЩ слагаше вето на всеки опит да се прокара резолюция на ООН, с която тези действия на Израел да бъдат осъдени.
Затова когато Доналд Тръмп казва, че признаването на Йерусалим е просто признаване на реалността такава, каквато е, той действително дава и друго послание. САЩ отдавна не е независим брокер на доверие по израело-палестинския въпрос.
Оттук насетне остава друг въпрос - Кой ще запълни този оставен вакуум? Кой обаче може да ги замести? ЕС? Китай? Русия?
Европейският съюз е зает към момента да се справя със своите си вътрешни кризи и с несигурното си бъдеще. Китай и Русия имат свои си планове и виждания за това как трябва да изглеждат нещата в Близкия изток, но дали решаването на тази криза влиза в плановете им?
Но дори да се намери кой да влезе в тази позиция, изниква друг, по-важен въпрос - ще позволи ли САЩ някой друг да бъде централна фигура в мирния процес между израелци и палестинци?
Засега изглежда, че отговорът на последния въпрос е отрицателен. САЩ и Израел отдавна са изолирали арабите, ЕС, ООН и всякакви други страни, които са опитвали да инициират дипломатическо решение на тази криза.
Америка може да се е отказала от неутралитета си тук, но е далеч от идеята да намали влиянието си в региона давайки на някой друг да диктува правилата за мир.
Което на практика оставя засега мирният процес на изчакване... до по-добри времена.