Освободила се от един изпълнен с ужасни кошмари живот, Йелена Докич просто не може повече да мълчи.
Някога тя беше сред най-талантливите млади тенисистки, а после стана известна като една от големите жертви на болни родителски амбиции в тениса.
Изстрадала безмилостния режим на своя баща и треньор, днес Докич е в мир със самата себе си, със спорта и с обществеността, когато споделя своите преживявания.
"По-щастлива съм от когато и да е и го казвам с увереност. Няма да позволя на миналото да ме победи. Съумях да превърна цялата болка и страдание в нещо много позитивно. Най-голямата ми сила е моята уязвимост", убедена е 40-годишната бивша №4 в ранглистата.
Нейната история започва в Осиек, бивша Югославия, където е родена в семейството на баща сърбин и майка хърватка.
Семейство Докич емигрира заради войната и в един момент даже живее в барака, пълна с плъхове.
Когато се установява в Австралия заедно със своите родители и с по-малкия си брат, Йелена напредва бързо с тениса под безмилостното ръководство на баща си Дамир.
Още на тийнейджърска възраст Докич набира популярност с пробиви на Уимбълдън и US Open, но зад успеха се крият години на физически и психически тормоз.
Йелена разказва, че понякога е била пребивана с колан от баща си и е губила съзнание. Друг път е била наказвана да стои неподвижно часове наред, била е навиквана с определения като "безнадеждна крава" и нецензурни обиди.
Отнема години да се откъсне от неговото въздействие и да преодолее травмата, за да може днес да говори за случилото се.
Няма как обаче да има помирение между нея и Дамир Докич, наречен "тенис бащата от ада" в някои медии.
"Сега спя спокойно нощем. Не говоря с него, последно говорихме преди 10 години. Опитах да търся някакво помирение, но е трудно, когато той не може дори да се извини. Надявах се, че ще се промени, но не беше възможно. И смятам, че на някакъв етап, дори когато става въпрос за човек от семейството, трябва да оставиш нещата и да кажеш - това е твърде токсично за мен", признава Йелена.
"Аз точно така направих и в деня, в който се случи, се почувствах много щастлива".
"Баща ми винаги ми казваше "Не смей да разкриваш нищо, мълчи си, защото ще те убия". Мълчанието беше злато. Мисля, че в спорта и в обществото често опитваме да се изкараме перфектни хора, но забравяме, че животът не е съвършен".
"Искам да променя схващането, че уязвимостта е някаква слабост. Идея нямате колко сила се изисква, за да бъдеш уязвим. Необходим е кураж, особено когато е пред очите на цял свят".
Статистиката показва, че жертвата на насилие в детството си се нуждае средно от 24 години, за да стигне до етап, в който да разкрие станалото.
След като приключи с тениса, Йелена Докич разказа своята история в автобиографична книга, а сега е успешен тенис коментатор в Австралия.
Само през тази година е изнесла над 150 мотивационни речи и по нейните думи, животът ѝ е изпълнен с "радост и щастие".
По-важното е обаче, че тя наистина иска да промени нещо и да помогне на други жертви на тормоз - а подобни случаи има постоянно.
Миналата година световната спортна общност се възмути от изтекло видео, в което 14-годишна тенисистка е ритана и бита от баща си в Белград. Само можем да предполагаме колко подобни примери има, които остават скрити.
Нашумели случаи за тормоз над деца има и в гимнастиката, плуването и други спортове.
"Изобщо не съм се усмихвала през първите 33 години от живота си. До това води тормозът. Но ако намериш своя глас и своята сила, можеш да промениш нещата. Разкриването на истината ти позволява да поемеш контрола", уверява Докич.
"Не мисля, че можем изцяло да елиминираме тормоза в спорта или в живота".
"Винаги казвам, че спортове като тениса, където са заложени толкова пари и слава, ще създават чудовища от родители и треньори".
"Но искам да променя стигмата, която слагаме на жертвите. Трябва да търсим отговорност от извършителите, а не можем да го направим без да създадем безопасна среда за потърпевшите", допълва тя.
Йелена Докич се сблъсква с тежки лични проблеми и след дистанцирането от баща си.
В последните години издигането ѝ като тенис анализатор съвпадна с обиди към нея в социалните мрежи, подигравки с теглото ѝ, разпадане на връзката с дългогодишния ѝ приятел и даже с мисли за самоубийство.
Важното е, че Докич избира да не се крие от светлината на прожекторите и разкрива емоциите си с въздействащи публикации в Instagram.
"Защо обидите и малтретирането трябва да са нещо нормално? Все чувам, че когато си публична личност, те са нещо неизбежно. Но защо? Няма просто да го приемам без да правя нищо, защото така беше и когато баща ми ме малтретираше", обяснява Йелена.
"Знам обаче, че на всяко злобно съобщение, което получавам, има по 10 000 невероятно мили. Много съм чувствителна към тялото си, докато играех носех размер 2, сега съм размер 16. Иска ми се хората да живеят без да се срамуват от тялото си. Трябва да променим представите".
Да призоваваш към доброта и съпричастност често е неблагодарна работа, но при Йелена Докич наистина не се забелязва огорчение и злоба, когато говори за себе си и за преживяното.
Големите ѝ постижения си остават достигането до №4 в света и до полуфинал на Уимбълдън, а тя можеше да стигне и по-високо, но не съжалява за нещата, случили се на корта.
Чувствителна е към нещо друго - към психологическите проблеми на прекрасни млади тенисистки като Ема Радукану и Наоми Осака, почувствали цялата тежест на напрежението от ранния фурор.
Докич споделя, че редица журналисти са поднесли извинения към нея за свои критики, след като стана ясно през какво е преминавала в кариерата си.
Слаба форма и контузии я накараха да се откаже през 2014 г., преди това пък баща ѝ (от когото вече се беше отделила) даже мина през затвора, след като заплаши австралийския посланик в Сърбия с ръчна граната.
Днес Йелена Докич не иска да гледа далеч към бъдещето и си прави планове за сравнително кратки срокове: след издаването на своята втора книга иска да пише и за деца, междувременно да продължи да се развива като коментатор.
В основата си остава подкрепата ѝ към всички, изпитващи големи трудности в спорта и в живота.
"Тенисът е брутален индивидуален спорт. Съвършенството не съществува, не е постижимо и поставя под голямо напрежение спортистите за дълго време. Иска ми се хората навсякъде да не губят надежда, да се концентрират върху бъдещето и да не позволяват на миналото да ги победи", казва Йелена.
"Да, аз бях жертва на тормоз. Но всичко зависи от това да намериш силата да процъфтиш впоследствие. Сега аз съм не само жертва, но и човек, който го е преодолял и се е преборил".
