През по-голямата част от цялата си кариера като писател, обхващаща пет десетилетия, сър Салман Рушди винаги е бил обект на смъртни заплахи. Той е един от най-популярните и успешни британски автори, но работата му предизвика и немалко противоречия, които почти костваха живота му.
В петък, 12 август, писателят беше тежко ранен, след като беше намушкан с нож на сцената на събитие в щата Ню Йорк.
Към момента състоянието му остава критично, но "обичайното му борбено и предизвикателно чувство за хумор остава непокътнато", както твърди неговият син Зафар Рушди. Според него баща му е получил наранявания, които са променили живота му, но поне вече може да говори със семейството си.
Обвинен за атаката е 24-годишният Хади Матар, който е нанесъл най-малко 10 удара с нож в лицето, шията и корема на Рушди. Матар е пледирал "невинен" по обвиненията в опит за убийство и нападение, повдигнати му за това, което прокурорите определят като "предварително планирано" престъпление.
Какво обаче може да породи подобна омраза в толкова млад човек?
Матар е израснал в Калифорния, но родителите му са имигранти от южната част на Ливан. Първоначалното разследване показва, че през последните години младежът е станал силно религиозен привърженик на шиитската крайна фундаменталистка групировка Хизбула и свързаната с нея Иранска революционна гвардия - две структури, които от дълги години са вдигнали мерника на Рушди.
Самият Салман Рушди е роден в Индия в семейството на успешен бизнесмен с мюсюлмански произход. На 16 години бъдещият писател заминава за Великобритания, където получава престижно образование в известната гимназия в град Ръгби, а след това завършва Кеймбриджкия университет.
През 70-те години се установява в Лондон, където работи като копирайтър, а първият му роман "Гримус" излиза през 1975 г. Следва съвременната индийска история "Среднощни деца" от 1981 г., която носи множество награди и международно признание за Рушди.
"Срам" (1983 г.), базиран на политиката в Пакистан, също става популярен, но четвъртият му роман "Сатанинските строфи" среща съвсем различен прием - провокира както признание, така и огромна омраза.
Историята е в стилистиката на магическия реализъм и разглежда съвременните проблеми на имигрантите и имиграцията, невъзможността за асимилация и интеграция в нова култура, както и неизбежността на възвръщането към корените. Това се случва чрез един разказ, изпълнен с мистика, фантастични преживявания и най-вече религиозен поглед към миналото и настоящето.
Названието на книгата произлиза от легенда за Пророка Мохамед, описана в неговите първи биографии, според която в няколко стиха от Корана той възхвалява стари езически богове на Мека. Впоследствие стиховете са оттеглени от книгата на основание, че дяволът го е подлъгал да ги изрече.
В ислямската култура съществува съществен спор относно този момент от живота на Мохамед, като няма доказателството за достоверността на случилото се.
Все пак легендата служи за основна част от важен подсюжет в романа, който включва персонаж, базиран на Мохамед (в книгата е наречен Посланик или Махунд). В един от епизодите Махунд под натиска на лидерите на Мека (в книгата градът е наречен Джахилия) се съгласява да признае, че няколко езически богини притежават особен статут в очите на Аллах.
Тук има и игра на думи от автора, в която за име на Мека той използва названието Джахилия, известно в мюсюлманската култура като епохата на невежество преди пристигането на Пророка, когато хората са вярвали в езически богове и култове.
Други използвани имена също предизвикват възхищение сред мюсюлманите - смята се, че Махунд е било обидно име, което кръстоносците през средновековието употребявали за Пророка Мохамед. Името на архангел Джибрил (Гавриил) се използва за индийска филмова звезда, а пък с името на една от съпругите на Мохамед - Аиша - се означава фанатично настроено индийско момиче.
Освен това публичният дом на град Джахилия се обслужва от проститутки със същите имена като останалите жени на Пророка.
В друг сюжетен момент пък се появява съвременен фанатичен религиозен лидер, живеещ в изгнание, в когото лесно може да се разпознае образът на аятолах Рухолах Хомейни - шиитският духовник, идеолог зад ислямската революция в Иран от 1979 г. и върховен лидер на страната след това.
Именно той е един от първите, които реагират изключително остро срещу Салман Рушди, когато "Сатанински строфи" излиза на бял свят през 1988 г. Малко след това върховният лидер издава религиозно разпореждане, в което обявява награда за главата на писателя и призовава вярващите мюсюлмани да убият него заедно с издателите му, позволили излизането на книгата.
Недоволство има и в много други части на света, като книгата е забранена в Индия, Пакистан, Судан, Индонезия и още редица държави.
Започват и протести с насилие. В родния град на Рушди - Мумбай, загиват 12 души при сблъсъци с полицията, в Иран е атакувано британското посолство, а в САЩ ФБР докладва за близо 80 заплахи и нападения срещу книжарници само за няколко месеца до края на 1989 г.
В рамките на следващите няколко години пък жертви на нападения стават издатели и преводачи на Рушди в Италия, Норвегия и Турция. Те оцеляват, но не такава е съдбата на японския преводач Хитоши Игараши, който е намушкан до смърт в Токио през 1991 г.
Вниманието е насочено и към Рушди. Няколко месеца след излизането на книгата става ясно за неуспешен бомбен атентат срещу него - иранецът Мустафа Мазех по случайност детонира взривно устройство в хотел в Лондон. Отговорност за взрива поема ливанска терористична организация, в чието обръщение се посочва, че Мазех е станал мъченик, докато подготвя атака срещу "вероотстъпника Рушди".
Всички заплахи и нападения оказват влиянието си върху писателя. Той и семейството му в продължение на години живеят под закрилата на Скотланд Ярд, въпреки че Рушди поднася извинение на мюсюлманската общност.
"Осъзнавам, че мюсюлманите в много части на света са искрено разтревожени от публикуването на моя роман. Дълбоко съжалявам за страданието, което той причини на искрените последователи на исляма. Тъй като живеем в свят на много религии, това преживяване ни напомни, че всички трябва да сме наясно с чувствителността на другите", казва Рушди.
Нужно е цяло десетилетие преди новият аятолах в Иран Али Хаменей да оттегли фетвата на своя предшественик, добавяйки все пак, че тя е като "куршум, който веднъж изстрелян, не спира, докато не удари целта си".
За цялото това време Рушди, макар и далеч от обществения живот, продължава своята дейност и издава поредица от разкази, есета и романи на различна тематика.
В началото на новия век се мести в Ню Йорк, където постепенно започва отново да се появява публично, а през 2012 година издава автобиография, където пише и за "Сатанински строфи".
Опасността за живота му обаче винаги е била актуална.
Противоречивият му роман става причина за разделение както в рамките на различните мюсюлмански общности по света, така и за такова между мюсюлманите на Запад и обществата в САЩ и Европа. Книгата без съмнение оказва огромно културно влияние, като повдига множество въпроси относно културните различия, религиозният екстремизъм и свободата на словото.
